Откъс: „Пустинният бог” от Уилбър Смит

„Сиела” представя новия роман на стария майстор

Уилбър Смит (1933), роденият в Родезия автор на 35 романа, издадени в над 120 млн екземпляра в целия свят, отбеляза с бестселъра „Пустинният бог” 50-годишно присъствие в литературата. В романа от неговата „египетска поредица” продължават премеждията на Тайта, изкусния съветник на фараона, познат от „Речният бог” (1993). Следва откъс в превод на Елена Павлова.

Атон примигна с малките си очета, потънали дълбоко в заобикалящите ги гънки тлъстина, и след това вдигна поглед от поставената помежду ни дъска за бао. Загледа се в двете принцеси от височайшия Дом на Тамоз, които се плискаха голи в прозрачните води на лагуната.

– Вече не са деца – отбеляза той небрежно, без следа от сладострастен интерес към темата. Седяхме лице в лице на оградена с палмови листа просторна площадка до един от ленивите вирове по затънтеното крайбрежие на великата река Нил.

Както знаех, тази забележка на Атон за момичетата беше опит да отклони вниманието ми от следващия му ход с камъните за бао. Той не е любител на загубите и не подбира много-много пътищата, по които стига до победата.

Атон е един от най-старите и най-скъпите ми приятели, още от дълбокото минало. Също като мен е евнух и навремето е бил роб. По време на робските му дни и много преди да достигне пубертета господарят му го е избрал заради изумителния му интелект и изявените му качества на мислител. Пожелал е да подхрани и развие тези дарове и да ги предпази от разпиляване посредством съблазните на либидото. Атон беше особено ценна собственост и поради това за изпълнението на кастрацията господарят му нае най-известния лекар в Египет. Този господар е отдавна мъртъв, но Атон се е издигнал далеч над робското си положение. Сега е шамбелан в двореца на фараона в Тива, а също така е и повелител на шпионите, властва над мрежа от информатори и тайни агенти в целия цивилизован свят. Има само една организация, която надминава неговата и това е моята собствена. В тази област, както и в повечето си начинания, ние поддържаме дружеско съперничество помежду си и много малко неща ни носят по-голяма наслада и задоволство от това да отбележим победа един над друг.

Наслаждавам се извънмерно на компанията на Атон. Той ме развлича и често ме изненадва с добрите си съвети и възприемчивостта си. При удобен случай изпитва способностите ми и на дъската за бао. Обикновено е много щедър с хвалбите. Но най-често просто служи за катализатор на собствената ми гениалност.

Сега и двамата огледахме Беката – от техни благородия принцесите тя беше по-малката с цели две години, макар че надали бихте отгатнали разликата, защото беше висока за възрастта си и гърдите й вече започваха да се полюшват, а в прохладните води на лагуната зърната й бяха щръкнали наперено. Тя беше стегната, пъргава и се смееше често. Но пък притежаваше и пламенен характер. Чертите й бяха благородно издялани, носът й – тесен и прав, челюстта й – силна и заоблена, а устните й бяха леко извити. Косата й беше гъста и на слънчевата светлина блестеше с оттенък на мед. Беше го наследила от баща си. Макар че още не бе разцъфтяла с червеното цвете на женствеността, знаех, че не й остава много време.

Обичам я, но честно да си призная, обичам по-голямата й сестра с една идея повече.

Техути е по-възрастната и по-красивата от двете сестри. Когато и да я погледна, все ми се струва, че отново виждам майка й. Царица Лострис беше голямата любов на моя живот. Да, обичал съм я така, както мъж обича жена. За разлика от приятеля си Атон, аз бях кастриран едва след като достигнах пълна мъжественост и познах радостите на женското тяло. Вярно е, че любовта ми към царица Лострис никога не е била консумирана, понеже станах евнух още преди тя да се роди, но това само я правеше още по-силна. Отгледал съм царицата от дете и съм я превел през дългия й и щастлив живот, съветвах я и я напътствах, отдавах й се всецяло, без да се щадя. А накрая я държах в обятията си, докато умираше .

Преди да се отправи към отвъдния свят, Лострис ми прошепна нещо, което никога не ще забравя: „През живота си съм обичала само двама мъже. Тайта, ти си единият от тях“.

Това бяха най-сладките думи, които някога съм чувал.

