Чудото на аржентинския роман

Петко Тодоров
 

То почва най-малкото със заглавията

Романите „И аз имах бисексуално гадже” на Гилермо Мартинес и „Клубът на почитателите на некролози” на Марсело Бирмахер си поделят годишната награда за най-приятно звучащо заглавие. 

Общото в тях: от аржентински писатели са и датата 11.9.2001. е с по нещо фатална и в двата (изд. „Рива”).

„Азиатски роман”, „европейски роман” – нищо не говорят. Докато „латиноамерикански” е нещо разпознаваемо. Може би най-вече покрай известното като „магически реализъм”.

Мартинес и Бирмахер не са такива, но са силно латиноамериканци. Със страстното разказване. Те сякаш са току-що открили оръжието „разказване” и бързат да му се нарадват. 

Героят на Мартинес е аржентински писател, поканен за лектор в университет на Южните щати.  Веднага там се залюбва със студентка. Нелегално, защото иначе и двамата ще са изхвърлени от университета. Тя се оказва бисексуална, но драмата избухва в съвсем различен план.

Две са българските присъствия в романа: на Цветан Тодоров с негова книга и на стрийптизьорка, българска циганка, по описание.
 

Група мъже се събират в кафене и се забавляват с некролозите във вестниците – в романа на Бирмахер. Един много странен излиза всеки месец на определена дата и приближен до „Клуба” писател почва разследване. Резултатът: нещо като семейна сага с главен герой. Невъзможна.
 

На човек му се приисква да научи испански, за да изчете всички аржентински романи, след тези два. Пише го Бирмахер: „Чудото е случайност, видяна през очите на вярващ или на писател”.