Откъс: Как Иван Вазов пада жертва на правописни реформи

„За българските писатели и другите родни омайници“ – любопитни факти, литературни борби, противоречия и скандали в книгата на журналиста Григор Николов

(Не)известни факти, документи и писма на видни книжовници в родната история са проследени и описани в книгата „Писатели и други български омайници” (Сиела) от журналиста Григор Николов.

В новата си книга авторът хвърля светлина върху малко известни факти, документи и писма за живота на големите писатели и интелектуалци в историята ни, проследявайки живота на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Георги Джагаров, Валери Петров и др. Част от текстовете са посветени на прототипите на героите на Йордан Йовков, Николай Хайтов, Димитър Димов, Димитър Талев и др., като не са пропуснати и литературни борби, противоречия и скандали, водещи до люта омраза и дори до дуели.

Николов обобщава: „Родните писатели, освен да творят, са умеели и да се веселят и в тази си битност са направили доста шеговити пророчества, ей така, между другото, на маса или в писателското си кафене. Понякога обаче и уж верните им читатели са им поднасяли доста изненади, но това, разбира се, си е в реда на нещата.”

Сред разгледаните от автора въпроси са хуни или славяни са българите, основаването на БАН, животът на Елин Пелин, как Яворов прави Банско град и много други интересни теми, свързани с пътя и творчеството на видни български писатели и интелектуалци.

От книгата научаваме повече за живота и пътя на светите братя Кирил и Методий, за основаването на БАН, как Димитър Талев е следен и преди, и след 1944 г., за престоя на Димитър Димов в йезуитски манастир в Испания и много други интересни факти.

Григор Николов е журналист с дългогодишна практика, чиито, повече от 2000 публикации в периодичния печат, са публикувани в редица издания. Завършил е българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“. Работил е във вестниците „Борба“ – Велико Търново, „Вечерни новини“, „24 часа“ и „Сега“.

През 80-те години на XX век излизат първите му публикации, свързани с българската история – в сп. „Родолюбие“, орган на Комитета на българите в чужбина. През 2004 г. Николов печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т.нар. Царски имоти, която предизвика доста диспути и полемики в медиите и послужи за основа на няколко съдебни дела на заинтересованите страни. На българския читател е познат с книгите „Български загадки” (в два тома) и „Грешките на българските политици”. Следва откъс.

Писателят създава „Упътване за общо правописание“, но e сменен като министър на народното просвещение и никой не ги използва. Докато се лутаме из дебрите на това като какво трябва да бъде настоящото българско образование и всякакви министри изказват мнение за него, малко смущаващо из цялата тази поредица на политици от устата на един от тези, къде случайно, къде преднамерено заели поста, прозвуча, че Дядо Вазов бил сложен и неразбираем за учениците.

И каква е причината – използвал много архаични думи. Всъщност друго довършва на финалния изпит, наречен матура, и бездруго уморените зрелостници. Преди време някои лингвисти се бяха захванали да смятат колко думи употребява човек в разговорната реч и колко – писателите. Та се оказа, че в ежедневието си служим с не повече от 3000 думи (това изследване е правено преди повече от 30 години. Днес и 500 български са ни много. До 3000 ги допълват английски – б. а.), писателите средна ръка отиват към 12–15 хиляди, а Дядо Вазов използва във всичките си творби близо 90 хиляди думи. Та това, че някой, дето пише съществителните в българския език с главна буква по подобие на немския, не го разбирал, даде повод на един министър на образованието и науката, наричан в миналото далеч по-простичко, а затова и по-ясно – министър на народното просвещение, да подложи на дискусия дали трябва да изхвърли Дядо Вазов от учебниците по литература или не. Това си е все едно да опростим българския, с всичките му заемки, вместо учениците да започнат по-сериозно да учат езика.

Истината се оказа по-различна от министерските представи – не толкова Вазов, колкото препинателните знаци умориха зрелостниците – те са непознати за близо две трети от тях. Целият този спор нямаше да се води днес, ако не бяха няколкото езикови реформи. А странното е, че именно Иван Вазов се набърква в три от тях.

Първата правописна реформа в езика ни прави още патриарх Евтимий през 70-те години на XIV в. Естествено, че водещото в нея е правоговорната традиция. За тази реформа солиден гръб, наложителен поради естествената липса на политически партии, осигурява самият цар Иван Шишман. Ясно е, че тя е насочена срещу гръцките думи и правила, промъкнали се в езика ни по време на два века и половина византийско владичество. Ученикът му Григорий Цамблак описва станалото така: „Като унищожи всички стари книги (груби и нестройни откъм израз, несъгласни по смисъл с гръцките и с истинските догми), този нов законодател слезе от планината на ума и предаде на Църквата... истинско небесно съкровище: всички точни, съгласни с Евангелието, като Божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците на еретиците“.

Доколко българският език се преборва с гръцкия в следващите векове, остава спорен въпрос, защото до началото на XIX в. български думи се пишат с гръцки букви, но именно в борбата срещу гърцизма през Възраждането се формират няколко книжовни школи в различни райони на страната. Те налагат и различни правила – на Неофит Рилски, Софийска, Търновска, Пловдивска и др.

След Освобождението силите на младото българско общество са погълнати от преодоляването на доста трудности и уреждането на държавата и чак след 14 години се вземат официални мерки за правописно единство в българската писменост. В голямата си част правописните реформи са правени на принципа „Пиши както говориш“. Трябва да се помни, че той не е от вчера, а още от Възраждането, а си е валиден и днес. По това време в официални документи най-сериозно се прилага правописът на Марин Дринов, който вече е възприет през 1870 г. от Българското книжовно дружество в Браила. През 1892 г. министърът на народната просвета Г. Живков в правителството на Ст. Стамболов сбира комисия, на която нарежда да уреди правописния въпрос. В комисията влизат филолозите от Висшето училище Л. Милетич, А. Т. Балан, Б. Цонев, Ив. Шишманов, Д. Матов, Стоян Аргиров и Ив. Георгиев. Проектът е доста революционен – изхвърля се буквата „й“, като се заменя с буква „i“, наречена „йота“, изхвърлят се и буквите „я“ и „ю“, като се заменят със съчетания „iа“, „iу“, изхвърля се голямата носовка, както и „ъ“ в края на думите, а малкият ер отпада от азбуката. Пълният и краткият член стават съответно „-iът“ и „-iа“. Ясно е, че русофобът Ст. Стамболов е възложил азбуката ни да прилича по-скоро на сръбската, отколкото на руската, наложена от Марин Дринов. Заформя се обществен скандал – нито учителите, нито писателите могат да приемат рязкото скъсване с българската азбука и толкова нововъведения накуп. Да не говорим за опозицията, която разпилява на пух и прах този проект.

Реформата не изтрайва много време и веднага след падането на Стамболов от власт се подготвя нова. Инициатор е писателят, но и министър на народното просвещение тогава Константин Величков. С тази реформа отпада задължителната употреба на някои остарели форми като винителен падеж при лични имена от мъжки род, уточнен е правописът на редица стари и нови думи в българския език и естествено, е опростен и уточнен с правила правописът на сложните думи, на главните букви и употребата на препинателните знаци.