page contents Книжен ъгъл: Откъс: "Шивачки" - две женски съдби след "Титаник"
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Шивачки" - две женски съдби след "Титаник"

15.4.12

"Шивачки" на Кейт Алкот (Обсидиан) проследява съдбите на две жени, оцелели при най-голямото корабокрушение в историята. Едната е реална личност - световно известната модистка лейди Дъф Гордън, съперничка на Коко Шанел.

Другата е  талантливата млада англичанка Тес Колинс, чиято амбиция е да промени живота си в страната на неограничените възможности. Нейният шанс е, че среща прочутата законодателка в модата, която й помага да отплава за Ню Йорк… с „Титаник”.

Бестселърът на Кейт Алкот описва вълнуващо, но пестеливо фаталната участ на кораба на мечтите и се съсредоточава върху медийната истерия и разследването на Сената. Лейди Дъф Гордън се превръща в прицелна точка на общественото възмущение. А Тес трябва да избира между нея и несправедливо обвинения мъж, когото обича.

Чрез умело смесване на действителни и въображаеми герои, документи и фантазия Кейт Алкот представя нюйоркската атмосфера от началото на ХХ век с нейния блясък, лукс, модни ревюта, класово разделение и демонстрации на суфражетките. В романа се появяват Айседора Дънкан, Мери Пикфорд, милиардерът Астор и още много прочути личности. Разказ за две силни жени, който сякаш е ретро вариант на „Дяволът носи Прада”. Следва откъс от романа

Шербур, Франция, 10 април 1912 г.

Тес придърпа краищата на току-що сваления от простора чаршаф и ги напъха под дюшека. Направи крачка назад и огледа леглото. Тук-там имаше гънки, които икономката сигурно щеше да забележи, да изсумти и да я смъмри, но това вече не я плашеше.

