Откъс: "Апарат" и Васил Георгиев

В София се борят най-мощният бизнес-картел на Източна Европа - Споразумението (Веригите), и най-голямата антиконсумеристична организация в света – „Хармония”.

Борбата за спасението на света чрез събуждането на човешкия разум трябва да се осъществи в главата на всеки един човек, за да осъзнае той своята отговорност за запазването на планетата си, за да спре да купува излишни неща и да заживее с най-необходимото. И така да намери истинския път към щастието.

Васил Георгиев не разказва как ще свърши тази борба, а как тя вече е започнала.„Апарат” е роман, който едновременно осмисля и обезсмисля консуматорското битие. Това е книга за началото на края на света, който ни очаква, ако продължаваме да живеем по този начин.
„Апарат” също така е и роман за осъзнаването на българския преход и на световния пазар като мними постижения, резултат от погрешното разбиране на свободата. „Апарат” e портрет за човешката личност като апарат за ефективност, апарат, който не можем да контролираме и който функционира независимо от нас.

„Апарат” е преди всичко добре разказана история с динамичен сюжет, необичайни развръзки, хладна и нихилистична ирония към човешките грешки, съзнавани и несъзнавани стремежи. Историята на неуспял маркетолог, създал машина, която да помогне на хората да използват отново разума си, накърнен от манипулациите на рекламата. И историята на един млад човек, който се опитва да направи удара на живота си, и неговото тайно, необикновено желание.

Васил Георгиев (1975) e автор на  сборниците "Будистки плаж", "Уличник" и "Деград". Носител на наградата "Хеликон" за 2011 г. Следва откъс от романа.

Човекът от услугите

Първо усети киселия вкус в устата си. Откъде се бе появила тази болка в главата, след като вчера, когато си легна към десет, беше почти трезвен? Беше осем сутринта, значи беше спал десет часа. Но че му беше лошо, лошо му беше: дори да имаше две мнения по този въпрос, те бяха напълно еднакви. А трябваше да стане, да се изкъпе, да се облече, да тръгне за работа, че и да стигне там. Нямаше да успее да стори всичко това до девет. Не си представяше как ще го направи и до десет.
Ще се обади в лабораторията, за да каже, че ще закъснее.
Ще излъже, че не може да дойде навреме, защото ще идват да сменят вентилите на радиаторите.
Ако хипотетичните работници с вентилите дойдат към десет сутринта, ще им трябва поне час и половина за работа. Толкова вероятно ще са достатъчни на Емил да излезе от нокдауна, в който го прати ракията от събора. И щеше да отиде в лабораторията два часа и половина след началото на работния ден с извинителна причина. Не че някой го контролираше, но за предпочитане е да се обади, че ще закъснее, отколкото да не се обади – което пък е за предпочитане пред това да признае, че не може да дойде, защото вчера така се е напил, та още трудно се държи на краката си.
Първите четири години след всяко пиянско подхлъзване някак успяваше да се изправи сутрин с достойнство, да се изкъпе, облече, да излезе навреме и да се класира за началото на работния ден. Допреди две години, когато след едно сериозно напиване до пет сутринта се обади в лабораторията и каза, че чака водопроводчика, който трябвало да затегне кранчетата на умивалника в кухнята – нищо работа, но не можел сам да я свърши.
След няколко месеца звънна на асистентката си и й каза, че чака стъкларя, който да смени пукнатото стъкло, преди да е станало ноември. "Ще закъснея с час и половина" – каза, наспа се и дойде в обедната почивка.
През май така или иначе трябваше да дойде топлинното счетоводство, а счетоводителите дойдоха цели два пъти – втория път Емил припадна с дрехите в хола вечерта, а на сутринта се обади около час след началото на работното време, без да може да измисли някоя нова лъжа.
В сутрешните лъжи се появяваха инкасаторите на всички експлоатационни дружества, асансьорен техник, интернетаджия, дори един ключар, който трябваше да направи ключ за тавана. След една неделна вечерна сватба се наложи да дойде фирма да изцикли паркета, та Емил се появи на работа чак в два следобед.
