Когато киното беше изкуство

Петко Тодоров
 
Великите Айзенщайн и Антониони припомнят за какво става дума

Сергей Айзенщайн за „Монтажът”: „Тази книга не е за монтажа. Преди всичко тя се старае да разкрие онова, което в специализираната област на произведението – в неговата композиция и нейните методи – следва да разкрие едновременно единичноизобразителното с обобщенообразното и как тези двете трябва да пребивават в неразривно единство и да проникват едно в друго”.

Ръкописът е от 1937, обнародван през 2000, българският е първият език, на който се превежда. От професор Владимир Игнатовски, кинокритик и киноисторик (изд. „Изток-Запад”).

Че заглавието не е „Монтажът в киното” не е случайност. Между главите са „Монтажният метод на Омир”, „Монтажът при Джойс”, „Ел Греко и киното”. Огромната книга е за художествения образ – обединение на неизмерим талант с неизмерима ерудиция.

Микеланджело Антониони почва с Айзенщайн, когато отговаря за „предпочитаният ми филм” в „Снимам, следователно живея” (изд. „Колибри”). Сборникът е с интервюта и изповеди. Между интервюиращите го са Жан-Люк Годар и Алберто Моравия.

Удивителна е непосредствеността, с която великанът обяснява работата си. Удивително е, че на времето „Нощта” е бил касов филм в Италия. Кой днес ще седне да го гледа? Какво ще видят днешните млади в „Забриски Пойнт”? За „Потьомкин” и „Александър Невски” е неудобно даже споменаване.

Касово днес значи най-малкото еднопланово. Художественият образ се възпитава, той не е картинка... Парадоксалният максималист Владимир Свинтила го каза: „Киното както неусетно стана изкуство, така неусетно престана да е”.