page contents Книжен Ъгъл: Захари Карабашлиев: Опитвам се да протегна една ръка към самия себе си, а другата към читателя
Предоставено от Blogger.

Захари Карабашлиев: Опитвам се да протегна една ръка към самия себе си, а другата към читателя

29.5.18

За десети път издава „Сиела“ вече „(Не толкова) кратка история на самолета“

Уважаеми читателю,
Неотдавна попаднах на едно есе от писателя Джон Чийвър, в което той нарича късия разказ „литературата на номада“. Препрочитайки своите разкази тук, осъзнавам, че повечето от тях са с номадска закваска и зачевани в движение – автобус, автомобил, влак, често в самолет – далеч от роден дом и постоянен адрес, между тук и там, между преди и сега, между настроения. На места – пропити с ароматите на меланхолията, другаде – движени от копнеж към едно невъзможно завръщане, те са писани в преходни състояния, в моменти на душевни преломи. В тях съм опитвал да локализирам болка, да компресирам време, да протегна една ръка към самия себе си, а другата към читателя.

Сборникът „Кратка история на самолета“ беше публикуван за пръв път преди 9 години и оттогава претърпя 9 преиздания. Когато обаче за пореден път тиражът му се изчерпи и се наложи да бъде допечатан, реших да добавя и някои помалко известни разкази, излизали другаде, а също и няколко есета, непубликувани досега в книга.

На малко площадче в калифорнийски град съм виждал бронзова статуя на Марк Твен в човешки ръст – седнал на пейка, кръстосал крака, държи разтворена книга в ръка. Изобразен е не като писател (с писалка или пишеща машина), а като читател. Има и един още по-интересен нюанс. Известният автор не е забил нос в книгата, която чете, а е вдигнал глава, разсеяно погледнал някъде встрани и леко нагоре. Сякаш току-що е прочел нещо, което го е накарало да се замисли, да си припомни нещо друго, нещо свое си.


Ще се радвам, читателю, ако някъде с моите редове сполучвам от време на време да извикам твоите собствени спомени. Навярно позатиснати от времето и живота, но все пак там някъде, между страниците на ежедневието ти, хербаризирани и крехки, твоите лични кратки (или не толкова) истории на каквото и да е чакат да ги разгърнеш отново. Или поне да си припомниш, че ги е имало и точно ти си бил някога главният герой в тях. Приятно четене!
Захари Карабашлиев

ДЪРВОТО

– А чувал ли си историята за дървото на парите? – Оскар сваля очилата си и забърсва високите диоптри в черната си престилка. По тротоара пред прозореца притичват няколко момчета с футболна топка, разминават се с възрастна жена в зеленикава рокля на цветя.
– Не мисля. – Отпивам каквото е останало в порцелановата чаша. Два гълъба кацат на перваза и мъжкият започва да танцува около женската.

