Длъжни сме да приемем интелигентно гаргарата, която Фредерик Бегбеде си прави с арестуваните български мед сестри в Либия – в „Един френски роман” (изд. „Колибри”). Не ги мрази, не ги подиграва, сарказмът му стреля по Сесилия, по благонравния свят, по всичко, което е „вън”.
Той има право, лежи в ареста, прочутият писател, заловен с наркотик на публично място: „Бях готов на всичко за книга или приспивателно. Тъй като не разполагах нито с едното, нито с другото, започнах да пиша това в главата си, без писалка, със затворени очи”.
На 42 Бегбеде припомня детството и израстването си. Средни буржоа, Франция, 70-те години, разведени родители, той и брат му.
Аналитичен цинизъм? Не: Бегбеде. Той е винаги повече или по-малко автобиографичен, значи тук е надминал себе си: „Оказва се, че вече нямам избор: трябва да си спомням, за да остарея”
Той е берлинчанин с руски произход, търгува с шоколад, 1930, женен за рускиня, търговията не върви. Среща свой двойник скитник. И в следващите месеци измисля криминално забогатяване.
Да излъже двойника си да влезе в неговата личност и дрехи срещу прилична сума, да го убие, полицията да разпознае в жертвата него и жена му да получи неговата застраховка. И да почнат нов живот, той под чуждо име. В романа „Отчаяние” на Владимир Набоков (изд. „Фама”).
Набоков нямаше да е той, ако романът се затвореше в съобщеното. От руския му период е (1934) и в него разказвачът, онзи шоколададжия пише роман. Където разказва същата история.
Игривият почерк на Набоков вече е набрал скорост и е прераснал в непостижим за писател от първа ръка стил. Кратка енциклопедия по белетристична техника. И литературата просто пука по шевовете тези никакви 140 страници.
Петко Тодоров
Няма коментари:
Публикуване на коментар