page contents Книжен ъгъл: Три жени, едно убийство и мистериозна картина на Моне
Предоставено от Blogger.

Три жени, едно убийство и мистериозна картина на Моне

4.4.17

С „Черните лилии“ Мишел Бюси се завръща на българския пазар след успеха на „Без теб“

Писателят не само озаглавява историята си с името на една от най-мистериозните картини на Клод Моне, но и развива действието й в селцето Живерни, Северна Нормандия, където художникът твори през последните години от живота си. Бюси разгръща нелинейната си творба на фона на красивите описания на китното селце.  В градините, в които художникът е рисувал своите водни лилии, е пълно с гости. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с бруталното убийство на Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото.
Способността на Мишел Бюси да разказва така, както художник рисува картината си – с малки драсвания на четката, които в крайна сметка оформят красив, драматичен пейзаж, неслучайно му спечелва милиони почитатели по света. Всеки от тях може да намери себе си в криминалния сюжет с любовни нюанси на френския писател. Майсторски заплетената история донася на автора над шест френски и франкофонски награди, сред които и приза „Гюстав Флобер“ на Асоциацията на нормандските писатели. Следва откъс в превод на Силвия Колева.

Бистрата речна вода се оцветява в розово на тънки линии, подобно на пастелните оттенъци на водоскок, в който е потопена четка за рисуване.
– Не, Нептун, не!
Оцветяването постепенно изчезва по течението, като оставя следи върху дивата трева по бреговете и по кафяво-оранжевите корени на върбите и тополите. Тънка мрежичка, която водата измива и разгражда.
Това ми харесва. Само че розовият оттенък на водата не е дело на художник, който изплаква червената боя от четката си, а се дължи на разбития череп на Жером Морвал. Доста гадна гледка. Кръвта извира от дълбока дупка в горната част на главата – ясно очертана и чиста. Отмива я водата в канала, отклонен от река Епт, където е потопена главата.

