Арно Гайгер улавя пролуката между живота и смъртта

Петко Тодоров

Личният му „документ” е силна белетристика

„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер е от книгите, за които важи не как са писани, а как се четат (изд. „Колибри”). Чете се като роман. Писано е като документ. Баща му се разболява от Алцхаймер на 80 и нещо и губи паметта си. Става друг човек, доколкото остава човек.

Писателят се старае да го държи в живота, общува с него повече отпреди. И записва какво става: „Не исках да избързвам с тази книга, бавих я шест години. В същото време се надявах да я напиша, преди баща ми да почине. Не исках да разказвам за него след смъртта му, исках да пиша за жив човек; според мен баща ми, като всеки друг човек, си беше заслужил съдба, която остава с отворен финал”.

За другите си книги казва: Пиша петия или шестия си роман. Ако за тази трябва да остане определението „документ”, то той е художествен документ. Силният у Гайгер е разказвачът.
Не е разказ за агонията. Разказ е за пролуката между живота и смъртта, когато всичко трябва да е ясно, но въпросите са най-силни и отговорите най-слаби.

Болестта и състоянието на бащината памет са само обстоятелства. Макар че точно капризите на старческата памет оживяват разказа: реплики и разсъждения с шокираща виталност в парадоксалността си. Няма как да се обясни, трябва да се съпреживее или прочете.

Ето как се ражда значителна литература. Сякаш от нищо и между другото. Арно Гайгер, австрийски писател (1968) с купища европейски награди. Защо да го знаем, да не е естрадна певица!

Хем пределно просто, а недостижимо, защото трябва да се налучка смисълът на пустия живот: „Старостта, като последен етап от живота на човек, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана.

А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво повече да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен.

Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе”.