Откъс: Вавилонски блудници

Нилс Юхан Рингдал

"Най-трудната професия. История на проституцията" (Емас) е световна история на сексуалността, едно много специално пътуване през различните епохи и през спалните – надали има друга толкова увлекателна социална история. Българското издание е с прекрасно оформление – твърди корици, голям формат, богато илюстровано с цветни гравюри, картини, графики, снимки…

От страниците на дебелия том оживяват в текст и образ жрици в храмовете на Шумер и Месопотамия, порнаи и хетери в Древна Гърция, зони в библейския Израил, "свободни" жени в Древен Рим, хомосексуални оргии в древния свят, разкаяли се грешници, превърнати в светици, китайски наложници и японски гейши, войнишки блудници и улични проститутки в средновековна Европа, скъпи куртизанки и кралски фаворитки, момичета от викторианските бордеи и от салоните на Дивия запад, кокотки и демимонденки от Белепок, "бели робини" в Латинска Америка и черни "втори съпруги" в Африка, свободен секс в Полинезия, девадаси и ганики в Индия, проститутки от войнишки бордеи през двете световни войни, корейски "момичета за разтуха", "германски момичета", колгърли... Историята на платената любов в хронологична последователност от началото на човешката цивилизация до днес.

Книгата е плод на дългогодишната изследователска дейност на норвежкия историк, философ и публицист и бодибилдър Нилс Юхан Рингдал (1952-2008). Авторът обикаля света години наред със своя партньор – специалист по СПИН, който работи към Световната здравна организация. Това му дава възможността да базира своя труд освен на дълги издирвания в библиотеките на държавите, които посещава, също така и на лични контакти и наблюдения. Сведенията и анализът на причините и развитието на проституцията в различните епохи и части от света са единствени по рода си. Следва откъс в превод на Ева Кънева.

Първата проститутка в световната литература се нарича шамхат, което на старовавилонски означава „любодейка“*. Срещаме я в създадения в Месопотамия преди повече от четири хиляди години „Епос за Гилгамеш“, озаглавен по името на главния герой. Подобно на всички митични герои, принц Гилгамеш е красив, самотен и смел; освен това има ненаситно либидо и не прощава нито на девици, нито на младежи. Поданиците му обаче се оказват много прозорливи: разбират, че Гилгамеш е вманиачен по секса, защото скучае. Спасението е боговете да му намерят равностоен по сила съперник. Така бил създаден Енкиду. Голям и силен като Гилгамеш, той е малко по-нисък, по-мускулест и по-космат. След това в повествованието се появява и първата блудница – шамхат. На старовавилонски я наричат и „харимту“. Законникът на вавилонския цар хамурапи (управлявал 1792-1750 г.пр.хр.) я определя като блудница с нисък обществен ранг в храма на богинята Ищар.

Ищар, върховната жрица на войната и любовта, е интересна и опасна. Самата тя се определя като покровителка на всички блудници, независимо дали работят в нейните храмове, дали се предлагат пред вратите, или се опитват да прелъстят мъже по кръчмите. Ищар смята и самата себе си за блудница, но не защото търгува със секс, а защото свободно избира с кой мъж да встъпи в полов акт. В храмовете й служели много жени: срещу заплащане мъжете черпели наслада от свещената сила на телата им. Сред служителките на Ищар имало и представителки на висшата аристокрация, но формата, под която оказвали почит на богинята, се пазела като свещена тайна.

Шамхат, храмова блудница от град Урук, намира Енкиду в степта и дивакът прекарва с нея шест дни и седем нощи. любовта, с която тя го засипва, има различни проявления: майчинска грижовност, нежност, мистична проникновеност, разюздан секс. Учи го как да разчупва хляба, как да пие вино и да поддържа тялото си. Очевидно става въпрос не само за сношение – всъщност Енкиду минава интензивен курс по цивилизоване. блудницата е неговата наставница, упълномощена от висшата инстанция в храма на любовта. След една седмица усилени „занятия“ Енкиду е преодолял невъздържаността си и вече е в състояние да живее сред градската общност.

