А някой превежда поезия...

Петко Тодоров

Напук на институциали-
зираното
затъпяване

Единствено непросветен поглед може да отчете „Поезия”, Михаил Лермонтов (изд. „Нов Златорог”), „Изгнаници на този свят”, Мигел де Унамуно и „Вълнения”, Федерико Гарсия Лорка (изд. „Гутенберг”) като случайни.

Да, поетически превод с такива параметри в обстановка на институционализирано затъпяване е даже противопоказен. Но! Първо в поетическия превод случайности не са възможни поради естеството на работа. И второ това е индивидуално творчество, което няма как да се ликвидира.

Самата словесна култура, подложена на тотален институционален натиск се преражда във фолклор, оживява при всички случаи. Тя е точният мерител за цивилизованост, поетическият превод е точно мерило за словесна култура.

Кирил Кадийски е преводачът на Лермонтов, Николай Тодоров на Унамуновата поезия, негови са студиите към неговия том и към избраната проза на Лорка, преведена от Мария Пачкова. Лермонтовият том е двуезичен.

И да, институционалният натиск натика поетическия превод в най-тъмното кюше. В сътвореното през последните 20-тина години Кадийски стърчи почти самотно. Да си припомняме ли обстановката, когато той се налагаше в жанра?

Затова подвигът на младия Тодоров е важен. Подвиг и заради заплащането на този труд, не че той може някога да бъде адекватно възнаграден.

Сложен поет е Унамуно, досега неизвестен у нас. Преводът на Лорка е почти поетически. А Кадийски е останал да се състезава сам със себе си, ако това е състезание. Унамуно: „Поетът превежда божеството”.