Откак открих това място с пристигането си в града, идвах всеки следобед да пия екзотични видове чай и да разговарям със сладкодумния Оскар Радич – бивш адвокат, който след войната напуснал Сараево и професията си, живял дълго в чужбина, но се върнал отново и отворил това магазинче за чай. Попаднах на него случайно преди няколко дни – търсех подслон от юлската жега, запалила улиците на Сараево. Имах да убия малко време, преди започването на кинофестивала и се мотаех безцелно по уличките между булевард „Тито“ и реката, когато мярнах табелката – „Чай Сарай“. Помня, някъде бях чувал как в горещи дни топлият чай утолявал жаждата по-добре, отколкото която и да е студена течност – реших да проверя дали това е истина и отворих вратата.
Вътре беше прохладно, тихо, нямаше посетители. Зад тъмен дървен щанд седеше мъж с кафеникава карирана риза, ръкави, запретнати над лактите, и престилка с името на магазинчето. Влизането ми откъсна очите му от книга, разтворена към последните страници. Той примигна и ме погледна като човек, изненадан с въпрос, чийто отговор някога е знаел.
„Добър ден“, казах и изчерпах една трета от босненския си репертоар. Прехвърлих раницата на другото рамо – бях решил, кой знае защо, че ако не я нося на гърба си като останалите, а я държа небрежно метната на едно рамо, ще изглеждам по-малко турист.
„Добър ден“, отговори човекът и се усмихна. „Ща има?“
„Ъ-ъ-ъ...“ Почудих се как да отговоря аз. Жегата навън размекваше както асфалта, така и реакциите ми. Той разбра объркването ми и продължи на английски: „Ща има“ означава „Какво има“. Това е поздрав.“
„Как се отговаря на поздрава?“, питам също на английски аз.
„Нема нища“ – казва човекът и свива рамене, усмихва се. „Така се поздравяваме тук в Сараево – какво има? няма нищо.“
„Нема нища“, кимам аз.
„Точно така – нема нища.“
*
Но истината бе, че имаше нещо. Имаше нещо, което ме бе довело в този град, нещо, което ме преследваше по напечените му тротоари. Бях тук, за да завърша филмов сценарий, започнат и изоставен от някой друг. Беше банална и зле съшита драма, чиято интрига се въртеше около една възможна екологична катастрофа. Предложението дойде в края на зимата (каквото там минава за зима в Лос Анджелис), бях потънал в историята на втория си роман и не ставах от бюрото си по дванайсет часа на ден, обаче как да платя следващия наем нямах никаква представа – авансът от първия бе отдавна изхарчен.
И всичко стана случайно, разбира се – мой приятел ме замъкна насила на някакъв купон в Санта Моника, там ме запозна с режисьор, австриец, той пък ми разказа за проекта, който в момента работеше. Идеята ми се стори горе-долу толкова скучна, колкото и заглавието си – „Дървото“, но окрилен с червено вино и скъпа безплатна храна, аз имитирах въодушевление и изсипах маса комплименти, придружени с конкретни предложения, жестикулирах разпалено с чаша вкусно вино в ръка. Бях прекарал половин година преди това, без да излизам от апартамента си, без да срещам никого, вторачен в страници, говорещ с призраци – навярно съм бил зажаднял за човешки контакт, за внимание – само така мога да си обясня внезапно обзелата ме тогава нелепа еуфория, енергията, с която ръсех лъжа след лъжа.
Явно бях оставил правилното впечатление, тъй като режисьорът ми се обади няколко дни след това – оказа се, че продуцентите уволнили първия сценарист, режисьорът, заинтригуван от разговора ни, ме проучил и прочел романа ми, харесал го беше. Приех предложението да преработя и завърша сценария в шестмесечен срок и без да губя време в четене на договора, побързах да осребря чека – не забогатях, но ме изкарваше от блатото за момента.
В началото си казвах, че с течение на времето историята ще си направи място в мен и ще даде плодовете, които исках. Но няколко месеца по-късно и безброй преработки на материала, се улавях да мисля, че всяка страница от това, което пишех, бе като лошо копие на вече видяна, посредствена сцена от друг филм. Всеки изминал ден ме отдалечаваше от надеждата, че ще се справя, всяка написана дума ме приближаваше към едно самопредизвикано фиаско.
Продуцентите все още пазеха хладнокръвие, но знаех, че това няма да трае дълго. В началото на юли ме пратиха в Босна, уж за да участвам в някакъв уъркшоп за сценаристи по програмата на филмовия фестивал в Сараево. Мисля, истинската причина бе да ме разкарат от рутината, в която се бях забил в Лос Анджелис, за малко, да опитат за последно дали ще снеса блокбастъра, който лекомислено бях обещал да напиша. Знаех, че нямам време. Не вярвах в това, което правех. И вече бях изхарчил първата вноска от хонорара, за да погасявам стари заеми. Бях на прага да призная провала си и да приключа с цялата тази работа, каквото и да ми кост-ваше това. Бях закъсал.
Преди да тръгна за Сараево, се обадих на агента си да обсъдя с него вариант за отстъпление.
„Знаеш ли какво ще ти коства това?“, каза Алън сухо, чух го да крачи към прозореца на офиса си и го хлопва – уличният шум прекъсна рязко.
„Ще ми коства бъдещето. На, ъ-ъ-ъ... сценарист.“ Пауза. Мълчание.
