page contents Книжен ъгъл: Шели Кинг: Опитах се с всички сили да предам романтиката на книжарниците, но да покажа и реалността
Предоставено от Blogger.

Шели Кинг: Опитах се с всички сили да предам романтиката на книжарниците, но да покажа и реалността

2.12.16

За романа „Всичко започна в книжарничката на Хюго” и различните проявления на любовта

„Всичко започна в книжарничката на Хюго” (Кръгозор) е първият роман на Шели Кинг. След като завършва английска литература в университета в Тенеси, тя се насочва към софтуерната сфера и работи в Силициевата долина за редица стартъпи и фирми като автор, мениджър на проекти, системен архитект, мениджър професионални услуги и стратег за социалните медии.
В дебютния си роман авторката разказва историята на главната героиня Маги, която  попада на старо издание на „Любовникът на лейди Чатърли”. В белите полета на книгата тя намира написани бележки между двама непознати. Кои са били те? Кога са живели? Каква е била съдбата им? Докато Маги търси отговорите, тя разбира истини за себе, които променят живота й. Ето какво споделя авторката Шели Кинг за романа „Всичко започна в книжарничката на Хюго”:

Според Вас това  книга за любовта ли е? Как бихте определили тази история?

Смятам, че „Всичко започна в книжарничката на Хюго” (The Moment of Everything ) е история за различните проявления на любовта – за любовта към работата, към семейството, към приятелите, с които се обграждаш, за любовта към книгите, дори и за любовта към една много необичлива котка. Докато романтичната история от бележките е в сърцето на книгата, то откриването на собствената романтичната любов не е основното пътешествие на героинята Маги. Според мен лейди Чатърли и Маги имат един и същ проблем, когато става дума за романтична любов - и за двете сексът е лесен, но любовта е много по-сложна и трудна.

Героинята Маги започва работа във „Водното конче” - местната книжарница за стари книги. Докато четях книгата, виждах, чувах и усещах миризмата на любимото ми райско кътче за стари книги всеки път, когато Маги беше във „Водното конче”. Ползвахте ли някоя определена реална книжарница като модел за тази в романа?

Да, разбира се. Има една невероятна книжарница за стари книги в Маунтин Вю, Калифорния, която се казва BookBuyers. Обожавам това място и хората, които работят там. Дълго време един мой съсед работеше там, така че знам в детайли какво е да работиш в книжарница за стари книги. Както казва Маги в романа: „Запалените читатели си мечтаят да притежават книжарница”. Истината обаче е, че работата в книжарниците е тежка и трудна. Опитах се с всички сили да предам романтиката на книжарниците за стари книги, но в същото време да покажа и реалността.

Защо според Вас книжарниците за стари книги са толкова специални? Мислите ли, че само заклетите читатели изпитват такива чувства към тези книжарници, или книжарниците предизвикват подобни емоции у всеки човек?
Мисля, че хората обичат да купуват каквото и да е на изгодни цени, а подобни книжарници продават книги с отстъпки. Така че смятам, че това е отговорът. Но също така предлагат книги с изчерпани тиражи и други, които са трудни за намиране, а на хората им харесва този процес на откриване. И в това се крие истинската романтика на книжарниците за стари книги.

Да се върнем на бележките, които Маги намира в „Любовникът на лейди Чатърли”. Разговорът между двамата непознати, които си пишат в книгата, ми напомни за подобно мое преживяване в гимназията. Започнах да си контактувам в час по история с непознат от друг клас, като пишех текстове на песни върху един чин. Който и да седеше на чина през следващите часове, коментираше песните и така започнахме да си пишем, което продължи с месеци (учителят сигурно ни е мразел). Беше странно, защото това си беше нашата тайна, но очевидно и други хора също са чели как се развива разговорът ни. Тогава се зачудих дали и Вие не сте имали подобно преживяване, което да Ви е вдъхновило за историята на Хенри и Катрин? Или пък идеята Ви е дошла по друг повод?

Завиждам Ви! Много ми се иска да ми се беше случило нещо такова и на мен. За съжаление не е такъв случаят. Идеята ми за бележките дойде от две различни преживявания. Първото е, че още от детските си години бях очарована от нещата, които хората пишат в книгите. Винаги са ми казвали, че не трябва да пиша в книгите и поради тази причина това ми се виждаше дръзко и бунтарско. Другото преживяване е свързано с един труден период от живота ми, когато ходех в BookBuyers - любимата ми книжарница за стари книги, сядах на едно малко столче сред тъмните рафтове с книги и четях до късно вечерта. Винаги имах много книги вкъщи, но това се превърна в навик, който развих, за да се накарам да изляза от къщи, защото, както казах, преживявах труден период. Бях по средата на „Любовникът на лейди Чатърли”, когато една вечер отидох до книжарницата и книгата беше изчезнала. Не беше голяма загуба, защото имаше други копия, но се замислих как щях да го приема, ако имаше нещо важно за мен в тази книга. Какво щеше да стане, ако пишех на някого в тази книга, а тя изведнъж изчезне? А ако беше единствената ми връзка с другия човек? Както знаете, това е да си писател. Винаги вземаме нещо обикновено и го превръщаме в нещо необикновено, за да видим какво ще се получи.