Разголи гърди тя, плътта си оголи, дъха му прие тя, не се развълнува,
той одежди разгърна, притисна се в Шамхат, а тя му показа женска сръчност –
приятни й бяха коравите му ласки. Изминаха шест дни и седем нощи.
Не мигна Енкиду в наслада над Шамхат. И щом се насити на нейните ласки, обърна лика си към своето стадо.
…
Умъдрен се усети, в мисли потъна, приседна отново в нозете на Шамхат. Загледа любодейката в лицето, каквото каже тя – ушите му слушат.**

Блудницата разказва на Енкиду за Гилгамеш: „прекрасен от сила и от буйство мъжко, със мускулче всяко наслада разлива“. И двамата герои очакват първата си среща с нетърпение. В нощта, предшестваща запознанството им, Гилгамеш сънува как от небето пада звезда, толкова голяма, че той не може да я вдигне. Може само да се наведе над нея като над жена. Сънува и брадва. Тук древните вавилонци веднага са съзрели игрословицата: думите за „звезда“ и „мъж“, както и за „брадва“ и „мъжка проститутка“ звучали сходно. Майката на Гилгамеш му разтълкува съня: ще срещне равностоен съперник.

Двама гиганти като Гилгамеш и Енкиду обаче няма как да станат приятели, без първо да премерят сили в титаничен сблъсък. След продължителен и оспорван двубой никой не взема надмощие и двамата признават, че са абсолютно равни по сила и мъжество. Народът ликува, защото Гилгамеш най-сетне е срещнал равностоен противник. жените приготвят леглото, героите скрепяват дружбата си с целувка и се впускат в съвместни подвизи. Продължават да прелъстяват девици, но не с предишната страст – приятелството ги укротява.

Месопотамия се наричат земите, разположени между реките Тигър и Ефрат, на територията на днешен Ирак. През древността тук са живели различни племена: шумерите създали първата цивилизация, изместили ги вавилонците, следвани от асирийците и нововавилонците, на свой ред покорени през 538 г.пр.хр. от персийския цар Кир Велики. „Епос за Гилгамеш“ бил създаден в старовавилонско време, около 1800 г.пр. хр. Той е най-старото известно свидетелство за наличието на проституция. Открит е доста късно, но днес е познат от многобройни клинописни текстове. Все още обаче не е намерен пълният текст. Известната днес версия е реконструирана въз основа на набор от асирийски, старои нововавилонски текстове.

В сърцевината на митологичния разказ има известна историческа достоверност: наистина е съществувал шумерски цар Гилгамеш, живял между 2750 и 2600 г.пр.хр. Но епосът не е летопис. Въпреки това има огромно значение като източник на познания за ранните социални и сексуални отношения, за връзките между мъже и мъже, между мъже и жени; връзки, изградени върху любов и уважение, но и върху физическо надмощие. Особено любопитни сведения дава епосът за Ищар и сексуалните услуги, предлагани от жриците в нейните храмове.

Твърдението, че проституцията е „най-старият занаят в света“, е общоизвестно, но е лишено от обосновка. Немалко надарени с богата фантазия спекуланти от занаятчийското сдружение на историците застъпват тази теза; дори се твърди, че проституцията била универсален и едва ли не „необходим“ страничен продукт на всяко общество в определен стадий от неговото развитие. В подкрепа на тази теория някои историци разграничават „естествена“, „гостоприемна“ и „парично опосредствана“ проституция. Получава се така, че значението на „промискуитет“ и на „проституция“ се припокрива, а всички жени, често сменящи сексуалните си партньори, автоматично стават проститутки.

Моногамията и верността обаче са редки явления в животинския свят. Който търси проявления на „естествена“ проституция, ще ги открие при лъвовете и при маймуните – в същата форма, в каквато тази разновидност на проституцията е съществувала и при първобитните племена. В страни с малобройно население и в икономически изостанали общества – например при ескимосите или при североамериканските индианци – откриваме „гостоприемна“ проституция.

