page contents Книжен ъгъл: Откъс: Пътуване към себе си
Предоставено от Blogger.

Откъс: Пътуване към себе си

8.3.15

Блага Димитрова

— Онова там женско ли е? — гласът на един родопски старец едвам намери пролука в стената от шумове и стигна до мене.

Мога да си представя как съм изглеждала от земята: на висок железен клон цъфнала шарена забрадка.

— Женско е, дядо, харесва ли ти? — подвикна Рошлю, увиснал като паяк по-долу на съседен стълб.

Задавих се от смях. Бригадирът бай Крум бе впил едноок поглед в отворен свитък чертежи, затиснати с камък върху сандък да не ги отвее вятърът. Желязносивите коси му придаваха още по-голяма строгост. Той вдигна припряно глава от плановете. Помислих, че ще ми се скара, и прехапах смеха си. Но той избягваше да се кара на мене, дори когато заслужавах.

Бригадирът направи знаци на глухонемия Тасим, родопски едряк, който имаше винаги на уста една усмивка като добра дума. Трябва да бъдеш глухоням, за да се усмихваш така. Да не познаваш безкръвното убийство на думите. Да не си имал отравяне от думи, които са по-опасни от отровни гъби. Да не си бягал като подгонена сърна със забита в живо месо стрела на някоя клеветническа дума. Да не си треперил сам да не изтървеш някоя опасна думица. Да не си откривал две лица във всяка дума. Да не познаваш раздвоението между думи и мисли, думи и дела. Наистина, само глухоням може така да се усмихва. Тасим всичко разбираше от поглед. И всичко казваше с усмивка. В отговор на знаците на бригадира започна да връзва с усукано стоманено въже метална дъга за клюна на багера.

— Готвя ви една изненада! — подвикнах на момчетата, сплела нозе като скоби около крайната греда, по която затягах болтове.

— Изненада по поръчка! — обади се Рошлю. Под чорлав перчем до вежди той все пущаше шеги, но сам никога не се засмиваше. Целият някак бе слепен от смешки. Самите му движения, физиономия, тембър на гласа бяха пародийни и предизвикваха смях, на който не се поддаваше единствен той.

Тогава се появи журналистката. Тръгнала на лов с обрамчен фотоапарат и с бележник в ръка, тя търсеше жертва. Взря се нагоре по посока на погледа на стареца. Ако той не бе вдигнал глава към мене, сигур би отминала, без да забележи нещо особено. Пък и аз да не бях се смяла на висок глас!

Тя се приближи към колоните на монтажа. Попадна под кръстосани сенки. Аз с женско далнобойно око първа я открих. Отгоре тютюневите й коси изглеждаха отвеяни сред желязна джунгла. В тоя миг долових, че нещо зрее и непременно ще се случи. Предчувствието в мене е зародиш на всяка преживелица. Просто аз сама предизвиквам случая с това проклето мое предчувствие. Смехът ми се поколеба във въздуха, за миг изгубил равновесие. Изобщо и най-малкото нещо ми се отразява върху смеха.

Не откъсвах очи от нея. Тя заразпитва бригадира, сочейки към мене. Намери кого и кога. Бай Крум тъкмо пращаше монтажни сигнали нагоре: ту обърне длан към небето, сякаш да провери вали ли дъжд, ту сочи с палец към земята, като че е открил заровено имане. Без да поглежда към новодошлата, той й отговори на пресекулки нещо за мене. Навярно:

— Върхолазка наравно с момчетата… Катери се като катерица…

Какво друго би могъл да каже на непознат човек? Тя видимо се заинтересува. Мога да си представя първите й хрумвания:

… Родопската катерица, заглавие… Зареяна в небесата, на раменете й кацнали облаци като гълъби…

Из вестникарските репортажи облаците и гълъбите играят важна роля. Тя разбра, че не може да отклони вниманието на бригадира. Обърна се направо към мене с шепа край устните:

— Какво ви… — Мек алтов глас, отглеждан в стая, потъна, удавен в шумотевицата.

Изкатерих се още по-високо, до самия връх на конструкциите, за да изскоча вън от обсега на гласа й. Нека се покачи при мене, щом й трябвам! Васю, възседнал най-долната греда, стържейки с пила, се клатушкаше, сякаш препускаше стоманен кон. Обърна се в галоп да предаде думите й нагоре към Рошлю:

— Какво ви накара да дойдете тук?

