Ървин Ялом: Да изцелиш Шопенхауер

Ървин Ялом е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и писател. Неговите нехудожествени книги се използват като учебници по психотерапия в различни университети, а през 2000 г. получава наградата на Американската психиатрична асоциация заради изключителния си принос в областта на религията и психиатрията. Романите му „Когато Ницше плака“, „Изцелението (на) Шопенхауер“ и „Проблемът (на) Спиноза“ са международни бестселъри и са преведени на над 30 езика.

В „Изцелението (на) Шопенхауер“ (Хермес) след рутинен преглед на известния психотерапевт Джулиъс Херцфийлд е поставена фатална диагноза. Принуден да направи равносметка на живота си, той си спомня за своя най-голям провал – Филип Слейт, когото преди двайсет години без успех е лекувал от сексуална пристрастеност. Джулиъс се свързва с него и с изненада научава, че Филип е претърпял чудодейна трансформация. Намерил е лек за своите проблеми в песимистичното учение на немския философ Артур Шопенхауер. Като изкупление за провала си от миналото, Джулиъс кани Филип да се включи в терапевтичната група, която води, в замяна на обучение в идеите на Шопенхауер.

Така Филип попада сред хора с ярки индивидуалности и специфични проблеми. Гил страда от ниско самочувствие и неумение да защитава своята позиция. Ребека е преуспяла адвокатка и красива жена, която изпитва смъртен ужас от остаряването и загубата на красотата си. Тони е доста агресивен и му липсва самоконтрол, а Бони страда от наднорменото си тегло и липсата на самоуважение. Пам е умна и красива, но не успява да задържи мъжете, които обича. А Филип, намерил спасение в идеите на Шопенхауер, ще трябва и да се отърси от неговото влияние. За да открие най-важното – умението да живее.

Дали броените месеци живот, които остават на Джулиъс, ще са достатъчни да помогне на участниците от групата му да се справят със своите проблеми? Дали и самият Джулиъс ще е готов да се изправи срещу най-голямото изпитание в живота си? Следва интервю с Ървин Ялом.

Вие сте преподавател по психотерапия и практикуващ терапевт. Вашите книги „Теория и практика на груповата терапия“ и „Екзистенциална психотерапия“ са настолни четива за всички студенти по психология. Защо решихте да смените жанра и да пишете романи?
  
Въпреки че тези две книги постигнаха успех и бяха възприети в множество университети и школи за обучение на психотерапевти, те все пак представяха психотерапията едностранчиво.

Академичните текстове поначало не ми позволяваха да разкрия най-съществената част от терапевтичното преживяване – онзи дълбок, интимен, човешки, рискован, грижовен характер на връзката терапевт – пациент. Известно време експериментирах с различни похвати и накрая се спрях на художествения подход: реших изцяло да изоставя академичната проза и професионалния жаргон и да преподавам идеите си посредством литературата. Това ми даваше свободата да хвърля светлина върху вътрешния свят на пациента и терапевта.

На какво разчитате за творческа стимулация – спазвате ли някакви ритуали, употребявате ли някакви напитки?

Стимулира ме най-вече четенето на философия и художествена литература, а също и терапевтичната работа – не минава и сеанс, без да ми хрумне някоя идея, която да си проправи път към писалището. Разбира се, не използвам нищо във вида, в който пациентът ми го е разкрил – отразявам най-вече проблемите, които сме обсъждали, и размислите си относно начина, по който функционира човешката психика.

Как ви хрумна сюжетът на настоящата книга?

За разлика от авторите, които започват да пишат с предварително уточнен сюжет (или поне с яснота относно развитието на определен характер), аз винаги започвам от цял набор идеи наум. Първоначално намерението ми бе да напиша исторически роман за Шопенхауер и косвеното влияние на трудовете му върху съвременната психотерапия. Препятствие обаче се оказа самият живот на Шопенхауер. Монодрама, както самият философ го определя, той не предоставяше подходящ материал за добра художествена проза. Шопенхауер е бил един от най-озлобените и изолирани индивиди в историята на човечеството, без приятели, съпруга, семейство или близки колеги. Ето защо ми хрумна идеята основното действие да се развива в терапевтична група, един от членовете на която да е същинско превъплъщение на Артур Шопенхауер и стриктен последовател на идеите му.