Но една толкова мъглява дефиниция, която не прави разлика между продажба на сексуални услуги и секс с различни партньори без заплащане, обезсмисля схващането за проституцията като професия или занаят. Занаяти от рода на ловджийството, земеделието, домакинстването, пълководството, свещенослужителството и лечителството са придобили статут на професии много по-рано от проституцията.

Промискуитет и проституция, тоест свободна любов и продажба на секс, са съвсем различни неща. Прокарването на граница обаче може да предизвика проблеми, особено ако се връщаме далеч назад в праисторията, без да разполагаме със сигурни източници. През втората половина на XIX век културният философ Йохан Якоб бахофен публикува теория, съгласно която промискуитетът е изначалният тип сексуални отношения сред примитивните общности, следван от матриархат и патриархат. Според него подобно обществено развитие – разбира се, с индивидуална окраска – се наблюдава в месопотамската, еврейската, египетската, гръцката, римската, индийската и китайската цивилизация.

Опирайки се на теорията на Бахофен, през 1884 година Фридрих Енгелс пише книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, която заляга в основата на марксистката и феминистката теория за пола и проституцията. При Енгелс, както и при бахофен, историческото развитие започва с първичен промискуитет и „групов брак“. В интерпретацията на Енгелс паричните отношения, класовото деление и социалното неравенство обуславят нов еволюционен стадий: проституцията и робството стават паралелни, тясно свързани явления. В красивия, нов комунистически свят жените не само ще бъдат освободени от всички робски окови, предрича Енгелс, а и ще си възвърнат „правото“ да водят добродетелен живот. В това пророчество на заклетия комунист прозират викториански възгледи.

Междувременно историческата наука и социалната антропология натрупаха сериозни емпирични знания за цивилизациите от миналото – знания, с каквито еволюционистите от XIX век не са разполагали. Антрополози и географи познават многобройни общества без проституция, разбирана като размяна на секс срещу пари или ценности. Проституцията не е неизбежно еволюционно явление – доказват го още древните земеделски цивилизации. Високоразвитите култури в Египет, Китай и делтата на Инд са почти толкова стари, колкото месопотамските. Най-малко две хиляди години преди нашето летоброене там е имало администрация, духовенство, писменост и парична система. В тези цивилизации проституцията обаче навлиза доста по-късно. Очевидно в Месопотамия са съществували по-особени обществени предпоставки, благоприятстващи разпространението на платената любов.

Една доста необичайна мисъл, заета от биологията, заседнала в главите на теоретиците от XIX век: те си представяли проституцията като логично следствие от повсеместна обществена промяна. Отдавна обаче е доказано, че проституцията е специфичен културен продукт, възникнал на конкретно място – във високоразвитата цивилизация на древна Месопотамия – и разпространил се след това в близките култури.

В Месопотамия проституцията се практикувала във и около храмовете на богинята Ищар. храмът бил олицетворение на „града“. Като обиталище на бог или богиня той създавал идентичност. Там божеството получавало храна и облекло, там го миели, грижели се за него, отправяли към него молитви. Почти всички дейности в региона се извършвали възможно най-близо до храма. Оттам се организирало строителството и поддържането на водоснабдителната система, която била необходимата предпоставка за добивите от селското стопанство и за общественото благополучие. Пред входа на храма се намирал пазарът, но стокообмен се осъществявал и в самия храм, защото там бил складът за жито, там била и съкровищницата. За да си осигурят застъпничеството на божествата, хората заключвали злато и благородни метали в сандъчета, които се съхранявали във вътрешността на светилището – и плащали за това, както в наше време се плаща за банков сейф. жреците и жриците на храма отпускали парични заеми, разрешавали инвестиране на средства и облагали вложенията с лихви. Така лидийският цар Крез получил от храма на богинята на любовта „стартовия капитал“, благодарение на който натрупал пословичното си богатство.