Моята немска овчарка Нептун се доближава крадешком и души. Викам го отново, този път по-силно и по-решително:
– Нептун – не! Назад!
Сигурна съм, че скоро ще открият трупа. Не се съмнявам.
Въпреки че е едва шест сутринта, все ще мине някой любител на ранните разходки, на джогинга или художник, или събирач на охлюви... Или случаен минувач. Все някой ще се натъкне на тялото.
Гледам да не се приближавам до канала. Подпирам се на бастуна. Земята е кална, защото тези дни доста валя, а бреговете са хлъзгави. На осемдесет и четири години няма защо да се  правя на водна нимфа дори в такова нищо и никакво каналче, не по-широко от метър, част от което е отклонена, за да захранва езерото с лилиите в градините на Клод Моне. Всъщност сега това не е необходимо. Под земята има прекарана тръба, чрез която черпят вода.
– Хайде, Нептун! Да вървим!
Плаша го с бастуна, да не би да завре нос в зеещата дупка върху сивото сако на Жером Морвал. Там се вижда втора рана. Право в сърцето.
– Хайде! Няма какво повече да се мотаем тук!
Хвърлям последен поглед към перачницата и продължавам пътя си. Няма какво да се каже, всичко наоколо е поддържано чудесно. Някои от препречващите пътеката дървета са подрязани или са отсечени, а по склоновете няма трева. Всеки ден оттук се изнизват няколко хиляди туристи. По тесния път спокойно може да мине бебешка или инвалидна количка, а и старица с бастун като мен.
– Тук, Нептун!
Завивам малко по-нагоре, където каналът се разделя на два ръкава, които свършват с бент и водопад. От другата страна се виждат градините на Моне, водните лилии, японският мост, парниците... Странно, родена съм през 1926 година. Същата, в която умира Клод Моне. После, в продължение на цели петдесет години след смъртта му, градините били затворени, забравени, напълно изоставени. Днес колелото се е завъртяло и всяка година хиляди японци, американци, руснаци или австралийци прекосяват цялата планета, само и само да дойдат и да се мотаят в Живерни. Градините на Моне се превърнаха в свещен храм, в своеобразна Мека, в катедрала... Впрочем тъкмо исках да ви кажа, че хилядите поклонници няма да закъснеят и скоро ще цъфнат тук.
Поглеждам часовника си. Шест и две минути. Още няколко часа спокойствие.
Продължавам. Между тополите и огромните петазити е скътана статуята на Клод Моне, който ми хвърля не особено приятелския поглед на разгневен съсед. Брадичката му не се вижда от брадата, а горната част на главата му е скрита под някаква шапка, която малко прилича на сламена. Върху постамента от слонова кост е написано, че статуята, всъщност бюстът, е тържествено открит през 2007 година. Отстрани има още един надпис върху дървена плоча, където се казва, че великият майстор наблюдавал „полята“ и „ливадите“. „Неговите“ поля и ливади! А също и полята около река Епт, от Епт до Сена, редиците тополи, хълмовете, чиито дървета вятърът разлюлява и превръща в укротени морски вълни. Все прекрасни места, които е рисувал. Те са неприкосновени, лакирани като експонати в музей и на разположение на вечността!
Наистина в шест сутринта това място все още сипе илюзии.
Пред мен се разстила девственият хоризонт на житните поля, царевичните ниви, маковете. Само че не искам да ви лъжа. Реално „ливадите“ и „полята“ на Моне по цял ден са паркинг.
Всъщност паркингите са четири и се разстилат около пътеката като асфалтена лилия. На моята възраст мога да си позволя да го кажа. А и аз действително съм свидетел как година след година пейзажът се променя. Днес полята на Моне са просто фон на хипермаркет!
Нептун ме следва на няколко метра, изведнъж хуква напред, прекосява паркинга, вдига крак и маркира една дървена бариера, а после продължава да тича през полето към мястото, където Епт и Сена се сливат. Този отрязък земя между двете реки носи странното име остров Орти.
Въздишам и продължавам. На моята възраст не възнамерявам да тичам след Нептун. Гледам го как се отдалечава, а после се връща, сякаш да ми се подиграе. Не го викам. Още е рано да се прибираме и той отново потъва в житата. Нептун прекарва така доста време: тича на стотина метра пред мен.
Всички жители на Живерни познават Нептун, но малцина знаят, че кучето е мое.
Вървя покрай паркинга и се отправям към мелницата „Шеньовиер“. Там живея. Предпочитам да се прибера, преди да е излязла тълпата. Отдалеч мелницата изглежда като най-хубавата сграда в близост до градините на Моне и единствената, построена до канала, но откакто превърнаха ливадите в поле от тенекия и гуми, се чувствам като изчезващ вид. Като поставен в клетка експонат, който любопитните идват да видят, да наблюдават и да снимат. Над реката има само четири моста, по които се минава от паркинга към селото. Един от тях е точно над канала под къщата ми. Направо съм заклещена в обръч чак до шест часа вечерта. А когато в селото мръкне, ливадите отново принадлежат на върбите и Клод Моне може да отвори бронзовите си очи, без да се закашля от парфюма на ауспусите.
Пред мен вятърът полюшва цяла гора от воднозеленикави класове. Тук-там като червени перли проблясват разпръснати макове. Ако някой наблюдава пейзажа по коритото на река Епт, със сигурност пред очите му ще изникне импресионистична картина: хармония на цяла гама оранжеви тонове, огрявани от събуждащото се слънце, и само едно траурно мацване дълбоко във фона є – черна точка...
Старица, облечена в тъмни тонове. Аз!
Крехък намек за меланхолия.
– Нептун! – отново викам аз.
Стоя неподвижно и вдишвам краткотрайното спокойствие.
Не знам за колко време, но изминават доста минути, преди да се появи първият любител на джогинга. Минава покрай мен с МР3 плейър, чиито слушалки са забучени в ушите му. Разбира се, тениска и маратонки. Изскача насред полето като анахронизъм. Първият за този ден, който разваля картината. Ще дойдат и други, и всички останали. Леко му кимам с глава, той отвръща на поздрава и се отдалечава, а от слушалките му се разнася песен на електронен щурец. Виждам го как завива към 15 бюста на Моне, към малкия водопад и стената. Представям си как се връща по протежение на канала и също като мен избягва калта покрай пътя.
На паркинга още няма нито една кола, когато полицейска камионетка паркира с драматична несръчност встрани от Кралския път, между перачницата и мелницата ми. На двадесет крачки от трупа на Жером Морвал.
Сядам на една пейка. Очаквам продължение. То е неизбежно. Ето защо ставам. Колебая се дали да не извикам за последен път Нептун. После въздишам. Е, в края на краищата знае пътя. Мелницата „Шеньовиер“ е на две крачки. Поглеждам към ченгетата, които слизат от колата, и се отдалечавам. Връщам се вкъщи. От кулата на мелницата, на четвъртия етаж, ще мога да наблюдавам много по-добре всичко, което става. А и далеч по-дискретно.

За авторa:

Мишел Бюси е френски политолог и автор на криминални романи. Той е на второ място по продажби във Франция за 2016 г. според престижната класация на сп. „Фигаро”. Започва да пише романи през деветдесетте години на миналия век. Темата на първия му роман е десантът в Нормандия, но той е отказан от издателите, на които авторът го предлага. Продължава с писането на новели, сценарии, които обаче не стигат до публикуване. Едва 10 години по-късно, Бюси отново се връща към идеята за роман, провокиран от свое пътуване до Рим, по време на бума на книгата на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. През 2006 г. той издава при малък провинциален издател в скромен тираж полицейския роман „Кодът Люпен“. Този първи негов публикуван роман до момента има 8 издания.
Необходими са още няколко години, за да може и следващите му романи – „Смърт край Сена“ и „Черните лилии“ – да постигнат успех и да увеличат продажбите си.Публикуването на романа „Без теб“ (първата книга на автора, излязла в България с логото на „Ентусиаст”) изстрелва автора на върха на класациите и го прави изключително популярен. За да стигне през януари 2015 г. в топ 5 на най-продаваните френски автори, а в края 2016 вече да заема престижното второ място.