page contents Книжен Ъгъл: Нетипична любовна история с кулинарен привкус и щипка магически реализъм
Предоставено от Blogger.

Нетипична любовна история с кулинарен привкус и щипка магически реализъм

29.5.18

В „Тайната рецепта за втори шанс“ (Хермес) на Дж. Д. Барет - Луси и съпругът й са главни готвачи и съсобственици на един от най-популярните ресторанти в Сидни. Системните му изневери и кражбата на рецепти обаче й идват в повече и Луси го напуска.

Докато безцелно обикаля улиците, тя се натъква на порутена сграда, която някога е била процъфтяващ ресторант. Луси надниква през мръсния прозорец и импулсивно решава да вдъхне нов живот на мястото.

Тя открива червено тефтерче с рецепти, принадлежало на харизматичния готвач Франки, починал преди трийсет години при неясни обстоятелства. Неговите специалитети – френска лучена супа, петел във вино и суфле с грюер, нямат равни и скоро клиентите започват да се тълпят на опашка. Странно, но Луси има чувството, че долавя присъствието на Франки и сякаш може да го види...

Пламенният готвач с неутолима страст към храната и жените ще се окаже скритото оръжие на Луси по пътя й към успеха. Но дали е достатъчно смела, за да повярва?

Дж. Д. Барет е австралийска сценаристка и продуцентка, чиято страст е кулинарията. „Тайната рецепта за втори шанс“ е дебютният й роман, превърнал се в световен бестселър.

Какво те вдъхнови да напишеш „Тайната рецепта за втори шанс“?

Всъщност това бе най-лошата година в живота ми. Все още се опитвах да се съвзема от развода си, когато бях разтърсена от загубата на двама много близки приятели. Смъртта им ме промени: осъзнах, че не трябва да пропилявам нито един миг от живота си. Намерих отдушник от мъката и хаоса в писането на романа, който завърших за рекордните шест месеца и посветих на приятелите си.

Работата ти в телевизията оказа ли влияние върху стила ти на писане?

Несъмнено. Писането на романа съчетава в себе си задушевността на воденето на дневник с дисциплината и структурата на писането на сценарии.

Как би описала „Тайната рецепта за втори шанс“ с едно изречение?

Нетипична любовна история с кулинарен привкус и щипка магически реализъм.

В книгата са включени и шестнайсет рецепти, сред които тази за сини сливи в бекон, френска лучена супа и гаспачо с омар. Какво е отношението ти към храната?

Баба ми, която ме е отгледала, беше невероятна готвачка и пазя рецептите й до ден днешен. Храната е неизменна част от мислите ми и именно тя връща вкуса към живота на Луси. Вярвам, че храната е от ключово значение за емоционалните преживявания, често готвя нещо специално, което ми служи за утеха, когато усетя липсата на близък приятел.
Ето и рецептата за суфле с грюер, а всички останали ще намерите в книгата.

Суфле с грюер

Необходими продукти:
80 г масло, нарязано на кубчета
75 г обикновено брашно
½ ч. л. прясно смляно индийско орехче
380 мл топло мляко
175 г ситно настъргано сирене грюер
1 ч. л. английска горчица (по избор, за по-пикантен вкус)
4 яйца (5, ако са по-малки), с разделени белтъци и жълтъци
сол и пипер на вкус
1½ чаши гъста сметана
Начин на приготвяне
Загрейте фурната до 180 градуса. Намаслете 6 огнеупорни купички (по 200 милилитра). Разтопете маслото в тигана на умерена температура, добавете брашното и индийското орехче и бъркайте непрекъснато, докато сместа се разпени.
Постепенно добавете млякото, като продължавате да бъркате, за да не се образуват ужасни бучки. Не спирайте, а след като получите гладка смес, продължете да бъркате, докато се сгъсти (5 минути). Поръсете с 80 грама от сиренето, добавете горчицата, ако сте решили да я ползвате, разбъркайте всичко и отстранете от огъня. Оставете леко да се охлади (2–3 минути).
Разбъркайте жълтъците, докато се смесят с останалите съставки. Подправете на вкус. Сместа сигурно вече е хомогенна и с превъзходна гъстота. Разбъркайте белтъците с щипка сол, докато започнат да се образуват средно твърди върхове (не бързайте, защото това е основата на суфлето!), след това прибавете една трета от белтъците. Разбъркайте сместа с останалите белтъци и я разпределете равномерно в купичките, като загладите повърхността. Поставете купичките в тава. Налейте вряла вода до половината им и печете, докато суфлето бухне и стане златисто (25–30 минути). Извадете го от фурната и охладете купичките 10 минути или малко по-дълго.
Прекарайте малък нож по вътрешността на купичките и ги обърнете върху тава с хартия за печене. Покрийте суфлето и го оставете в хладилника. Може да остане там до 2 дни.
 Преди да сервирате, сложете суфлето в огнеупорни купички, полейте равномерно със сметана, поръсете с грюер и печете, докато се надигне и стане златисто (20–25 минути). Сервирайте горещо и консумирайте с интересни сътрапезници.
Следва откъс.