С изчерпването на възможните надомни услуги изборът се концентрира върху по-необичайни и неудобни за заблуда дейности, които направо си търсеше в интернет. След кратко колебание между лекаря или тези с вентилите на радиаторите реши да не предизвиква съдбата. Пък и оправданието с вентилите звучеше достоверно. Беше краят на октомври, а вентилите не могат да се сменят в отоплителния сезон – пишеше в някакъв форум. И в още един форум. Което значеше, че цяла зима няма да има възможност да смени вентилите си и да идва по-късно на работа.
В този момент звънецът звънна – "тип-тип-тип-тип, тип-тип-тип-тип".
Никого не чакаше. Може би са онези нахалници, дето, като натиснеш бутона на домофона за разговор, казват, че са поща. Разбираш, че не са никаква поща, когато отвориш пощенската кутия и тя е пълна с каталози, оферти, безплатни вестници и покани за рекламни екскурзии. Истинската поща – сметки, уведомления, призовки – никога не звъни: винаги намира начин сама да проникне в кутията. Затова все пак пощата, пълна с реклами, е за предпочитане пред пощата, пълна със сметки. Макар точно рекламата да е майката на сметката.
Емил отиде до вратата и натисна копчето за отваряне. Отиде в кухнята и пусна машината за кафе. Присети се, че има студена кòла – идеална срещу махмурлук. „Как пък имам кòличка, да еба майката й голичка” – изрецитира дрезгаво, провлачено. Не си хареса гласа. Точно докато отваряше хладилника, на вратата се звънна.
Взе първите срещнати панталони и докато ги обуваше, подскачайки, стигна до вратата. Погледна през шпионката. Видя синеоко момиче с руса права коса, която стигаше малко над раменете, облечено със син анцуг.
Отвори. Ако не беше току-що станал, с воняща уста, гурели и ниско самочувствие, с положителност щеше да поиска да целуне бялото й слабо лице.
В лявата ръка момичето държеше пластмасово червено куфарче. Хилти.
– Добър ден. Аз за вентилите – каза момичето, а на Емил му се стори, че сините й очи сканират антрето му.
– Вентилите – повтори Емил. – Шегуваш ли се?
– Твоите вентили – потвърди тя. – Сериозна съм.
– Моите вентили – повтори той и се усмихна, разколебан дали притежателното местоимение и декларацията за сериозност не крият добре маскиран сексуален намек.
– На радиаторите – уточни странното момиче. – Освен това не ти говоря за секс, бъди сигурен в това!
– Не знам да са за сменяне – отговори Емил леко объркан.
– Няма сега да сменям вентилите. Трябва първо да видя дали тръбите са от един или от половин цол, за да знам какви връзки да купя. После даваш капаро, аз купувам вентили, давам ти за тях касови бележки. Идвам втори път, монтирам ги и накрая за труда – фактура. С дедесе.
Така погледнато, номерът с вентилите може да мине дори за две закъснения за работа. Емил обаче беше категоричен:
– Никакви вентили не съм казвал, че ще се сменят.
И наистина на никого още не беше казал, макар да имаше такова намерение. Все пак попита:
– И кога по-точно се обадих за смяната на вентилите?
– Това не мога да ти кажа, има го записано тук, във формуляра – момичето извади един кочан с разграфени полета и започна да чете: – "Емил Малинов; 29 години; ръст 178; очи: кафеви; коса: тъмна; зодия водолей; дата: 31 октомври, Хелоуин, между другото; смяна на вентилите."
– Охо, Хелоуин. Това майтап ли е някакъв?
Момичето го погледна почти обвинително:
– Викал си водопроводчик миналата година, инкасатори, циклене, стъклар. И сега – вентили. Искаш ли да видиш? Тук го има. Но може и да има грешка някаква. Като е Хелоуин, какво – да не работя ли?
– Започвам да се дразня – повиши тон внимателно. – Не на теб, разбира се, а на тези, които са те пратили.
Момичето обаче нямаше намерение да спре:
– Готов ли си да се закълнеш, че не си искал смяна на вентилите?