Защо се спряхте на Шопенхауер? И каква е неговата връзка с психотерапията?

Колкото повече опознавах живота и работата на Шопенхауер, толкова по-впечатлен бях от обсега и дълбочината на неговия интелект. Не ми беше трудно да разбера защо някои философи са така категорични, че произведенията на Шопенхауер съдържат повече ценни идеи, отколкото произведенията на всеки друг мислител, с изключение на Платон. И въпреки това, за мен нямаше съмнение, че той е бил един дълбоко обременен човек  и заклет мизантроп. Песимистичен, арогантен, потаен, манипулативен и преизпълнен с презрение към другите хора, подобен човек едва ли би се озовал някога в терапевтична група. Но представете си, че това станеше! Какво предизвикателство би бил той за психотерапевта! А и за самата група. Позволих си един дори по-дързък мисловен експеримент: ако груповата терапия би съумяла да помогне на Шопенхауер, тя би помогнала на всеки друг! Героят ми Филип всъщност е проводникът на този експеримент и съвременен двойник на Шопенхауер. Затова и взаимоотношенията му с околните са толкова сложни!

В книгата сте показали какви са механизмите, по които се осъществява груповата терапия. На какво се дължи този интерес към този терапевтичен метод?

В продължение на вече четиридесет години водя групи и пиша за груповата терапия. Като групов терапевт зная, че хората изпадат в отчаяние, защото са неспособни да формират трайни, съдържателни, подкрепящи отношения с другите. Затова и терапията в този случай е насочена към изследването на причините за пациента да има неудовлетворяващ контакт с околните. Групата е идеалната среда за подобно изследване, тъй като тя се превръща в социален микрокосмос и междуличностните проблеми на отделния човек неизменно се пренасят във взаимоотношенията в групата. Затова, когато ръководителят на груповата терапия съсредоточи вниманието на членовете върху изследването на взаимоотношенията си, той всъщност им помага да разработят основните проблеми, които те срещат в междуличностните си взаимоотношения извън групата. В „Изцелението (на) Шопенхауер“ аз съм се опитал да представя груповата терапия възможно най-точно и реалистично.

Защо въведохте трагичната нишка в романа – смъртоносната болест на Джулиъс?

Страхът от смъртта е най-големият и най-изконният от всички човешки страхове. Исках главният герой не само да се изправи лице в лице със собствената си тленност, но и да помогне на своите пациенти да се конфронтират с този неотменим факт от битието си. Преди време работех с нелечимо болни пациенти. Много от тях не само не трепваха пред лицето на смъртта, но дори напротив, преживяваха промени, които могат да бъдат определени само като личностно израстване, съзряване или помъдряване. Тези хора пренареждаха своите приоритети, преставаха да придават важност на тривиалното и започваха да посвещават времето си на действително значимите за тях неща – обичаните хора, сменящите се сезони, музиката и поезията, – които дълго бяха пренебрегвали. Както казваше една от тях: „Ракът лекува психоневрозите“. Но колко жалко, че трябваше да наближи краят им, когато телата им бяха съсипани от раковите метастази, за да се научат как да живеят. Когато въведох смъртта в терапевтичния процес, предоставих една нова, по-сериозна гледна точка към живота, която да подпомогне и ускори промяната на моите герои.

Бяхте ли наясно как точно искате да се развие действието в романа?
  
Всъщност не ми беше известно как ще се развие сюжетът. Подготвих мизансцена, пуснах героите на сцената, вдигнах завесата и доволен, започнах да записвам онова, което се случва пред очите ми.