В романа една от героините казва: „Изумително е да намериш любовта в книга, нали така? Книгите са толкова секси. Книжарниците също.” Смятам, че много хора биха намерили себе си във „Всичко започна в книжарничката на Хюго”, защото обичат книгите, но какво секси има в книгите?

Хората асоциират четенето с интелигентността, а интелигентността със секса. Както се казва: можеш да поразкрасиш грозното, но глупавото – никога. Ако говорим сериозно обаче, книгите докосват струни в душата и разпалват умовете ни. Правят ни съпричастни към нечия чужда история. Карат ни да се смеем. Карат ни да се ядосваме. Изпитваме всички тези емоции и когато сме влюбени. Също така и изборът ни на книги е много личен. Така че винаги е много интимно преживяване, когато разбереш какви книги харесва някой, особено когато има елемент на изненада. Съпругът ми прилича на актьора Сам Елиът - тип каубой, и преподава приложна физика. На първата ни среща ми каза, че харесва да чете много различни неща, но когато пътувал по работа, обичал да чете автори, които го разсмиват – като Джанет Еванович или Сю Графтън. Хареса ми, че този умен, висок мъж с плътен глас, който е фен на науката, чете книги, насочени към жени. Но това не беше „нещо срамно” за него, не ги криеше на електронния си четец. Купуваше си тези книги на летището и ги четеше в самолета, а също така ги споделяше и с другите пасажери. Това ми разкри много за него и го направи суперсекси в моите очи.
Източник: Stephpostauthor.blogspot.bg. Следва откъс от книгата в превод на Силвия Николова.

Книгите не променят живота на хората, поне не както всички си мислят. Да четеш „Острието на бръснача“ , докато пътуваш в първа класа към някой курорт за медитация, или пък „Чай в пустинята“  по време на поход след развода ти, за да видиш какво е останало от снеговете на Килиманджаро, няма да те направи по-просветен отколкото въртенето в огромните чаши в Дисниленд. Съжалявам, но това е истината. И старите книги тук във „Водното конче“ не са по-просмукани с мъдрост, отколкото неотваряните нови книги в „Аполо – книги и музика“. Нашите книги са просто по-евтини и по-оръфани. Но хората продължават да идват тук. Продължават да ме питат за еликсирите с подвързия и думи, които да облекчат разочарованията им и да възпламенят угасналите им страсти. Идват, защото вярват, че една книга е променила живота ми. Нито един от тях не разбира. Не книгата промени живота ми.
Връщайки се назад, ми е трудно да посоча точния момент, когато започна всичко. Може би е денят, в който ме уволниха от „Аргонет“, или пък от запознанството ми с Хюго, или може би още по-рано, когато напуснах Южна Каролина и се преместих в Силициевата долина. Предполагам обаче, че истината е, че всичко започна онзи петък следобед, когато с Хюго седяхме на двете кресла без пружини, разположени на скърцащата дървена платформа до витрината на „Водното конче – книжарница за стари книги“. Книжарницата беше на улица „Кастро“ в Маунтин Вю в сърцето на Силициевата долина. Минувачите, облечени в тениски с баджове на Google, Yahoo и Intuit, виждаха един оплешивяващ мъж, с коса, вързана на опашка, да чете оръфано издание на първия роман от поредицата „Уейвърли“ . Това беше Хюго, който седеше до мен – 34-годишна жена. Косата ми имаше крещяща нужда от боядисване, бях облечена в тениска с дупки на рок бандата Rush и дънки, които ми бяха отеснели, защото бях напълняла, след като ме уволниха. Беше странно място за седене – на показ пред Бог и всички хора. Но също така беше и единственото място във „Водното конче“, където можеха да се поберат две кресла. Кълна се, че навсякъде другаде имаше място само за книги...

... Сложих книгата на Хюго на плота за ядене и я отворих на титулната страница. В горния край някой беше написал дата: април, 1961 г. После погледнах надолу и видях нещо, което не би трябвало да го има. Цялата титулна страница беше осеяна с думи, изписани на ръка.
Включих лампата над плота и огледах страницата отблизо. Приличаше на мъжки почерк, смесица от ръкописни и печатни букви, практични, но удължени и изписани елегантно. „Т“-то беше изписано с дързък размах, а „и“-то приличаше на пламък на свещ.