А ти готова ли си да те изритам по стълбите, си помисли Емил и щеше да го каже, ако момичето беше кривогледо и с брадавици. Но не беше.
– Ако наистина си дошла да гледаш вентилите, няма нужда. Много са си добре вентилите ми, най-хубавото нещо в тая къща, погледни – каза и посочи към разхвърляната си стая.
Тя обаче продължи сериозно:
– Помолих те да се закълнеш, че вентилите са ти окей!
– За втори път ме караш, още при първия път мислех да те изгоня, но заклевам се, нямам нужда от смяна на вентили!
– В майка си! – продължи да настоява момичето.
Емил си представи майка си, как в този момент със ситни, поостарели крачки пресича градинката на НДК, за да отиде на работа в община Лозенец. В същото време зъбчето на вентила в кухнята се е счупило и не сцепва с регулатора. И заради клетвата огромен като футболно игрище метален къс лети от небето към майка му с почти същото ускорение, което би се получило, ако на Земята нямаше атмосфера.
– Чак в майка си не бих, но мога да се закълна в теб – каза любезно на госпожица Хилти.
– Добре, не бива да се притесняваш за това – каза със сериозен глас момичето. – Ще проверя вентилите ти напълно безплатно. Ако трябва да си сигурен, защо да не е точно днес. Може ли, докато го направя, да те помоля да ми направиш сандвич.
– Искаш да ти направя сандвич? Правилно ли те чух?
– Да, нали тъкмо щеше да си правиш. С пуешко филе, маслини и кисели краставички – продължи момичето. – Аз искам същия, само че без маслини. Мразя маслини. Ужасни са, не знам как въобще хората ги обичат. На зехтин, разбира се, но така чисти – няма да ги опитам никога. Ни-ко-га!
– Откъде знаеш какъв сандвич ще ям?
– Всичко знам – каза момичето. – Без маслини – повтори.
Емил реши, че е време да прекрати всичко това, като всеки махмурлия се дразнеше от многословните хора, както и от всички други хора:
– Добре, виж, хубаво си поприказвахме, сега можеш да си ходиш – няма да ти правя сандвич, нито нищо.
Емил с изненада забеляза, че очите й потъмняха и тя наведе глава, за да не се виждат:
– Е, довиждане тогава! Аз в такъв случай си тръгвам. Ще затворя вратата сама, благодаря и приятна закуска ти желая. Дано, дано им няма нищо на вентилите. Само това се моля... приеми го като предупреждение!
– Чакай, дължа ли ти нещо. Сигурно там ще ти искат някакъв подпис от мен?
– Не, защото не успях да ти помогна.
– А какво трябваше да ми помогнеш? Имах намерение да звъня в работата си, за да кажа, че ще сменят вентилите. Факт. Но за това нямам нужда от помощ. Нито за вентилите, които сигурно са си наред.
Емил видя лазурен блик в синия ирис на очите й, видя го като някаква безкрайност, море или синева, в която той плува уверено, видя се в този лазур, погледна нагоре, надолу, без да разбере дали се намира над вода, или просто в нещо необятно. Почувства се спокоен, махмурлукът му изчезна и тогава му мина през главата, че може би това е сън.
Момичето отново застана пред него.
– Имам да ти кажа, че трябва много да внимаваш. Може да ти се случи нещо много лошо.
– Какво лошо? – тихо попита Емил.
– Не мога да ти кажа какво. Но силите, които те защитават, са на изчерпване. Това дойдох да ти кажа. Силите и нещата, които те пазят, разумът ти, той... той вече не може да те защитава. Не разчитай на него толкова!
– На кого да разчитам тогава?
– Това, което си намислил, няма да стане по този начин. Докато си го премислял, воден от желанието си да го направиш, си пропуснал да прецениш всичко, което може да ти се случи. Затова ще ти бъде много трудно!
– Имаш предвид... лабораторията?
– Нищо повече не мога да кажа. Желанието ти да постигнеш това, което искаш, те е заслепило. Ти си мислиш, че слушаш разума си, а всъщност слушаш сляпото си желание!
