"Бели трюфели през зимата" - чувствена история за храна и еротика

Огюст Ескофие в плен на две страсти: кулинарното изкуство и жените

Има моменти по време на една съвършена вечеря, когато човек изпитва направо философско прозрение. Ястията са сервирани божествено в чиниите, виното е разлято, разговорът се носи с лекота и хармония. Реалността е подменена и всичко е красиво до невъзможност. „Бели трюфели през зимата” от Никол М. Келби (Кръгозор) е литературният еквивалент на един такъв момент.
Романът, който изследва живота на прочутия френски готвач Огюст Ескофие (1846–1935), е „поднесен” на отделни ястия.
Историята започва със срещата на младия Ескофие с жената, която ще стане негова съпруга – поетесата Делфин Дафи. Продължава с прочутите му приятели, покровители и любовници, най-известната от които е великолепната и божествена актриса Сара Бернар, докато Ескофие извървява пътя към своето кулинарно величие. Заедно с него читателите влизат в легендарните кухни на хотелите „Савой” и „Риц”, където Ескофие прави революция в кулинарията. И заедно с него отпиваме от чашата с шампанско във вилата му в Монте Карло в края на живота му, несигурни дали сме готови да приключим с това последно ястие.

Огюст Ескофие

Един от главните герои в „Бели трюфели през зимата” е храната. От страниците с въображаемите мемоари на Ескофие научаваме как да сервираме правилно сладкиша с череши на кралица Виктория, как е стигнал до идеята за някои от най-изкусителните ястия, които и днес са кулминацията в изисканите ресторанти. Ескофие предлага на своите въображаеми читатели „Мемоари за храната”, но покрай рецептите откриваме неговите истински, най-важни спомени – спомените за неговите жени.
Малко преди смъртта си Делфин моли Ескофие да направи едно нещо, което винаги й е отказвал в съвместния им живот – да създаде ястие с нейна чест. За да вдъхнови и да разпали неговата творческа страст, тя моли Сабин, тяхната домашна помощница и готвачка, да я заведе в кухнята, където се опитва да го „съблазни” с храна. Реакцията на Ескофие е като квинтесенция на техния брак:
„-Яйцата ги правиш ти, така ли?
- Това е моят подарък за теб.
- Трябва да си в леглото.
- Трябва да съм безсмъртна.”
И може би наистина е трябвало да бъде обезсмъртена чрез творбите на своя съпруг. Но тази безсмъртност и любовта си Ескофие дарява с по-голяма готовност на Сара Бернар.

Сара Бернар

Когато се срещнат за първи път, Огюст Ескофие е вече на трийсет години и е успял да революционизира висшата кулинария в Париж. „Ескофие бе мечтал за този миг толкова дълго. Когато Сара се появи за първи път в „Малкия Мулен Руж“, той стоеше зад кадифените завеси на залата за хранене и я наблюдаваше как яде. Нейната ръка бе единствената женска ръка тук, която той не смееше да целуне. Нито да срещне погледа й. Човек няма право да се доближава до богиня... Нежната млечна кожа, елегантният дълъг врат, открояващ се ярко на фона на якичката от брюкселска дантела, жилетката от черно кадифе. Слънцето на Моне бледнееше в сравнение с нея. Сара Бернар”.
Присъствието на Бернар в живота на Ескофие е толкова силно, че сякаш тя се преражда многократно – първо като готвачката Роза Луис, по-късно като Сабин – и в двете той открива наново любовта си към актрисата. Създава многобройни ястия в нейна чест, независимо от факта, че самата тя ги е яла рядко. И когато открива рядък бял трюфел през зимата, извън сезона им, той го пази като най-голямата скъпоценност, за да го поднесе в дар на умиращата Бернар.
Но ако Сара Бернар е неговата муза, то Делфин е домът му. Въпреки че трийсет години живеят разделени, Ескофие в крайна сметка се завръща при нея в семейния им дом в Монте Карло. Независимо от раздялата им през всичките тези години той е поддържал романтиката между тях, изпращайки й подаръци и писма. В края на живота му именно Делфин е жената, която го подтиква да твори за последен път. Ястие, посветено на съпругата, за която е бил женен повече от петдесет години. Дали е истина, или само измислена история? Както пише самата Никол М. Келби, често историята е единственото, от което се нуждаем.
„Горе в стаята си Ескофие все още работеше. Ръцете му трепереха толкова силно, че дланите му, бюрото и маншетите на изрядно изгладената му риза бяха станали целите в мастилени петна. Той едва успяваше да си разчете написаното, но въпреки всичко пишеше бясно. „Това е много трудно ястие. Не позволявайте на привидно простите съставки да ви заблудят! Картофи. Краве масло. Сметана. Всяка съставка трябва да бъда съчетана с другата по конкретен начин, така, както препоръчва рецептата. Всеки избор, който направите, всяка стъпка, която промените, ще се отразят на способността ви да промените обикновеното в необикновено. Но трябва да бъдете храбри. Нямате право да се предавате. Това е блюдо на тихите чудеса. Трябва да вярвате в тях!”
„Бели трюфели през зимата” на Никол М. Келби е роман, който създава едно такова истинско, тихо чудо...