Любовта намира за нас това,
което ние не знаем, че търсим.
Под изречението имаше още едно, написано с друг почерк, буквите бяха едри и близо една до друга, преливащи една в друга и женствени, а в моето съзнание изникнаха образи на зелена трева през лятото и въртящи се поли.

А аз те намерих тук.

Взех книгата, като я държах здраво, за да не се разпадне, но очевидно беше прекалено силно, защото страниците се разхвърчаха по плота. Докато ги събирах на купчинка, се замислих колко много обичах Хюго. Харесваше ми, че си мисли, че мога да занеса такава книга на събирането утре. Напомняше ми на пралеля ми Труди, която винаги имаше половин грейпфрут в чантата си и никога не можеше да разбере защо не искаш да си го разделите.
Похапнах от аспержите, а после седнах в плетения стол до прозореца и отворих новата книга, която ми беше дал Дизи. Бях готова. Всичко щеше да е наред. Щях да направя така, че всичко да е наред. Отворих титулната страница, бяла и недокосната, но погледът ми все се насочваше към купчината страници на плота за хранене.

Любовта намира за нас това,
което ние не знаем, че търсим.

Отново сведох очи към книгата в ръцете си. Глава първа, страница първа. Наложих си да се съсредоточа. Щях да прочета книгата тази вечер, а утре в читателския клуб щях да се развихря и да им покажа на какво съм способна. На втората страница от книгата почувствах неудържимо желание за диетична кола и снакс „Пайрътс Бути“.
След няколко минути, докато дъвчех парченце оризов снакс със сирене, отново се усетих, че съм се втренчила в страниците от книгата на Хюго. Почти всяка от тях беше осеяна с бележки по краищата, написани със същите почерци като тези на титулната страница. Наклоних книгата към светлината от лампата. В началото на първа глава прочетох следното:

Здравей? Аз съм Хенри. Ти кой си?

Здравей, Хенри. Аз съм Катрин.
Катрин, благодаря ти, че пишеш. Любопитството ми нараства все повече и повече.
Хенри
Не повече от моето. Защо „Любовникът на лейди Чатърли“? Защо започна да пишеш в тази книга?
Катрин
Не знам. Просто видях тази тъжна, парцалива книга и ми стана жал за нея, предполагам. Реших, че може да ѝ правя компания. Винаги съм харесвал този роман. Знаеш ли, че първоначалното заглавие е било „Нежност“? Харесва ми колко е нежна любовта им. Особено писмото на Мелърс в края: „Ако можех да спя с ръце, обвити около теб, мастилото щеше да си остане в мастилницата“.
Хенри
Седях там – с парченце снакс в ръка – и се чудех какво, по дяволите, ставаше. Взех произволно друга страница от купчината. Страница 156.

Катрин,
Ти ме преследваш, изкушаваш ме, сетивата ми настръхват. Искам да те вдишам и да те нося в себе си, да станеш най-важна за мен. Искам да разбереш какво е усещането от ръцете ми върху теб и моят глас да произнася името ти.
Хенри

Погледнах надолу към страниците, които вече бяха разпръснати навсякъде из кухнята. От всички въпроси, които жужаха в главата ми, най-силно чувах този – какво, по дяволите, се е случило между „благодаря ти, че пишеш“ и „да станеш най-важна за мен“?
Зарових из страниците, за да намеря бележки от края на книгата. 389 – нищо. 335 – нищо. Дори и около 290 нямаше никаква кореспонденция. Най-накрая обърнах страница 249.

В неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайъниър Парк“, до фонтана в 12 по обед.
 Хенри

Почувствах се сякаш съм се прибрала вкъщи от пътуване и съм открила, че съм взела нечий чужд куфар на летището. Погледнах страниците пред мен. Думите все едно добиваха по-голямо значение и се концентрираха в кореспонденцията между Хенри и Катрин, думи, срещани всеки ден в любовните романи, които четях във „Водното конче“. Прегръдка, желание, копнеж. Това бяха думи от книги, не бяха думи от реалния живот, които хората ползват, не и в наши дни поне. Те принадлежаха на някой свитък, изписан с перо и мастило, запечатан с восък и доставен лично от хора, яздили отчаяно цяла нощ. И все пак те бяха там, заоблени букви, написани с химикалка в полетата на „Любовникът на лейди Чатърли“.
Събрах разпръснатите листове и внимателно ги върнах по местата им. Които и да бяха Хенри и Катрин, сега аз щях да се погрижа за тях.