Емил пристъпи към нея, като едва се сдържа да не я затисне към стената. Сети се, че не си е мил зъбите, и се отдръпна:
– Искам да знам, момиче! Имаш предвид... лабораторията? Кажи ми! Важно е!
– Имам предвид лабораторията. Много добре знаеш.
– Какво ще стане? – попита.
– Нямам силата да знам бъдещето! Даже не знам какво стана със сандвича ми – усмихна се момичето.
– Само ми кажи какво да направя с лабораторията и отивам да правя сандвичи -обеща й Емил.
– Не си прави труда. В момента ме сънуваш. След минута щеше да се събудиш, да те боли глава, щеше да се обадиш на шефа и да кажеш, че трябва да сменяш вентилите, и да искаш да подремеш още един час. Това обаче няма да се случи, защото след малко на външната врата ще се звънне, ще отидеш да отвориш вратата и пред нея ще има едно коте. Черно коте – каза момичето и изчезна изведнъж, като на пода остана червеното куфарче. След десет секунди изчезна и то. – Приеми го като предупреждение за опасност – чу само гласа й. – Това дойдох да ти кажа.
Странен сън.
На вратата се звънна.
Като отвори вратата, видя седнало на бърсалката едно черно улично коте. Може би не улично, защото беше седнало върху паспорта си, книжка, в която се поставят лепенки за ваксините, синя на цвят, която важи за целия Европейски съюз.
Котето се шмугна вътре. На предната страница на паспорта пишеше:
"Име: Чудо
Пол: мъж"
– Никакво чудо не си! – му рече с дрезгав глас Емил. – От днес името ти ще е Тодор Живков! – добави и се засмя.
Обади се в лабораторията и каза, че ще дойде на работа следобед, защото вчера ужасно много се е напил.
После опита да намери Тодор Живков в апартамента си. Не успя. Умори се и легна да си доспи.

Събуди се след около час. Погледна телефона си. Имаше четири пропуснати обаждания. Преди да види от кого са, дисплеят започна да мига и на него се появиха титлата, фамилията и снимката на инженер Москов.
– Помниш ли онези панди, дето миналия месец им прави тестове? – попита слушалката недоволно.
– Помня ги – отвърна Емил. Сигурно не са му казали, че Емил се е напил, иначе нямаше да звъни така настойчиво.
– Не били панди, а коали.
Емил знаеше, че трябва да върне разговора към Москов, за да го нападне.
– Така ли? – каза само.
– Така – натърти Москов. – На клиента му направили проблем някакви проверяващи. Отишли в "Джъмбо", магазина за играчки, и го почнали – документите са за панди, пък продаваш коали, а нямаш сертификат, че коалите са безопасни!
Вместо да спори с тях, клиентът се обадил на Москов. И двамата, като връщали лентата, стигнали до Емил, който написал сертификата за съответствие на играчките с изискванията за безопасност. В него обаче вместо коали, пишело панди.
– На коалите си написал, че са панди! И сега онея казват, тоя сертификат е невалиден! И клиентът вика – вие сте виновни! Той има предвид нас, но аз имам предвид теб!
– Не е ли все тая, нали си имат номера, ясно е, че този сертификат е за тези играчки. Клиентът ми беше написал, че са панди. Това са плюшени играчки, може да са панди, а защо да не са и коали! ДНК тест ли...
– Ще го глобят с два бона, ако не представи документи за коалите – прекъсна го Москов. – Ще ги изземат от пазара. Какво да му кажа, можеш ли днес да оправиш тестовете? И въобще защо те няма в лабораторията? – повиши глас Москов.
– Ще ги поправя следобед – панда, коала, какво толкова, вчера се напих, затова не мога да дойда навреме, Валя не ти ли каза?
– Десет процента глоба – чу от другата страна.
– Добре – каза Емил. – И си еби майката – добави секунда след като натисна червеното копче за край на разговора.