Рошлю прехвърли като топка през рамо нагоре към мене:

— Какъв дявол те накара да дойдеш тук?

— Много важно! — запратих един сърдит удар с чука по железата.

— Много важно-о-о-о! — предаде Рошлю надолу с алармен вик на пожарникар от горяща сграда.

— Нещо много важно! — препредаде Васю с още по-комична неотложност.

Мога да предположа какво е възникнало в нейното творческо въображение.

… Най-важното тласка девойката насам към тоя пущинак — построяване на социализма в Родопите…

Прихнах. Сега не мога да разбера какво толкова ме е разсмивало. Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом гледаш с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?

Изведнъж смехът ми замръзна във въздуха. Фотоапаратът й ме взе на прицел. Обърнах се гърбом и скрих лице зад железния ствол. Рошлю вдигна рамене с учудена гримаса. Васю предаде надолу същото вдигане на рамене и недоумяваща гримаса.

Тя ме причака долу след работно време. Останах последна. Дълго се мотах горе, но трябваше най-сетне да сляза. Засмъквах се спираловидно и скочих. Винаги при скок от монтажа усещах твърдото съпротивление на земята. Един тъп удар, пронизващ от пети до слепи очи. Майката земя плясва непослушна дъщеря, загдето се катери непозволено високо.

Едвам се изскубнах от молбите на столичанката. С помощта на бай Крум. Бригадирът винаги се прибираше последен. Навиваше свитъците чертежи, сякаш грижливо сгъваше изминалия ден, за да го отвори утре пак и започне отначало. Той ме сподири със замислен поглед. И я спря с особено натъртен глас:

— Не настоявайте повече!

Чак сега, като прехвърлях всичко в паметта си, забелязах тоя странен поглед и глас. Тогава ги отминах. Бригадирът е знаел всичко за мене! Или е предполагал…

Журналистката се възторгна гласно зад гърба ми:

— Какви скромни хора растат! Ето една безименна героиня!

Тя търсеше съвременния герой, а бе попаднала на мене.

„Хермес“ представя пето издание на един от най-обичаните български романи – „Пътуване към себе си“ от Блага Димитрова.  „Пътуване към себе си“ е една от най-ярките творби в българската проза през 60-те години на XX век. Това е книга за заминаването, за бягството, за пътя, по който поемаме в търсене на собствената си идентичност. Тук преживяванията са разказани като спомен, а самата история е своеобразен опит за преосмисляне на времето.

В книгата си Блага Димитрова поставя акцент върху моралните ценности, чувството за вина и отговорността. Тя ни помага да открием пътя към себе си, най-сложния, истински и стръмен път, криволичещ през житейските проблеми, тревожните мисли и порива на чувствата.

Блага Димитрова (1922 - 2003) е израсла във Велико Търново, учила е в Плевен и завършва класическия отдел на Първа девическа гимназия, а после славянска филология в София. Почти през цялото време взима и уроци по пиано (в столицата при проф. Андрей Стоянов). Защитава докторат по литература върху творчеството на Маяковски в Москва под ръководството на проф. Леонид Тимофеев. През 1952 г. заминава на строежите в Родопите и прекарва там две години.

Редакторка е в сп. Септември, в издателства, на няколко пъти остава безработна. През 1988 г. се включва активно в неформалните (дисидентски) движения и организации (тя е между основателите на Националния клуб за демокрация), дава интервюта по забранените от комунистическата власт радиостанции Свободна Европа, Дойче Велле, БиБиСи, изразява протест срещу погазването на човешките права. Написва есето Името, преведено на много езици. През декември 1991 г. е избрана за вицепрезидент на Република България. През 1993 г. подава оставка.

Пише стихове от ученичка. Публикува в периодичния печат от 1939 г. Авторка е и на романи, есета, драми, спомени, документална проза. Сега нейни творби са издадени на повече от 20 езика. Превеждала е стихове от полски, руски, немски, френски, шведски, виетнамски автори. Представила е на български език Илиада от Омир, Пан Тадеуш от Мицкевич.