Рязане, хлипане, подсмърчане, вопли… чудна рецепта… Мразя Лийт… вината обаче не е изцяло негова… или пък е... ако си го беше държал в панталоните… все пак, ако трябва да съм честна, между нас винаги е липсвало нещо… а и онова с дъвченето… но кой има всичко? На кого всичко му се получава както трябва? Аз самата съм далеч от съвършенството – често си сменям настроенията и съм свръхчувствителна, сноб съм на тема храна… като изключим хотдога с чили сос… Лесно се изчервявам, трудно се изразявам и мозъкът ми има склонността да се вледенява, щом ме поставят на мястото ми… Все още не съм се усъвършенствала в приготвянето на ризото; как може един уважаващ себе си готвач да не се е усъвършенствал в приготвянето на ризото? Имам ужасен ПМС… Обичам да допирам студените си стъпала до топли крака, дори и това да го събуди… трудно ми е да казвам „отказвам“… бягам от ситуации, които не харесвам, вместо да се изправя лице в лице с тях… О, боже, та аз съм в общи линии същата като майка си, само дето имам руса коса. Мамка му… гадна работа… ужас.
Подават ми лук. Смотолевям някаква благодарност и продължавам да режа. След това се сещам, че съм сама.
Чувам думи:
- Няма защо.
Думи, изречени с дълбок и гръмлив глас, който не принадлежи на Лийт… нито на друг мой познат.
Нали ви е известно чувството, щом осъзнаете, че сте се разпаднали до такава степен, та сте извън тялото си и се гледате отстрани? Вероятно не, вероятно вие сте с всичкия си и сте омъжени за първия си приятел, живеете в къща, купена от баба и дядо, която е близо до дома на родителите ви. Вероятно планирате коледното празненство още от май и имате лист с номерата на полицията, пожарната, Бърза помощ и петте си най-добри приятелки, който е закачен на коркова дъска до телефона в кухнята ви. Иска ми се да съм като вас, но не съм и съответно се осмелявам да погледна достатъчно надалеч, за да се уверя, че дланта, която ми подаде лука, върви в комплект с ръка – космата и мъжествена. А тя самата е в ръкав, който прилича на... добре де, на плота ми е седнал облечен в кафтан, нелошо изглеждащ мъж. Мирише добре, значи, не е от моите приятели бездомниците; мирише като ресторанта – на печено за вечеря и сила. Преглъщам и съзнавам, че преглъщам слюнката си за последен път, защото ей сега ще бъда убита от космат, миришещ приятно, бих казала, красив психопат. Умът изведнъж ми припомня нещо прочетено: ако гледаш убиеца право в очите, му е по-трудно да извърши пъкленото си дело. Затова вдигам глава към лицето на облечения в кафтан бъдещ убиец и виждам най-красиво оформените устни, нос, очи; очите са две бездънни езера с цвят на зелен мъх, които излъчват закачливост и интелект и ме фиксират с любопитство.
- Значи, ме виждаш?
Пак този глас. Дали всички бъдещи убийци звучат така?
- Да…
- И ме чуваш… Добрееее.
Устните му се разтягат в усмивка, която хипнотизира и те кара да повярваш, че Вселената е създадена точно заради този момент. По дяволите, какво става тук?
Кихам.
- Наздраве!
Познавам този глас, идва иззад гърба ми. Обръщам се и виждам Лийт. Слава богу! Може да го убият заедно с мен. Или евентуално вместо мен.
Пак се обръщам и виждам, че мъжа с лука го няма. Я чакай! Няма ли го? Май наистина съм изперкала...
- Какво, защо? Ти тук?
Само това успявам да произнеса, което не е зле, като се има предвид убедеността ми, че след минути ще ме отведат в усмирителна риза.
- Що за посрещане?
Лийт се приближава да ме целуне. Все още държа ножа в ръка. Той отстъпва назад. Заел е поза, за която си въобразява, че ми е любимата: парадира с бицепсите си, високия ръст, а в моменти на особено изключителна самонадеяност – с големия си пакет.
- Защо си толкова нервна?
- Какво? А, нищо ми няма. Защо си тук?
Отново се озъртам. Нищо, няма никой… ехо?
- Когато планината не отива при Мохамед…
- Може ли поне пет минути да не говорим с клишета?
Лийт свива рамене и взема тефтерчето с рецептите.
- Колко симпатично.
Дръпвам го от ръцете му. Винаги съм мразела увереността на Лийт, че притежава всичко, особено мен.
Притискам тефтерчето до гърдите си и поглеждам към плота, на който седеше сексапилният мъж. Е, поне зрителните ми халюцинации бяха така любезни да ми го покажат невероятно красив и мъжествен, все едно взет от реклама на „Олд Спайс“ – но не онази на образа със златния ланец.
- Добре ли си, Лили?
Винаги съм мразела, че Лийт настоява да ме нарича Лили с бебешки глас и ме подписва с това име на картичките; дразни ме и фактът, че ме подписва от страх да не измисля по-запомняща се честитка от тази, която той може да съчини за седмия рожден ден на някое дете. Всичко у Лийт ме дразни. Така става с мъжете, които ти разбиват сърцето.