Тъпа работа. Явно пичовете от проверката са душили дълго къде да захапят човека – вносител на плюшени играчки. Опитни мъже и жени от бранша, врели и кипели в света на плюшените играчки. Лесно са намерили да пробият екипировката на човека вносител: при това в зоната, защитавана от Емил, където той е длъжен да направи нещата непробиваеми. Проврели са топката по най-унизителен начин между краката, вкарали са му я, както се казва, между ушите.
И ако решаха, мъжете и жените от проверката щяха да намерят някой параграф, алинея или разпореждане, с които да осъдят злощастните коали на едногодишен престой в складове, за чийто наем човекът вносител ще трябва да плаща. Възможно е собственикът на склада да е някой познат на пичовете от проверката и тогава подкупът ще даде някакво що-годе човешко измерение на бездушното отношение човек – бюрокрация. Но ако не стане така, пичовете от проверката могат дори да подложат плюшените животинки на унищожение, в пещите в металургичния завод "Кремиковци", където малкото останали работници смълчани ще чуват равното съскане на синтетичната материя, последен писък на душиците на невинните играчки. Това на Емил беше добре известно.
Обаче още днес следобед Емил, заместник-управителят на лабораторията с печат в едната ръка и химикалка в другата, щеше да акредитира, да сертифицира и изпита плюшените сладурчета, за да могат невинните им очички да заблестят с отразената луминесцентна светлина в магазина, а после да зарадват нечие детско сърце – което си има колекция от триста петдесет и шест коали и нито една панда, защото мрази пандите.
Разбира се, после пичовете от проверката можеха да измислят нещо друго, което следващата неделя следобед да събуди друг злощастник по веригата, и вероятно след като Емил поправи сертификата, точно това щяха да направят. И тогава вносителят щеше да схване, че е излишно да се ядосва на хората, които опитват да му помогнат, ще намери някакъв начин да плати пет хиляди лева на пичовете от проверката, за да го оставят на мира завинаги, и всеки ще си тръгне доволен и предоволен. След което ще вдигне цените на коалите с един лев, за да покрива нещо, което занапред ще нарича "непредвидени разходи". От това ще си изпатят нещастните родители, които с непредвидените разходи за едно детство вероятно щяха да изпратят детето си да учи и живее в някой по-смислен град.
Едно беше сигурно – глупакът Москов още нищо не подозираше за измамата. Дано си умре така, без да разбере. Дано.
Излезе до пазара, където купи котешка тоалетна. После се изкъпа, обръсна и облече. Остави в една чинийка вода, в друга пуешко филе. От Тодор Живков още нямаше и следа.
Качи се на колелото и след малко вече караше надолу по булевард "България". Надяваше се вятърът да го разсее от махмурлука, все пак нямаше нужда да върти педалите по нанадолнището. А ако привечер неразположението не го е напуснало, просто ще остави велосипеда в лабораторията, за да трамбова с него нагоре някой ден, в който не се е напил предишната вечер.
По пътя го посрещаха билбордове на партия "Обнова", на новата "Nokia Lumia" и на Нова телевизия. Билбордовете явно също бяха нови и още не бяха дебрандирани от минималистите. При НДК "Пума" доста адекватно се беше включила на страната на готините. "Дебрандирай!" – призоваваше техният билборд и предлагаше на художниците да изпращат гаврите си с реклами на "Пума" на сайта на корпорацията, като дори обещаваха някакви награди.
Емил се отклони по "Витошка". Изпечените листа и изсъхналите клони хрупаха под гумите му, някои хора носеха якета и се потяха, други бяха по фланели и им беше студено, някои носеха чадъри, други – не. Тук-там по балконите стърчаха стъбла на домати и пипер, храсти от чубрица и някое друго цвете. Други бяха пълни с железарии, дървени щайги и парцали. Емил пресече трамвайните линии на Съдебната палата. Спря в отсрещния "Макдоналдс", откъдето си купи голяма кòла. „Картофки искате ли”, попита го момчето. „Ако исках, как мислиш, нямаше ли да ти кажа”, сопна й се Емил, след което захапа сламката и изпи почти половината чаша с едно засмукване. Успя да се оригне беззвучно.