Откъс: Тайният дневник на Мерилин

"Тайният дневник на Мерилин" от Джеймс Бейкър (Обсидиан) е психологически трилър, в който се смесват реални факти, конспиративни теории и художествена измислица. Драмата на Мерилин Монро обаче е само фон на един оригинален и напрегнат сюжет, чийто главен герой също става жертва на политиката и властта.

  

В ранните часове на 5 август 1962 г. младият следовател Бен Фицджералд е изпратен в дома на Мерилин Монро, която лежи мъртва в спалнята си в Брентуд, предградие на Лос Анджелис. Там той намира дневника й, който разкрива една обречена връзка с мъж, наричан от нея Главния, както и изненадващи истини за крехката ранима жена, която се крие зад звездния образ. „Чувствам се предавана от ръка на ръка, чувствам се употребена”, пише Мерилин.

В следващите дни Бен се натъква на всевъзможни лъжи и противоречия в официалната версия за нейното самоубийство. Скоро шокиращите описания в дневника проникват в живота на младия следовател и той се оказва в капана на сложна конспирация, в която са замесени братята Кенеди, мафията и дори ЦРУ. Следва откъс от книгата.

След известно време всичко започна да се размазва пред погледа ми.

Имах чувството, че съм прекарал часове, ако не и дни, проснат на пода в този хотел, с лице, прилепено до паркета, и с широко отворени очи. Чувах единствено свистенето на въздуха през отдушника до главата ми. После прозвучаха затварянето на вратата, ключовете в ключалката, стъпките по пода, които спряха в момента, в който завъртях глава, и пред очите ми изникнаха чифт лачени обувки. Между тях тупна горящ фас.

И в следващия момент – пистолет.

– Ставай. – Капитан Хамилтън пъхна смит-енд-уесъна в тила ми. – Искам да ми напишеш писмо.

Нямам спомен кога съм го направил, нито как. Трите нембутала (или бяха четири? пет? или десет? не си спомням) ме бяха извадили от строя. Виждах капитана размазано, в двоен образ.

Той ми подаде химикалката, с която самата тя бе написала последните си думи, и ме принуди да напиша своите. Както седях замаян на леглото, с опрения в слепоочието ми пистолет, се сетих за писмата, надраскани по салфетки, по врати, прозорци и килими, които пълнеха рафтовете в отдел „Писма и оръжия на самоубийци". Ето че сега добавях към тях и своето:

Грижи се за Макс вместо мен. Кажи му, че го обичах. Кажи му, че каквото и да е вършил баща му, винаги е обичал сина си.

– Така е добре, Дилайла – надвеси се над мен Хамилтън. – Сега добре ли се чувстваш?

Кимнах.

– Нали ти казах.

Подаде ми шишенцето.

Наведох се напред, посегнах към хапчетата, но в ръката ми се озова пистолетът. О, докторе, рамото му беше контузено. Точно на теб това ти е добре известно.

Няма нужда да ти казвам, че го застрелях. Лежах по гръб, с прибрани към тялото лакти. Той понечи да се наведе, когато пистолетът изтрещя и в гърдите му зейна димяща черна дупка с големината на монета. Отстъпи, опипа дупката и впери поглед в течността, заблестяла като бензин на пръста му.

– О, знам какво е това – пророни, докато се свличаше.

Чух звука, който издаде черепът му.

Знам какво става, когато човек умре.

***

Въздишаш и потъркваш чело.

Така.

Изтупваш една честърфийлд от пакета и палиш с клечка кухненски кибрит. Дърпаш и после издишваш дима към окачения на тавана вентилатор с крушката, увиснала над масата, и аз забелязвам (не за пръв път)колко лепкава, студена и пореста е кожата ти. Едър мъжага си, докторе, като застаряващ футболист, имаш физиономия и фигура на ченге от малък град.

– Да повторим – казваш. Наместваш очилата си с телени рамки и поглеждаш бележките, които водиш в тефтера, оставен до наподобяващия куфар и включен на запис магнетофон „Сони" върху бюрото. – Ти го застреля.

– При самозащита. Виж ми превръзките. Нали лично ми даде новрил за болката.

– Помага ли?

– Засега.

Седиш в единия край на масата, аз – в другия. Между нас са въпросният магнетофон, купчина употребявани и нови ролки с диаметър 17,5 сантиметра, стъклен пепелник, шишенце „Новрил" и пакетът ти цигари „Честърфийлд". Освен това има и кутия с етикет, на който пише: „Фицджералд, Бен, псих. оценка". Вътре се съдържат така наречените от теб „Веществени доказателства":

(1) Пистолетът „Смит енд Уесън"

(2) Шишенце „Нембутал"

(3) Част от лист, откъснат от бележник, на който пише: „Вила 52" и „28 юли"

(4) Изцапана картонена папка, съдържаща няколко снимки формат 20х25 см

(5)„Амал и нощните посетители"

(6) Пликче пепел

(7) Нов червен дневник с надпис СПОМЕНИ

Вземаш веществено доказателство №№ 1.

Пръстовите отпечатъци по него са твои.

– Както вече казах, застрелях го.

– Защо?

– Защо хората правят разни неща? След смъртта и всичко се промени.

– Чия смърт?

– На актрисата. Вече ти разказах.

– Разкажи ми пак.

Това и правя.

– Събуди ме чукане на вратата – подхващам. – Седнах на леглото под неоновата светлина, пълзяща по стената срещу прозореца. До мен имаше празна кутия от му гу гай пан – задушено пиле с гъби и зеленчуци, – която не бях изхвърлил. Не бях сигурен дали съм сънувал, че някой чука, или наистина бях чул звук. Нямах телефон.

– Чакай малко.

Мръщиш се. Нещо не е наред с магнетофона. Ролките са спрели. Превърташ назад, после пускаш записа и чувам гласа си.

– . . . опипа дупката и впери поглед в течността, заблестяла като бензин на пръста му. . .

Натискаш СТОП и ме поглеждаш.

– Като бензин?

Кимвам.

– Блести като бензин, Бен?

– Нарича се сравнение.

– За кого се имаш, за Една Фърбър ли?

Но гласът ми вече не се чува на лентата. Записът е прекъснал точно там. Чува се само стържене. Донастройваш апаратурата и опитваш пак: превърташ назад, спираш, пускаш.

Нищо. Стоварваш длан върху магнетофона.

Превърташ, спираш, пускаш.

Гласът ми:

– Защо хората правят разни неща? След смъртта й всичко се промени.

Спираш лентата и ме поглеждаш.

– Продължавай от там, където спря.

– Първо ми дай цигара.

– Мислех, че си ги отказал.

– Това беше вчера.

Даваш ми цигара.

Заедно с един новрил: за болката.

След известно време всичко започва да се замъглява.

– Този път кажи истината – настояваш ти.

– Вече ти я казах.

– Ами повтори я.

Превод Невена Кръстева