Извърна очи към прозореца и се загледа в жената, която вървеше по тротоара. Красива шапка с голяма тъмнозелена панделка, яркочервено чадърче, сияещо лице и уверена походка. Какво ли би станало, ако и тя вървеше така наперено? Дали нямаше да я укорят, че се държи неподобаващо за положението си? Пръстите и се свиха, сякаш обгърнали полираната дръжка на чадърчето. Накъде ли се беше запътила тази жена?
Тес хвърли поглед на недооправеното легло. Край на фантазиите. Беше време да действа.
Тръгна по дългия коридор и се спря, зърнала отражението си във високото огледало в дъното. Няколко кичура от дългата и черна коса се бяха изплъзнали от набързо завития кок, а брадичката и беше леко вирната - признак за често проявявано упорство. И все пак образът в огледалото беше жалък: кльощаво момиче с черна рокля, бяла престилка и нелепо кацнала на главата слугинска шапчица, понесло куп мръсни чаршафи. Въплъщение на унизително покорство. Свали шапчицата и я метна към огледалото. Тя не беше слугиня. Беше шивачка, добра шивачка и заслужаваше прилично заплащане за труда си. Как само я бяха подлъгали да се хване на тази работа.
След като пусна чаршафите в шахтата за пране, Тес се качи в стаята си на третия етаж. Пътем развърза престилката. Не биваше да се колебае. Докерите твърдяха, че на големия кораб, който днес заминаваше за Ню Йорк, се предлага работа. Огледа стаичката. Никакъв куфар - господарката щеше да се усъмни и да я спре. Ще вземе снимката на майка си. Парите. Скицника, в който рисуваше всичките си модели. Свали униформата и облече по-хубавата си рокля, а другата натъпка в платнената чанта заедно с малко бельо и чорапи. Загледа се в недовършената бална рокля до шевната машина и в прецизно пришитите към ефирната синя коприна мънички джуфки от бяло кадифе. Някой трябваше да я довърши и да му бъде платено подобаващо. Друго? Нищо друго.
Пое дълбоко дъх и се опита да заглуши ехото на бащините си думи: „Недей да хвърчиш нависоко. Ти си селско момиче, труди се и бъди разумна. Вземаш прилични пари. Внимавай да не провалиш живота си с тая твоя дързост.“
- Няма да го проваля - прошепна Тес. - Ще го направя по-хубав.
Лусил си проправяше път сред тълпата на шербурското пристанище. Токчетата на ботите и хлътваха леко в прогнилите от влагата дъски. Тя заметна сребърната лисица около врата си, наслаждавайки се на пухкавата и мекота, и вирна глава. Усещаше, че привлича погледите на много хора - някои знаеха коя е, а други просто се възхищаваха на лъскавата и червена коса. Сестра и си тананикаше някаква нова песен и крачеше бързо към нея, размахвайки червено чадърче.
- Много обичаш да демонстрираш безгрижен дух - подхвърли Лусил.
- Старая се да изглеждам приятно.
- Нямам намерение да те конкурирам. Радвай се на хорското обожание колкото искаш.
- Престани, Луси. Знаеш, че и двете сме привлекателни. Много си сприхава напоследък.
- И ти щеше да си такава, ако представяше пролетна колекция в Ню Йорк след няколко седмици. Тревожа се, че жените се заплесват по тая нова мода на скъсени поли и пристегнати, сплескани гърди. А на теб това ще послужи само като фон в поредния ти роман.
Лусил и сестра и се промъкваха между куфарите и сандъците с лъскави метални панти, а полите им от тънък вълнен плат метяха наслоилата се улична кал.
- Какво да се прави, моят труд вирее навсякъде - каза самодоволно Елинор.
- Самата истина. А аз съм принудена да предприема това пътешествие, защото няма и един достатъчно компетентен човек, на когото да поверя ревюто. Никак не е смешно!
Елинор затвори рязко чадърчето и погледна сестра си, повдигнала изписаните си вежди.
- Луси, нямаш никакво чувство за хумор! Дойдох да ти пожелая приятен път, а и да те разведря, преди да отплаваш. Ако кажеш, ще си тръгна веднага.
Лусил въздъхна.
- Не си тръгвай. Иска ми се да можеш да дойдеш с мен. Ще ми липсваш.
- И аз много искам да дойда, но трябва да предам редактирания ръкопис до края на седмицата. Все пак Козмо е с теб, а той е чудесен, нищо че не цени поезията.
- Малък недостатък.
- Мил човек е. И какъв подарък ти направи - тази титла. Господи, много грубо прозвуча. Но той наистина не разбира нищо от литература. А понякога става и досаден...
- Не е вярно.
- Вярно е, знаеш го много добре. Къде е той?
Лусил огледа тълпата, но не забеляза високия кокалест сър Козмо Дъф Гордън.
- Това чакане ще ме подлуди. Та като говорим за качествата на Козмо, той няма равен, когато нещо трябва да се организира бързо и ефикасно.
- Естествено. Нали това му е работата - усмихна се Елинор.
Лусил изгледа сестра си, която извърна очи с невинно изражение.
