Иван Кулеков сънува... "Разумът на съня"

100 миниатюри и 100 рисунки в изданието на "Жанет 45"

Сънувам, че

Вземам кухненския нож и си отрязвам

един пръст.

Най-после и аз имам нещо свое.

Останалото ми тяло е ничие.

Сънувам, че

Един ден ни се явява Мойсей и ни казва:

„Сега ние сме роби, но ще вървим

четиридесет години през пустинята

и ще станем свободни роби“.

Човекът се оказа пророк.

 Сънувам, че

След като пристигаме в Обетованата земя,

продължаваме да вървим още

четиридесет години.

Стигаме края на пътя и виждаме, че той е

без изход.

Изходът е в началото на пътя,

но ако се върнем назад,

това би обезсмислило всичките ни усилия,

целия ни живот.

С Божия помощ намираме Соломоново

решение и продължаваме да вървим.

На място.

 

Мисля, че

Едва се наканих да посрещна Нова година

като хората.

Отидох в Двореца на културата. Там в две

големи зали имаше маси, отрупани с храна

и напитки, свиреха оркестри, светлините

пулсираха в ритъма на музиката.

Залите бяха празни.

Между тях по свързващия ги тесен коридор

панически сновяха хиляди голи гърбове и

лачени обувки, хлъзгаха се по разплисканото

шампанско и изплютите дъвки, блъскаха

се на живот и смърт, разминаваха се като

мравки едни върху други, в задухата,

напоена с парфюми и псувни, запотените им

лица се стичаха като парафинени свещи.

Скоро и аз се убедих, че хубавото е там,

където ме няма, и просто изчезнах.

  

Сънувам, че

Отивам в Китай да си поръчам картина

при един прочут техен маринист,

забравих му името.

Прочутият маринист е делови човек,

веднага вади бележник и китайски молив

с гумичка и ме пита с какво вълнение

искам морето – три, пет, девет бала…

Вече съм на години, казвам му, и

предпочитам морето да е спокойно и

прозрачно.

О, такова аз не го мога, прибира

бележника си маринистът, но на

върха на планината живее един друг

художник, който никога не е виждал

море, единствен той може да ти нарисува

дълбочината му.

Мисля, че

Имах шанса да бъда на всички онези

места, „които човек трябва да види преди

да умре“: градове, пустини, каньони,

пирамиди, музеи…

По-вълнуващ от тях е само първият

срещнат човек.

Роден съм на 28 април 1951г. в с. Хирево. Селото го няма на картата на България по същата причина, поради която България я няма на картата на света – комплекс за малоценност. Затова и целият ми живот преминава в опити за преодоляване на този комплекс: на 16 години публикувах първата си карикатура, завърших българска филология и философия в Софийския университет, говорих 16 години по националното радио, още 17 години се показвах по телевизията, публикувах 6 сатирични книги в България, 2 – в Италия, 1-а в Унгария, превеждаха ме на всички европейски езици (сборникът източноевропейска проза “DESCRIPTION OF A STRUGGLE” беше издаден в Англия и САЩ), написах 10 сценария за анимационни филми (един от тях – “Неделя” (реж. А. Кулев и Н. Тодоров) е в колекцията на Музея за модерно изкуство – Ню Йорк), направих 2 фотоизложби, снимах видеорепортажи от Китайската стена и с. Вълчи дол, покланях се на театрални премиери в Народния,Сатиричния и Младежкия театри, бях кандидат за президент на Република България…

И в резултат на всичко това комплексът ми за малоценност стана още по-голям. Затова където и да ме потърсите – в литературата, театъра, телевизията, в България или в чужбина – мене ме няма.