Планирах и надзиравах построяването на царската й гробница, положих в нея някога прелестното й, но после съсипано тяло, и си пожелах да можех да ида в отвъдното заедно с нея. Знаех обаче, че съм лишен от това право, понеже бях длъжен да остана и да се погрижа за децата й така, както се бях грижил за нея. Вярно е, че това бреме не ми е тежало, защото свещената задача само е обогатила още повече живота ми.

На шестнайсет години Техути вече беше напълно разцъфнала жена. Кожата й бе бляскава и чиста. Ръцете и краката й бяха тънки и елегантни като на същинска танцьорка или като краищата на големия боен лък на баща й, който бях издялкал за него и бях положил на капака на саркофага му, преди да запечатам и неговата гробница.

Бедрата на Техути бяха налети, но кръстът й бе тънък като шийката на делва за вино. Имаше обли и стегнати гърди. Гъстите й златни къдрици досущ приличаха на надянат на главата й бляскав шлем. Очите й бяха зелени като майчините й. Словата не стигат да предадат прелестта й, а усмивката й ми спираше сърцето, колчем тя ме озареше с нея. По природа принцесата беше нежна, трудно се гневеше, но беше безстрашна и с желязна воля, когато се налагаше.

Обичам я почти толкова, колкото още обичам майка й.

– Добре си се справил с тях, Тайта! – Атон не се скъпеше на похвали. – Те са съкровищата, които дори могат да спасят любимия ни Египет от варварите!

По този, както и по много други въпроси, двамата с Атон бяхме изцяло на едно мнение. Това беше и истинската причина да дойдем заедно на това отдалечено и уединено място – макар че всички други в двореца, включително фараонът, бяха убедени, че се срещаме тук, за да продължим безконечното си съперничество над дъската за бао.

Не отвърнах веднага на забележката му, а сведох очи към дъската. Докато все още съзерцавах момичетата, Атон беше направил поредния си ход. Славеше се като най-умелия играч на тази изискана игра в Египет, което все едно ще рече „в целия цивилизован свят“. Най-умелия с изключение на мен, разбира се. Аз обикновено го побеждавам в три от четири игри.

Сега един поглед ми стигаше да видя, че тази партия ще е една от трите. Последният му ход бе зле обмислен. Замисълът на камъните му беше изгубил баланса си. Сред няколкото недостатъка на приятеля ми по време на игра беше, че често, щом решеше, че победата му е в кърпа вързана, захвърляше предпазливостта по ветровете и пренебрегваше правилото за седемте камъка. След това имаше навика да съсредоточава пълната си атака от южния си замък и ми позволяваше да спечеля от него контрола или върху източния, или върху западния. В случая ставаше дума за източния. Не се нуждаех от втора покана. Нанесох удар като кобра.

Атон се залюля на стола си, докато оценяваше изненадващия ми ход, и когато най-сетне чистата му гениалност го порази, лицето му потъмня от гняв и той се задави:

– Мисля, че те мразя, Тайта! И в случай че още не те ненавиждам, то определено би следвало да започна!

– Имах късмет, стари приятелю! – постарах се да не злорадствам. – Пък и това е просто игра!

Той възмутено изду бузи:

– От всички безумни неща, които съм те чувал да казваш, Тайта, това е най-ужасното. Не, не е просто игра. Това е същинската причина да се живее!

Наистина беше ядосан.

Посегнах под масата за медната делва за вино и му напъл-них отново чашата. Виното беше превъзходно, най-доброто в цял Египет, и го бях взел направо от винарските изби под двореца на фараона. Атон изду бузи и се опита да подкладе гнева и обидата си, но като в собствен порив дебелите му пръсти се сключиха около дръжката на бокала и той го вдигна към устните си. Преглътна два пъти с притворени от удоволствие очи. Въздъхна блажено, когато отпусна чашата.

– Сигурно си прав, Тайта! Има и други добри причини да се живее... – с тези думи започна да прибира камъните за бао в кожените кесийки и да затяга връзките им. – Та какви слухове си чул от север? Хайде, изуми ме отново с размерите на ра-зузнавателната си мрежа!

Бяхме стигнали най-сетне до истинската цел на нашата среща. Северът винаги означаваше опасност.

Преди сто години предателство и въстание бяха довели до разцепването на могъщия Египет. Червеният претендент, фалшивият фараон – нарочно не изричам името му, предпочитам да бъде прокълнат до края на вечността, – този предател се разбунтувал срещу истинския фараон и отцепил всички земи на север от Асют. Нашият любим Египет се потопил във век на гражданска война.

