Корените на омразата или истината за исляма според Ориана Фалачи

С „Корените на омразата. Моята истина за исляма” Ориана Фалачи се завръща при българските читатели с 37 от най-силните ѝ неиздавани досега текстове – интервюта, есета, репортажи и статии

Интелигентните жени винаги са правили впечатление, особено когато са вършили опасни професии. Защото да летиш със самолет над Кувейт по време на Войната в Залива или да интервюираш лидери като Ясер Арафат или Муамар Кадафи не е лека задача. За често крайната и непримирима Ориана Фалачи този живот бе ежедневие и до смъртта ѝ преди десет години тя продължаваше да изследва сложните взаимоотношения между Изтока и Запада.

Личността на Фалачи не оставя никого равнодушен, а с „Корените на омразата. Моята истина за исляма” (ИК „Сиела”) противоречивият ѝ образ предизвиква крайни реакции – от огромно възхищение до неприязън. Текстовете са писани в годините между 1960 и 2005 и в тях проследяваме не само измененията в геополитическия контекст, но и радикализирането на мнението на самата Фалачи. Мнозина смятат, че репортажите на италианската журналистка са предупреждение за събитията, на които ставаме свидетели днес, а именно нарастващата ислямизация на Европа.

Известната в световен мащаб италианска журналистка провокира размисли за Близкия Изток, войните, религиозните убийства и положението на жените в ислямския свят – теми с широк обществен резонанс и днес.

В книгата откриваме интервюта с последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави, с Ясер Арафат, Муамар Кадафи, аятолах Хомейни, Ариел Шарон и Мохамед Али. В срещите си с всички тези личности италианката е последователна в безкомпромисния си стил и демонстрира професионализъм, от който се учат поколения журналисти. Причината популярността ѝ да продължава да расте дори след смъртта ѝ, е че всеки неин текст предизвиква скандал. С течение на годините Ориана Фалачи все по-ожесточено защитава тезата, че ислямът е троянският кон в Европа и разрастващата се ислямизация може да доведе до Трета световна война.

Въпреки крайното становище на италианската журналистка, мнозина смятат, че книгите ѝ са препоръчителни за всеки, който би желал да се информира обстойно за религиозните и политически турбуленции в източния и западния свят. Тези, които за пръв път ще се докоснат до Фалачи с „Корените на омразата. Моята истина за исляма,” ще открият изкусно написани текстове от жена с фина чувствителност към очевидните несправедливости, но и със здрава захапка що се отнася до преследването на истината за времето на омраза, насилие и нестихващи войни.  С превода на книгата от италиански език  (дело на Иво Йонков) се гарантира автентичност и се предотвратяват спекулации за изопачаване на оригиналния текст. Следва кратък откъс.

Една едва започнала война
1960

Най-мъдрата жена, която срещнах по време на това пътуване - Раджкумари Амрит Каур, дъщеря на раджата на Капуртхала, шестнайсет години секретарка на Махатма Ганди и пет години затворничка в един от затворите на Делхи, веднъж ми каза, че всички жени по света са еднакви, независимо от расата, климата или религията, тъй като природата на човека е една и съща, а светът все повече се превръща в еднакъв за всички: безцветен и неспособен да ни изненадва. За последното Раджкумари имаше право. В джунглата на Негри Сембилан се придвижват с велосипеди и шевните машини са с педали, в харемите на Йемен говорят по телефона, до статуите на Буда строят небостъргачи и фабрики за пепси-кола, между китайските джонки в Шао Кей Уан си подсвиркват песните на един италианец, наречен Модуньо, и почти навсякъде жените се стремят да имитират нашите грозни европейски дрехи, глупавите ни обувки на висок ток, абсурдното ни съперничество с мъжете - заради него стават полицаи или министри и се забавляват да стрелят с базука. И все пак, колкото и дрехи с френска кройка да се продадат в магазините на Токио, каквито и феминистки теории да бъдат скандирани на митингите в Бомбай, колкото и военни училища в Пекин или Анкара да отворят вратите си за тях, не е вярно, че всички жени по света са еднакви.

По време на това пътуване видях всякакви жени. Срещнах се с лишени от власт съпруги на махараджи, притежаващи и днес купища смарагди, заключени в кутии от слонова кост, които никоя социална реформа не би успяла да им отнеме, но видях и момичета от Хонг Конг, продаващи тялото и очарованието си на зажаднелите за екзотика европейци срещу десет долара. Видях жизнерадостни жени от оцелял малайски матриархат: общност, отдаваща на мъжете значение не по-голямо от зрънце ориз, но също така и мюсюлманки, чийто живот струва по-малко от онзи на крава или камила. Видях жени, пилотиращи реактивни самолети в небето над Ескишехир, както и гейши в Киото, научаващи се още дванайсетгодишни да доставят удоволствие на богаташите в чайните. Видях принцеси в кимоно, дъщери на император, потомък на Слънцето - омъжени за банкови чиновници, получаващи четиресет хиляди лири месечно; наблюдавах последните полинезийки в Хавай, които в сърцето на Тихия океан, вече с американско гражданство, мечтаят да направят кариера в Ню Йорк. Но никоя от тях не приличаше на другите.

По света има жени, живеещи и днес зад гъстата мъгла на булото, освен було то е и чаршаф, покриващ ги от главата до петите като покров: за да ги скрие от всеки един, който не е съпруг, дете или слуга без плътска нужда. Този чаршаф, наричан пурда, бурка, пуши, куле или джелаба, има две дупки на височината на очите или пък гъста мрежичка, висока два и широка шест сантиметра, през тези дупки или мрежичка се виждат хората и небето: точно както през решетките на някой затвор. Затворът се простира от Атлантическия до Индийския океан и минава през Мароко, Алжир, Нигерия, Либия, Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Иран, Йордания, Саудитска Арабия, Афганистан, Пакистан, Индонезия: светът на исляма. И макар целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населението. Често нямат фамилно име и лична карта, тъй като е забранено да ги фотографират, и никоя от тях не познава значението на онази странна дума, наричана на Запад любов. На мъжа, който я взима за съпруга, даже за една от съпругите си, жената бива продадена с договор, по същия начин се продава крава или камила, а тя не може да го избира или отхвърля, както и да го види, преди той да влезе в спалнята и да я сграбчи: като малката булка без име, адрес или глас, която видях в Карачи в нощта на нейната сватба.