page contents Книжен ъгъл: Ема Клайн - вълнуващ нов глас в американската литература
Предоставено от Blogger.

Ема Клайн - вълнуващ нов глас в американската литература

7.11.16

„Хермес“ представя дебюта със световен успех „Момичетата“. В смразяващия свят на „семейството на Менсън“

Ема написва дебютния си роман „Момичетата“ едва на двадесет и пет (през 2014 г.) и световният му успех светкавично я изстрелва на върха. Според слуховете в издателските среди „Рандъм Хаус“ купува правата за „Момичетата“ срещу внушителната сума от 2 милиона долара и подписва договор с авторката за още две книги. Правата за филмова адаптация на романа са продадени на известния холивудски продуцент Скот Рудин.

„Момичетата“ се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и „Сънди Таймс“, преведен на 34 езика. „От дебютния роман на Ема Клайн блика свежа, блестяща, изумителна проза. Момичетата  бележи появата на вълнуващ нов глас в съвременната американска литература“, казва Дженифър Игън, носителка на наградата „Пулицър“.

Ема Клайн е родена и  израства в Калифорния, едно от шестте деца в семейството на собственици на винарна. Завършва История на изкуството в Колумбийския университет. Отказва се от актьорска кариера, въпреки че като дете участва в два филма, заради неподходящите роли, които й предлагат. Започва да пише още в колежа, през 2014 г. спечелва наградата „Плимптън“ на списание „Парис ревю“ за обещаващ млад автор, след това работи за списание „Ню Йоркър“.

Чарлз Менсън и момичетата

1969 г., Калифорния. На четиринайсет години Иви Бойд копнее да бъде забелязана. Тя е внучка на известна холивудска актриса, но не притежава чара на баба си. Родителите й се развеждат и Иви остава при майка си. Прекарва безгрижните летни дни с най-добрата си приятелка Кони, но скоро й доскучава. Ароматът на орлови нокти изпълва калифорнийския въздух, а Иви мечтае за приключения.

Всичко се променя, когато вижда момичетата. Дългите несресани коси, мръсните къси рокли и евтините им пръстени правят впечатление. Иви не може да откъсне поглед от едно от тях – Сюзън , което излъчва невъзмутимост и сила. Тя го последва и разбира, че момичетата живеят в комуна в ранчо извън града. Те боготворят харизматичния си водач Ръсел и са готови да изпълнят всяко негово желание. Той е създал нов вид общество, в което материалното няма никаква стойност. Общество, в което царят свобода, любов и равенство. Младата и неопитна Иви отчаяно иска да бъде приета в него. Но дали може да има доверие на Ръсел, който страда от мания за величие? На какво са способни едни раними момичета, които изпитват болезнена нужда от любов?
Иви все повече се отдалечава от майка си и се привързва към Сюзън. Тя обаче е напът да извърши невъобразимо насилие, което ще бележи живота и на двете...

Прототип на Ръсел е серийният убиец Чарлз Менсън, който основава хипи комуна през 1967 г. Момичетата, които наричат себе си „семейство Менсън“, са отговорни за едни от най-кървавите престъпления в американската история. Той привлича в нея млади и неопитни жени с емоционални проблеми, които са настроени срещу обществото, в което живеят.

Момичетата, които наричат себе си „семейство Менсън“, се превръщат в ядрото на наказателния отряд, отговорен за едни от най-кървавите престъпления в американската история. На 09.08.1969 г. те убиват бременната в осмия месец актриса Шарън Тейт, съпруга на известния режисьор Роман Полански (който по това време е извън града ) и четирима нейни приятели, които гостуват в дома й. Момичетата на Менсън убиват по жесток начин и заможното семейство Лабианка, което живее наблизо.

Смъртта на Тейт, считана за една от бъдещите филмови звезди, шокира Холивуд и света. Жестоките убийства са опит на провъзгласилия се за пророк на съдбата Чарлз Менсън да се сдобие със слава и да започне междурасова война. През 1971 година Менсън и още четирима от групата му са осъдени на смърт. С отмяната на смъртното наказание през 1972 година присъдата му става доживотна. Той  я излежава и до днес в калифорнийския затвор „Коркоран“. Следва откъс от книгата

Вдигнах поглед заради смеха, а продължих да гледам заради момичетата.
Първо забелязах косите им, дълги и несресани. След това как бижутата им отразяваха слънцето. Трите бяха доста далеч и виждах само очертанията на лицата им, но нямаше значение – знаех, че се различаваха от всички останали в парка. Семейства, скупчени в небрежно оформена опашка, чакаха за наденички и бургери от откритата скара. Жени с карирани блузки се притискаха към приятелите си, деца замеряха с евкалиптови цветчета гъмжилото от дивите на вид пилета по пътната лента. Тези дългокоси момичета сякаш се носеха над всичко, което се случваше около тях, трагични и изолирани. Като кралски особи в изгнание.

Изучавах ги с безсрамен и нахален поглед: не изглеждаше възможно да извърнат очи насам и да ме забележат. Хамбургерът лежеше забравен в скута ми, откъм реката подухваше ветрец и донасяше воня на лешанка. Бях на възраст, когато постоянно оглеждах и категоризирах другите момичета, като непрекъснато си водех списък с нещата, които ми липсваха, и веднага обърнах внимание, че чернокосaтa бе най-красива. Очаквах го още преди да бях успяла да различа лицата им. Около нея кръжеше подсъзнателно усещане за неземност, мръсна широка рокля едва покриваше задника й. От едната й страна вървеше кльощава червенокоска, а от другата – по-възрастно момиче, и двете облечени в същите опърпани дрехи. Все едно бяха извадени от някое езеро. Всичките им евтини пръстени бяха като втори ред кокалчета на пръстите.

Притеснително си играеха с прага на възприятието, предлагаха едновременно красота и грозота, и вълна от осъзнаване ги следваше през парка. Майки се оглеждаха за децата си, развълнувани от някакво чувство, което не можеха да назоват. Жени се пресягаха да уловят ръцете на приятелите си. Слънцето се промушваше през дърветата, както винаги – сънливите върби, полъхът на горещия вятър над одеялата за пикник, но непринудеността на деня бе нарушена от пътеката, която момичетата си проправяха през обикновения свят. Ловко и небрежно, като порещи водата акули.