Далеч от пристанището, в една от красивите, накацали по скалистия нормандски бряг тухлени къщи Тес слизаше по стълбите. В малкия салон я очакваше господарката и - надута англичанка с тънички, сякаш зашити устни.
- Ако обичате, искам надницата си - каза Тес, прикривайки торбата в гънките на полата си. Зърна плика с парите на ъгловата маса до вратата.
- Не си довършила роклята ми за тържеството - ядосано възрази господарката и. - А синът ми едва е намерил хавлиена кърпа в килера тази сутрин.
- Сега има достатъчно.
Кракът й нямаше да стъпи горе. За нищо на света нямаше да влезе в онзи килер, където трябваше да отблъсква напористите опипвания на пъпчивия досадник. Пликът с нейното име беше пред очите и. Приближи се към масичката.
- И преди си го казвала. Ще се кача да проверя. -
Господарката направи крачка и спря, защото видя, че прислужницата посяга към плика. - Тес, все още не съм ти дала парите!
- Но нали съм ги спечелила - тихо отвърна момичето.
- Грубостта е признак за невъзпитание, Тес. Напоследък си някак потайна. Ако вземеш плика, преди да ти го дам, смятай, че вече не си на работа тук.
Тес си пое дълбоко дъх, тръсна глава да пропъди замайването, грабна плика и го стисна, сякаш някой се канеше да и го отнеме.
- Ами значи не съм - каза тя.
Не дочака отговор, отвори тежката външна врата, която никога вече нямаше да лъска, и се запъти към пристанището. След толкова много мечти и копнежи мигът бе настъпил.
Пристанището беше хлъзгаво от водораслите. С разтуптяно сърце Тес потъна сред врявата и хаоса и вдиша острия солен морски въздух. Къде бяха обявите за работа? Спря мъж в униформа с големи лъскави копчета и го заговори на оскъдния си френски. Бързо премина на английски, нетърпелива да попита кой отговаря за наемането на хора за чистене и готвене на големия нов кораб.
- Закъсняла си, скъпа, местата за прислугата вече са попълнени. Скоро пътниците ще започнат да се качват. Нямаш късмет.
Ами сега! Колко глупаво постъпи, че дойде в последния момент. Преглътна с горчивина и се зае да обмисля следващия си ход. Да се огледа за семейство с деца? Ставаше за бавачка. Нали се беше грижила за седем по-малки братчета и сестричета. И беше готова да замине. Оставаше да намери подходящия човек, да се представи както подобава и да получи работа. Нямаше да остане тук, не, трябваше да се качи на кораба на всяка цена.
Попита възрастна двойка англичани дали нямат нужда от помощница по време на дългото пътуване, но те я отминаха. Заговори и няколко семейства с деца, които я изгледаха и учтиво поклатиха глави.
- Луси, виж онова момиче там! - Елинор вдигна ръката си с лакирани нокти и посочи Тес с тънкия си показалец. - Не е ли красива? Какви прекрасни огромни очи! Изглежда доста отчаяна. Не спира да заговаря пътниците. Сигурно иска да се качи на кораба. Може би бяга от полицията. Или от някой мъж?
- Не мога да знам, но ти сигурно ще съчиниш някоя интригуваща драматична история.
Луси махна на приближаващия се Козмо. Както винаги, той изглеждаше напълно дистанциран от хората наоколо - непроницаем поглед, невъзмутима осанка, сякаш беше над всичко и всички. По петите го следваше куриер.
- Лусил, боя се, че възникна един проблем.
- Знаех си аз! С Хети ли? - сви устни тя.
- Не може да дойде. Майка й се разболяла - обясни куриерът и чинно наведе глава пред разгневената Лусил.
- Как може да се отмята в последния момент?! За каква се има? Не дойде ли, да се смята за уволнена. Каза ли и го?
- Ами да, госпожо - осмели се да отговори той.
Привлечена от разправията, Тес спря и се загледа в
двете жени. Това не беше ли? Да, същата красива шапка с разкошна зелена панделка. Дамата потропваше нервно с червеното чадърче.
- Що за глупаво оправдание! - продължи да се възмущава Лусил.
Тес спря погледа си на това дребничко червенокосо създание с ярко червило, което негодуваше заради своеволието на прислужницата си. Каква интересна жена! Скулестото и лице излъчваше непреклонност, а в големите и очи не се долавяше и искрица топлота.
- Коя е тя? - обърна се Тес към младия мъж, който стоеше до нея.
- Не знаете ли?
Тес забеляза, че хората спират, шепнат си и с възхищение зяпат червенокосата. Къде я беше виждала.
- О, боже! Та това е Лусил Дъф Гордън.
- Точно така. Модистката. А другата е сестра й Елинор Глин, писателка от Холивуд. Някои от романите й са доста скандални.
Тес почти не го слушаше. Тази разгневена жена диктуваше модата по света. Беше виждала елегантните и модели във вестниците. И ето че стоеше на няколко метра от нея. Това беше нейният шанс. Нейният голям шанс.