След това на свой ред наследникът на Червения претендент бил победен от диво и войнолюбиво племе, появило се от северните степи отвъд Синай. Тези варвари помели Египет, завладявайки го целия с помощта на оръжие, за чието съществуване дотогава не сме знаели: коня и колесницата. Щом победили Червения претендент и завзели северната част на Египет, от Средно море до Асют, тези хиксоски племена вдигнали оръжие и срещу нас, южняците.

Ние, истинските египтяни, нямахме с какво да се защитим от тях. Бяхме прогонени от земите си и принудени да се оттег-лим на юг, отвъд делтата на Нил, на остров Елефантина и в пустошта в края на света. Там се крихме, докато моята господарка царица Лострис възстанови отново армията ни.

Моята роля в това възстановяване не беше съвсем незначителна. По природа съм скромен и не се хваля често, в този случай обаче мога да заявя – без страх някой да повдигне глас, че без да водя и напътствам господарката си и сина й – принца наследник Мемнон, който днес е фараон Тамоз, – те никога не биха постигнали целта си.

Сред многобройните ми други услуги на царицата беше построяването на първите колесници с колела със спици, които станаха по-леки и по-бързи от тези на хиксосите – те разполагаха само с колела от цяла дървена плоскост. След това издирих и конете, които да ги теглят. Когато бяхме готови, фараон Тамоз – вече достигнал зрелостта си – поведе новата ни армия отново надолу през праговете и на север в Египет.

Предводителят на хиксоските нашественици се назоваваше цар Салитис, но не беше истински благородник. В най-добрия случай можеше да мине за разбойнически барон и престъпник. Въпреки това командваната от него армия превъзхождаше нас, египтяните, в съотношение почти две към едно и беше добре въоръжена и зловеща.

Успяхме обаче да ги сварим неподготвени и при Тива се състоя голяма битка. Разбихме техните колесници и изклахме войниците им. Обърнахме хиксосите в бягство и ги пратихме в хаотично отстъпление – да си спасяват кожите обратно на север. Подире си на бойното поле те оставиха десет хиляди трупа и две хиляди строшени колесници. Въпреки това бяха нанесли тежки загуби на нашите горди бойци и ни направиха неспособни да ги преследваме и унищожим напълно. Оттогава насам хиксосите ближат рани в делтата на Нил.

Цар Салитис, този стар бандит, вече е мъртъв. Не издъхна на бойното поле от удар на остър египетски меч, както би било редно и правилно. Спомина се от старост, в леглото си, заобиколен от орда от ужасните си жени и техните противни потомци. Сред тях беше и Беон, най-големият му син. Този Беон днес се назовава цар, фараон на горното и долното царство на Египет. Истината е, че не е нищо повече от грабител и убиец, по-лош дори от злия си баща. Шпионите ми редовно докладват как упорито възстановява хиксоската армия, която толкова тежко разбихме по време на битката при Тива.

Тези доклади са притеснителни, понеже ние изпитваме големи затруднения с намирането на нужните ни материали, с които да превъзмогнем загубите, понесени в същата тази битка. Нашето оградено със суша южно царство е отрязано от великото Средно море и от търговия с другите цивилизовани нации и градове-държави по света, които са богати на олово, дърво, мед, антимон, калай и други суровини за военни нужди, които ни липсват. Освен това не ни достигат и войници. Нуждаем се от съюзници.

От друга страна, враговете ни, хиксосите, имат прекрасни пристанища в делтата, където Нил се влива в Средно море. В тях търговията протича необезпокоявана. Също от шпионите си знам и че Хиксос се опитва да изгради съюзи с други войнолюбиви народи.

Двамата с Атон се срещахме на това изолирано място, за да обсъждаме тези проблеми и да умуваме над тях. Оцеляването на самия Египет се крепеше на върха на кинжал. Ние с приятеля ми неведнъж бяхме разговаряли по въпроса, но сега вече бяхме готови да вземем окончателни решения, които да представим на фараона.

Принцесите наследнички имаха други планове. Бяха видели Атон да събира камъните за бао и го приеха като сигнал, че сега могат да завладеят цялото ми внимание. Посветил съм се и на двете, но те са много времеемки. Изскокнаха от лагуната, пръскайки вода във всички посоки, и се втурнаха да се надбягват коя ще стигне първа до мен. Беката е дете, но е много пъргава и целеустремена. Би направила почти всичко, за да получи онова, което желае. Победи Техути с цяла глава и се гмурна в скута ми, студена и мокра от плуването.