„Не. По-зле е. Ще ти коства настоящето. На свободно човешко същество.“
*
В магазинчето влиза червендалест пълен господин с тиранти и от вратата заговаря Оскар на немски. Говори силно и изглежда пийнал, ръкомаха разгорещено, а нашият домакин опитва да му импонира, докато му отмерва пакет чай. Германецът плаща и тръгва, но на прага поспира и довършва тирадата си. Оскар го изпраща до тротоара навън, после се връща, клати глава и повдига вежди:
– Не е лош човек, ама... Както и да е. Женен за босненка, тук по-нагоре живеят, ходил днес да вари ракия. Та, докъде бяхме? Дървото на парите... Искаш ли още чай?
– С удоволствие.
Оскар се изправя, взема празната ми чаша и изчезва зад червеникавите завеси.
– Опитай от бисквитките обаче, няма да съжаляваш. – Чувам гласа му. Посягам към дървената купичка с малки продълговати бисквитки. Той се връща със стоплената до правилната температура вода. – Харесват ли ти?
– Повече, отколкото трябва май – казвам, докато бърша трохи от брадата си. Сухи, меки, крехки маслени бисквитки, с едва доловим орехов вкус, достатъчно сладки, за да се усмихнеш с носталгия, но без да накъртват.
– Хапвай, хапвай. Тук се яде. Като се върнеш в Америка, ще ходиш на фитнес.
– Та, каква е историята за дървото? – Днес бях разказал на Оскар за своите премеждия около сценария и защо въобще съм тук. Случи се неочаквано за мен, но съвсем естествено – просто говорих дълго, а след това се чувствах като че дишам след дъжд.
Той погледна часовника си, наля чай и започна:
– Някога, в малък град в далечно царство живял един дърводелец. Той бил изкусен в занаята си, работел бързо, затова го уважавали, славата му се носела надалеч и от най-различни краища идвали хора да му поръчват работа. Дошли обаче години на войни, болести и суша и хората обеднели, настанало трудно време. Работата на дърводелеца намаляла и той едва изкарвал прехраната си.
В центъра на градчето, в което живеел, растяло едно странно, високо дърво – било с дебел, жилав ствол и фина, гладка кора. То не било като останалите дървета от този край – никой не знаел нито какъв вид било, нито как се наричало, а и хората били отдавна свикнали с него и улисани в ежедневните си грижи, не му обръщали внимание. Дърводелецът открай време харесвал това дърво и понякога, като свършел работа, след като освободял чираците и останел сам, отивал при него и там прекарвал часове наред. Гледал го, чудел се каква ли ще е дървесината му, какво ли ще може да издяла от нея, каква ли работа ще му свърши.
Дълго умувал той как да направи така, че хем да вземе това дърво за себе си, хем и да не разгневи хората на града, ако го отсече. Накрая измислил как да ги надхитри.
Изковал от евтино желязо много малки лъскави монети, изкатерил се една нощ и ги окачил по клоните му. Сутринта, когато се развидели – рекъл си той, – хората ще видят монетите горе и ще го отсекат, заради тях, а за него щяло да остане дървесината.
Когато слънцето изгряло, един човек забелязал лъскавите тенекийки и ахнал. До него се спрял друг, а след малко дошъл и трети. Не след дълго целия град се събрал и гледал в захлас чудото – всички до един вярвали, че дървото е родило истински пари.
Дошъл и хитрият майстор със секирата си, но каква била изненадата му, когато видял, че хората вече били започнали един по един да правят поклони на дървото.
„Какво правите“, попитал ги той. „Защо се кланяте на това дърво? Нека го отсечем и да си поделим парите – вижте колко са много?“
„Не“, викнали в един глас хората – „това дърво е свещено, ще ни донесе благоденствие.“
„Не е свещено“, казал им той – „дърво като дърво, но е родило пари тази година и те са много високо, затова нека го отсечем и ги оберем.“
Но хората не давали и дума да се изрече.
Видял майсторът, че не може да излезе на глава с тях и им казал, че тези пари не струват нищо, но те не му повярвали.
Той започнал да им се подиграва.
Те започнали да го удрят с юмруци.
Отчаян от наивността им, той разкрил своята измама.
Те го обявили за луд и го прогонили с викове и ритници.
Ядосан, той отишъл до работилницата си, награбил няколко от евтините тенекиени пари и се върнал при тях, за да им покаже истината и докаже, че са глупави.
Хората се разгневили от думите му, обвинили го в светотатство, набили го и го обесили на дървото.
Навън се чува пеенето на ходжата, обяд е. След малко ще започнат да удрят камбаните от близката католическа църква. Оскар вади табакера с тютюн и започва да си свива цигара.
– А съм я чувал и с друг край. – казва той, докато пръстите му потъркват фината хартия.
– Прогоненият майстор донесъл от работилницата си тенекиените пари, но когато видял как всички наивници, повярвали в чудото, се молят пред ствола и го боготворят, не се решил да им каже истината. Мушнал фалшивите пари в пазвата и се присъединил към тях, свел смирено глава и коленичил пред дървото заедно с всички.
Оскар ме гледа над запалката си, пламъчето близва цигарата, той всмуква дим и се отпуска назад в стола си:
– Хепиенд.