Повечето големи храмове в Месопотамия имали иззидана кула със стълбище, висока до четирийсет и пет метра. Найотгоре се намирал малък храм – до него достъп имали само жриците, които общували особено близко с божеството. Ето какво казва – според стар шумерски текст – самата богиня на любовта и женската плодовитост:

Кой иска да разоре утробата ми?
Кой иска да зарови зърното, израснало толкова високо? Кой ще оплоди моята влажна нива?

А богът, неин роднина и любовник, отговаря:

Могъща жено, кралят ще разоре утробата ти. Богът и кралят ще го направят заедно.

Избрана „годеница“ от храмовите жрици участвала в ритуално съвкупление, т.нар. йерогамия, при което в ролята на младоженеца влизал царят. Според тогавашните вярвания плодородието на земята трябвало да се подсигури чрез съчетаването на земния владетел със свещенослужителка на богинята. Тези ритуали със сексуален привкус се извършвали най-често преди и по време на жътва. Свещените сватби били религиозно обвързани със смяната на сезоните, със сеитбата и зреенето на зърното, което преживява оплождане, раждане и смърт като човеците. В очите на поданиците цар, който не участвал в ритуални женитби, застрашавал добрата реколта.

Някои по-смели теоретици твърдят, че традицията в месопотамските храмове да се извършват свещени бракосъчетания съществува още от 6500 г.пр.хр. Обективно погледнато обаче, най-старият текст, описващ такъв ритуал, датира „едва“ от 2800 г.пр.хр. Този текст разказва за върховна жрица, застанала пред божеството под врата, украсена с лазурит. Тя очаква да дойде господарят на дома, бог и цар в едно. Той пристига и жрицата го отвежда в светилището, за да осъществят символична сватба. Няма свидетели, но дори най-нископоставените слуги в храма знаят за свещената церемония. Обредните действия в храма се тълкували като ритуална държавна церемония, тясно свързана с култа към плодородието. Те се смятали обаче и за символични знаци, показващи, че царят има право да се сношава с всяка жена от царството си, когато поиска.

„Неверници“ и гости от други общества вероятно са схващали религиозните и култовите ритуали в Месопотамия като по-еротични и развратни, отколкото са ги възприемали участващите в тях и живеещите в близост до храмовете. През следващите столетия мъжът, участник в церемонията – царят – бил заменен със статуя. Тази промяна видоизменила до известна степен сексуалния характер на свещения ритуал. Съвременните историци не се ангажират с категорични заключения колко разпространени са били свещените сватби в храмовете на Ищар, колко често са били провеждани те сред древните вавилонци и народите, завзели по-късно Месопотамия, и колко дълго е просъществувала тази традиция. През XIX в. историци, философи и културолози са разполагали с още по-оскъдни данни. Но макар да са прибягвали до повече догадки от днешните си колеги, те са вярвали непоклатимо в правотата на хипотезите си, защото са се облягали на дългогодишна традиция в историческите предположения.

Гръцкият учен Херодот, живял през V век пр.хр., е първият историк, географ и социолог в западния свят. Често го наричат „баща на историята“. Херодот пътувал много и с особено удоволствие разказвал за необичайните сексуални практики на народите източно от Елада. През 440 г. пр.хр. той посетил Вавилон.

Библейските описания на живота във Вавилон носят безспорния отпечатък на религиозен патос. В сравнение с митовете и псалмите в библията написаното от Херодот изглежда много по-достоверно. Това е причината всички, които са се интересували от обществените отношения, от религията и сексуалността на културите източно от Елада, в продължение на повече от две хиляди години да черпят исторически сведения от неговите съчинения. библейските притчи непрекъснато са ставали обект на критика по отношение на достоверността си, но малцина са оспорвали историческата истина в трудовете на гръцкия историограф. Можем ли обаче да му вярваме? Има ли вероятност той дръзко да е поразкрасил фактологията с художествена измислица, за да засили въздействието върху читателите?

Така например в един от най-често цитираните пасажи от съчиненията си Херодот твърди в качеството си на очевидец, че всички жени от Вавилон поне веднъж в живота си посещават храма на Ищар, за да се сношават с непознати мъже; повечето – като съвсем млади момичета, за да се освободят от девствеността си. В храма девойките стояли и чакали някой мъж да ги избере. „Най-грозната сигурно е седяла в храма години наред“, подхвърля историографът.