– Обичам те, Тата! – извика, метна ръце около шията ми и притисна към бузата ми мократа си копа червена коса. – Разкажи ни приказка, Тата!

Победена в надбягването за достигането до моя милост, Техути трябваше да се примири с по-малко желаното място в краката ми. Тя изящно отпусна голото си и ръсещо вода тяло на земята и притисна крака ми към гърдите си, положи брадичка на коленете ми и се взря нагоре в лицето ми.

– Да, моля те, Тата! Разкажи ни за мама и колко красива и умна е била!

– Първо трябва да довърша разговора си с чичо Атон! – възразих.

– О! Ами добре. Но не се бави, чу ли! – изписука Беката. – Толкова е отегчително!

– Няма да ни отнеме много време, обещавам! – Спогледах се с Атон и преминах гладко на хиксоски. И двамата владеем отлично езика на смъртните ни врагове.

Превърнал съм опознаването на врага в своя главна задача. Езиците ми се удават и съм майстор на думите. След завръщането в Тива разполагах с години, за да изуча хиксоски. Атон пък не се бе присъединил към изгнанието в Нубия. Той беше лишен от приключенски дух. Така че остана в Египет да пъшка под игото на Хиксос. Беше научил обаче всичко, което поробителите можеха да му предадат, включително и техния език. И двете принцеси не разбираха нито дума на него.

– О, мразя, когато заговорите на това отвратително наречие! – нацупи се Беката.

Техути се съгласи с нея:

– Ако ни обичаш, ще говориш на египетски, Тайта!

Прегърнах Беката и погалих прелестната главица на сестра й. Въпреки това продължих обсъждането с Атон на езика, който момичетата така горещо ненавиждаха.

– Не обръщай внимание на дърдоренето на децата. Продължавай, стари приятелю!

Шамбеланът сподави усмивката си и поде нишката на мисълта си:

– Значи за това сме на едно мнение, Тайта. Нуждаем се от съюзници и трябва да водим търговия с тях. В същото време е задължително да отрежем Хиксос и от двете.

Съблазнявах се да отвърна със саракстична забележка, но вече го бях раздразнил достатъчно над дъската за бао. Така че кимнах сериозно:

– Както винаги, достигнал си до истината безпогрешно и излагаш стегнато проблема ни. Съюзници и търговия. Много добре. И какво трябва да сторим, за да търгуваме, Атоне?

– Разполагаме със златото от мините ни в Нубия, които открихме по време на изгнанието отвъд праговете...

Атон може никога да не беше напускал Египет, но като го слушаш как говори, ще си помислиш, че именно той е водил изгнаниците. Усмихнах се под мустак, но запазих сериозното си изражение, когато той добави:

– Макар че жълтият метал не се цени чак толкова като среброто, и той е обект на мечти и копнежи. С количествата, които фараонът е струпал в съкровищницата си, лесно ще си купим и приятели, и съюзници.

Кимнах в съгласие, макар да знаех, че количеството в съкровищницата на фараона е силно преувеличавано от Атон и мнозина, които не са така близо до трона като мен. Постарах се да допринеса към списъка с възможни търговски стоки:

– Не забравяй също и продукцията на богатия черен нанос, който майка Нил изсипва на бреговете си след всеки ежегоден разлив. Хората трябва да ядат, Атон! И обитателите на Крит, и шумерите, и елинските градове-държави имат малко обработваеми земи. Те са принудени постоянно да търсят царевица, за да изхранват народите си. А ние имаме царевица в изобилие! – напомних му аз.

– Тъй е, Тайта. Ние имаме царевица, а имаме и коне за продажба – развъждаме най-добрите военни коне в света. А разполагаме и с други неща, още по-редки и безценни... – Атон направи деликатна пауза и погледна към прелестното дете, което прегръщах, и другото, седнало в краката ми.

Нямаше нужда повече да обсъждаме темата. Жителите на Крит и шумерите от земите между реките Тигър и Ефрат бяха най-близките ни и могъщи съседи. И двете нации бяха смугли и чернокоси. Предводителите им смятаха за съблазнителни светлокосите и светлокожи представителки на егейските племена и от управляващото египетско семейство. Бледите и простовати елински жени обаче не можеха ни най-малко да се сравняват с нашите бляскави нилски бижута.