- Лейди Дъф Гордън, не мога да повярвам, че ви виждам - престраши се Тес и пристъпи няколко крачки напред. - Много ви се възхищавам, толкова сте талантлива. Виждала съм моделите ви само на снимки, но те ме карат да мечтая.
Даваше си сметка, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Трябваше на всяка цена да привлече вниманието й. Дизайнерката мълчеше.
- Много бих искала да работя за вас. Разбирам от платове и шия добре. Ще ви помагам за каквото трябва. - Какво друго да каже, какво? - Правя чудесни илици, изобщо всичко. Моля ви.
- Казах ти, че е отчаяна - прошепна Елинор и се засмя, нагласявайки екстравагантната си шапка.
- Не се ли интересуваш за каква работа става дума? - рязко попита Лусил.
Тес се стъписа.
- Нужна ми е единствено лична прислужница. Е, да чуем какво ще кажеш!
- Това го мога. Мога всичко, всичко, само да се кача на кораба. Да работя за лейди Лусил е невероятен шанс за мен.
- Къде работиш сега?
- В една къща в Шербур. И шия. Клиентките ми са много доволни от мен.
- Един вид прислужница - прошепна Елинор.
- Как се казваш? - попита Лусил.
- Тес Колинс.
- Теси. Ясно.
- Не, Тес.
- Добре, добре. Можеш ли да четеш и да пишеш?
- Разбира се - обиди се Тес.
Лейди Дъф Гордън се учуди на реакцията й и повдигна вежди.
- Препоръки имаш ли?
- Ще ви ги пратят по пощата. Всичко, което поискате.
- И ще ги получа насред океана?
- Нали има радиотелеграми. - Тес беше чувала думата и се надяваше, че я произнася правилно.
Лусил изгуби търпение, направи крачка към Козмо и реши да сложи край на разговора.
- Не знам нищо за теб. Не мога да рискувам.
На Тес изведнъж й хрумна нещо. Разтвори яката на роклята си и почти извика:
- Вижте, аз съм я шила. Изрязах снимка на ваш модел и се опитах да направя същата яка. Не е толкова хубава, знам, но.
- Добре изглежда - промърмори Елинор. Ленената къдричка можеше да се носи отворена или затворена и изискваше почти невидим шев. - Много фина изработка. За една прислужница.
Лусил огледа яката, копирана от един от най-изисканите й модели. Момичето я беше изпипало до съвършенство.
- Казваш, че ти си я ушила?
- Да.
- Кой те научи да шиеш?
- Майка ми. Тя е много сръчна - гордо отговори Тес. - Познават ме в цялата околия. Сама си правя шаблони за кройките.
- По шаблон всеки може да крои. Вземаш ножицата и готово. Виж, да изработиш оригинален модел е друго нещо.
Лусил най-безцеремонно вдигна ръката на Тес, за да огледа кройката и шева на ръкава.
- Аз и модели рисувам, шия, всичко - не се предаваше Тес.
- И плащат ли ти?
- Не и за роклите. Но аз съм добра и заслужавам да ми се плаща. - Сама се стресна от своето самохвалство и въпреки това си пое дъх и заяви: - Искам да работя за вас. Вие сте най-добрата модистка на света и аз имам голям късмет, че ви срещнах. Роклите ви са вдъхновение за мен. Моля ви, дайте ми шанс. Няма да съжалявате.
Лусил я гледаше, без да мигне.
- Не ти ли се струва прекалено наперена? - пошепна Елинор. - А и дали наистина е тази, за която се представя.
- Знам ли - отговори Лусил и макар да се усмихна леко, изражението и остана непроницаемо. - Така или иначе, ще държа бижутата си в сейфа на кораба. Имам работа само за прислужница и нищо друго - обърна се тя към Тес.
- Ще правя всичко каквото кажете. Ще работя за вас, за да се докажа.
Беше готова да й служи. Нямаше да се отплесва в мечти, нито да оставя чаршафите неопънати, щеше да работи, да се учи и да промени живота си. Задъхваше се от вълнение. Сякаш чу изскърцването на врата, която се отваряше. Или пък затваряше? Дано ме хареса, дано.
- И би вършила всичко?
- Всякаква почтена работа.
Лусил огледа Тес с окото на познавач - фигурата й, черната и поразрошена коса, високите и порозовели скули, вирнатата брадичка, старите боти с прокъсани връзки.
- Заминаваме след малко. Готова ли си да тръгнеш?
- Да. Готова съм да тръгна веднага.
Тес говореше сериозно и делово. От главата й не излизаше мисълта, че това е единственият й шанс.
- Добре тогава. Ще бъдеш моя прислужница и нищо повече.
- Луси, не прибързваш ли? - възкликна Елинор.
Тя не отговори, вперила очи в Тес.
- Благодаря. Няма да съжалявате - промълви Тес с треперещ глас. Втораченият поглед на Лусил я притесняваше.
- Образована или не, ще носиш униформа. Ще се обръщаш към мен с „мадам“. Трябва ти и шапчица. - Лусил кимна към Козмо и добави: - Съпругът ми ще се погрижи за подробностите.
Тес се усмихна сдържано на високия слаб мъж с големи, добре поддържани мустаци. Той й зададе няколко въпроса и поговори с един от служителите на „Уайт Стар Лайн“. Тя заминаваше като прислужница и не й беше нужен паспорт. Козмо и служителят си стиснаха ръцете и Тес въздъхна толкова дълбоко, че й се зави свят. Най-сетне пред нея се отвори вратата към бъдещето.