По негови сведения съседните народи в Сирия организирали празненства в чест на богинята на любовта. На тях жените трябвало или да пожертват току-що отрязаната си коса, или да предоставят тялото си на разположение на мъжете. На празненствата в чест на Адонис, син и любовник на богинята, всички оплаквали смъртта на бога, като се удряли с юмруци или се бичували. Следвал празник на радостта, символизиращ възкръсването, възраждането на Адонис. хората украсявали статуите на божеството с фалоси, жените продавали косата или тялото си. Печалбата постъпвала в храма.

Картаген в Северна Африка бил основан от напуснали родината си финикийци. Финикия била третата източна съседка на Гърция наред със Сирия и Вавилон. Всички древни писатели били убедени, че финикийската култура е много подобна на вавилонската или сирийската. бедните момичета в Картаген били длъжни в продължение на няколко години да служат в храма на богинята на любовта. Предлагайки тялото си на непознати мъже, те припечелвали пари за зестрата, която богатите им връстнички получавали наготово от родителите си. храмът на богинята на любовта бил построен край брега, високо над крайбрежните скали – моряците се ориентирали по него и бързо намирали пътя към пристанището. Така разказва Валерий Максим, по-късен римски историк.

Херодот и следващите поколения гръцки и римски историци са писали произведенията си през последните векове преди новата ера или дори по-късно. Те правели заключенията си ретроспективно, интерпретирали миналото с много фантазия, били подвластни на господстващата по тяхно време идеология. Субективността в тълкуванието на историческите събития е отличителна черта и на нашето съвремие, но дали не е била характерна в още по-висока степен за първите историографи? Древното вавилонско царство, както е описано в „Епос за Гилгамеш“, загинало около 1200 г. пр.хр. На неговите земи се настанили асирийците, после възникнало Нововавилонското царство, намерило място в библията, защото голяма част от юдеите били заточени като пленници във Вавилон. Когато Херодот го посетил, градът бил под властта на персите. Доколко обаче онзи Вавилон, какъвто го е видял Херодот, е приличал на описания в съчиненията му Вавилон отпреди повече от хиляда години?

Гръцки и римски историци, както и голяма част от по-късните им събратя по перо, упорито наблягат върху сходствата между „варварите“ в Месопотамия, Сирия, Финикия и Картаген. А съвременните изследователи се интересуват поскоро от различията между отделните култури и избягват да разглеждат находките от определен период или цивилизация като общовалидни за цялата географска област или за цялата историческа епоха.

В течение на хилядолетия историографи и летописци черпели сведения за условията на живот и хората от изминалите епохи от пространни повествователни съчинения. „Епос за Гилгамеш“ се смята за най-изтънченият и най-интересният източник от този вид; ала произведението дълго време тънело в забрава и не попадало в полезрението на историците. Едва през XIX в. археолози открили клинописни записи на епоса, после и шумерски глинени плочки с религиозни надписи, професионални списъци и сборници със закони от древновавилонско и асирийско време. Открити били също останки от праисторически сгради и религиозни статуи. Съвкупността от тези находки хвърлила нова светлина върху историята на Древна Месопотамия и Средния изток.

Традицията невестата да се купува или да се дава зестра оказва много различно влияние върху партньорите, сключили брак. Зестрата, предвидена за момичето, означава, че тя е призната като наследница на част от имуществото на родителите си. Синът чака родителите да умрат, а дъщерята получава своя дял, щом се омъжи. Това я прави атрактивна партньорка и й позволява да разтрогне евентуален несполучлив брак. Зестрата е своеобразна гаранция за жената, осигурява й известна власт над съпруга. Защото ако тя поиска развод, роднините й могат да поискат от мъжа да им върне зестрата.

Обществата, в които е прието невестата да се купува, възприемат жената предимно като работна сила. Семейството на младоженката получава компенсация, задето е лишено от работна ръка. Продавайки дъщеря си, родителите я превръщат в съпруга без лична собственост.

Около хиляда години преди нашето летоброене гърците, финикийците и сирийците вероятно са давали на дъщерите си зестра, докато израиляните са купували своите булки. Как е стоял въпросът в Асирия е подробно проучено: там двете практики са съществували паралелно и са отразявали социалните различия. Дъщерите от висшите класи получавали зестра, често дори собствени роби. При по-бедните прослойки било обичайно булката да се купува. Вероятно и двете традиции са били практикувани успоредно и в древновавилонско, и в шумерско време.

Въпреки това жените в Месопотамия не се ползвали с кой знае какви свободи. Това важало дори за аристократичните издънки, които разполагали със собственост и се ползвали с известна правна защита. В месопотамските семейства мъжът вземал еднолично решенията и цялото имущество било под негов контрол. Представителките на аристокрацията можели да разполагат твърде ограничено със зестрата си, но поне имали право да я предадат на децата си, преди съпругът да умре. бракоразводната процедура била много тежка, ала се случвало семейният съюз да се разтрогне и по настояване на жената.

В Месопотамия мъжът, извършил сексуално посегателство спрямо чужда съпруга, бил длъжен да даде на мъжа й една от жените в своето домакинство, за да заглади обидата. Сделката била сключвана, без да се държи сметка за вредите, понесени от жертвата на изнасилването. Вероятно фактът, че бракът и семейният живот отреждали подчинена роля дори на жените от знатните прослойки, е едно от обясненията защо толкова много жени предпочитали много по-приятния живот в храма.

Бедните семейства рядко имали средства за зестра. Затова продавали дъщерите си като булки или като робини или ги изпращали в храм, ако били хубавички и жреците и жриците имали интерес да ги отгледат и възпитат. В храмовете на Ищар младите момичета се учели да танцуват и пеят в чест на богинята и усвоявали дворцовия етикет. храмовете били средища на ритуали за плодовитост; там младите момичета намирали подслон и получавали образование, нещо подобно на манастирите през европейското Средновековие.

храмовете на богинята на любовта просвещавали и по въпросите на раждането, предпазването от нежелана бременност и сексуалността. Не само царете имали право да общуват с жриците. Аристократи и дори мъже с нисък обществен ранг можели да си наемат жена от храма срещу жертвоприношение на богинята. Навярно мъжете, прекарали известно време с жена, служеща на богинята, са чувствали прилив на свещена сила в тялото и душата си. Често мъжете идвали да молят за помощ и по здравословни причини. От религиозни надписи знаем, че много храмови жрици притежавали силата да лекуват мъжки сексуални проблеми и болести. Служителките в храма съвместявали длъжностите на медицински сестри и свещени сексуални терапевтки. Чрез магически заклинания те „изцелявали сърцето“, та мъжете да си възвърнат здравето и силата. Само жените от храма знаели рецептата на магическото масло, използвано за масажи.

Младите момичета, които живеели в храма, миели божеството и се грижели за него. Междувременно се учели да пеят и танцуват, а ако мъж, посетил храма, харесал някоя, му я давали. Всички жени от храма – и жриците, и младите помощнички – вероятно са били убедени, че с делата си засвидетелстват почит към върховната жрица. На фона на тези религиозни обреди, обвити в легенди, понятието „проституция“ изглежда твърде едностранчиво и несъвместимо с епохата; то буди представата за бърз полов акт, не за свещенодействие. Законите на древен Вавилон отреждали еднакъв статут на жриците в храма, на помощничките им и на свободните проститутки извън храма. жените и от трите категории служели на богинята на любовта и не изпълнявали традиционните роли на домакиня или дъщеря.

*Любодейка в смисъл на разпътница, сладострастница, греховница. – Бел. прев.

**Цитатите са от превода на Георги Крумов на „Епос за Гилгамеш“, „Висящи градини“

– поезия на Древния изток“, изд. „Народна култура“, 1980. – Бел. прев.