Книжен ъгъл

Новият роман на Жозе Родригеш душ Сантуш „Протокол Хаос“ (Хермес, превод Дарина Маринова) е вдъхновен от актуалните събития и предлага неочакван поглед върху отношенията между Доналд Тръмп и Владимир Путин в стремежа им към световна хегемония.

Полицай Димитри Чернишев е уведомен за подозрителна дейност в мазето на жилищна сграда в Рязан. На място установява наличието на мощна самоделна бомба, която сапьорският екип успява да обезвреди. Инцидентът е обявен за учение на ФСБ въпреки съмненията на Димитри. Седемнайсет години по-късно той става част от група за внедряване на дезинформация в социалните мрежи. Получава копие от свръхсекретния документ Протокол „Хаос“, който съдържа план за дестабилизация на Запада чрез избирането на Доналд Тръмп за президент. При щурма на Капитолия обаче Димитри е ранен и е принуден да предаде документа на непознат американец. В замяна вместо своите координати той му връчва бележка с неразгадаем код. За да го разшифроват, руските тайни служби се нуждаят от помощта на професор Нороня. А само сензационен компромат може да накара историка да им съдейства.

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия. Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия. 

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен  интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“,  „Героичната арка“, „Любовницата на губернатора“, „Фокусникът от Аушвиц“, „Ръкописът от Биркенау“, „Тайната на Спиноза“ и „Дъщерята на капитана“.

Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещение през май 2024 година предизвика истински фурор. Той раздава автографи на Пролетния панаир на книгата, където се изви огромна опашка от стотици негови почитатели. Следва откъс.

На екрана се появи образ на мъж с качулка, очите му не се виждаха зад тъмните очила, а и кърпа скриваше лицето му. Уебвръзката в горната част на видеото показваше логото на приложението Facebook Live, което потвърждаваше, че кадрите се излъчват на живо. Мъжът с качулката отвори вратата на паркиран на тротоара автомобил и се настани на мястото на водача; снимаше себе си на живо с нещо, което приличаше на смартфон.

Непознатият погледна към камерата и си пое дълбоко дъх, взирайки се в зрителите, които следяха стрийма благодарение на Facebook Live. На задните седалки бяха натрупани полуавтоматични оръжия и кутии с боеприпаси.

Образът се разтресе, въртейки се на всички страни, като показваше ту седалката, ту тавана или таблото. Накрая картината се стабилизира с фокус отгоре, виждаха се воланът, километражът и изгледът през предния прозорец, включително улицата, къщите и дърветата по тротоарите. Очевидно мъжът беше закрепил смартфона за качулката си.

Автомобилът потегли по улицата. В купето гръмна някаква песен на славянски език, която навярно идваше от аудиосистемата на превозното средство.

Пътуването продължи само няколко минути в ритъма на същата музика.

По едно време до тротоара изникна дълга бяла стена, по която личаха тъмни влажни петна. По средата се виждаше портал, който водеше към огромна сграда. Позлатеният купол и минарето, както и стичащите се към сградата хора, наглед пакистанци, афганистанци, малайци или без значение от кой регион на Азия, даваха ясно да се разбере, че това е джамия.

Автомобилът спря до тротоара, музиката замлъкна, двигателят – също. Електронният часовник на таблото показваше 13:40. Образът се завъртя, показа част от улицата, а след това задните седалки с оръжията и боеприпасите. В кадър бяха и протегнатите ръце на мъжа, който ровеше из военното оборудване. Водачът бе слязъл от автомобила и очевидно си избираше оръжие. Спря се на късоцевна ловна пушка и я зареди с патрони. На приклада се виждаше издълбан надпис kebab remover.  Сетне грабна полуавтоматична пушка AR-15 и я преметна през рамо. Взе и ловната пушка. Вършеше всичко с огромно спокойствие.

След като се въоръжи подобаващо, мъжът затвори вратата на автомобила и тръгна пеша. Четирима азиатски младежи разговаряха близо до портала. Трима от тях носеха джинси, а четвъртият бе облечен с кафтан. Момчетата го изгледаха с почуда: не беше обичайна гледка непознат с качулка и закрепен на главата смартфон да влиза в дворчето на джамията с късоцевна пушка в ръка и преметната през рамо AR-15.

Един от тях, онзи с кафтана, колебливо вдигна ръка.

– Здравей, братко.

Новодошлият се прицели и стреля. В следващия миг като във видеоигра кадърът показа как насочва оръжието към останалите вцепенени от изненада младежи и стреля, докато не се проснаха на земята, потънали в кръв. Чуха се викове и екранът показа мъже, жени и деца, които хукнаха като обезумели във всички посоки в търсене на укритие. Прицели се в тях и без да щади жените и децата, отново откри огън. Повали няколко души, докато свърши патроните.

Действайки все така спокойно и методично, натрапникът се отправи към джамията, като през това време презареждаше пушката. На входа имаше натрупани голямо количество чифтове обувки. Влезе вътре и се натъкна на десетки, вероятно стотици вярващи; повечето се молеха, насядали върху голям турскосин килим. Онези, които бяха най-близо до вратата, го гледаха въпросително. Очевидно все още не бяха разбрали какво се случва. Мъжът не губи време. Насочи оръжието към най-близкия човек и стреля. Прицели се в друг и отново стреля. Сетне застреля и трети. В джамията настана хаос. Тълпата се раздели на две, опитвайки се да се измъкне през страничен коридор или укритие, като вода, която изтича през пролуките, но натрапникът не спираше да стреля и вярващите, които не бяха успели да избягат, бяха поваляни един след друг. Наистина приличаше на видеоигра.

В един момент ловната пушка засече. Патроните бяха свършили. Нападателят я захвърли и грабна AR-15, която носеше през рамо. На приклада ѝ бе издълбан номер 14*. Насочи я към тълпата, без да се прицелва конкретно в някого. На дулото мигаше стробоскопична светлина. Откри огън и още няколко души се свлякоха на пода. Виковете се усилиха, навсякъде царяха суматоха и паника. Гърмежите от изстрелите и тяхната последователност се различаваха от тези на късоцевната ловна пушка. Първото оръжие изстрелваше по един куршум, докато полуавтоматичната пушка пускаше къси залпове, но поразяването на мишените беше също толкова ефективно и джамията бе осеяна с трупове.

След като повече от десет души паднаха убити, някои от които улучени с осем-девет куршума, лентата с муниции отскочи от оръжието и падна върху турскосиния килим, принуждавайки нападателя да прекъсне масовото изтребление. Докато зареди нова лента с боеприпаси, главното помещение за молитви на джамията се бе изпразнило. Затова той пристъпи в съседната зала – крилото за жени и деца, и отново откри огън. Покосяваше жертвите си една след друга – една старица наблизо, млада жена малко по-нататък, до нея бебе, последвано от тийнейджърка. Дойде момент, в който стрелецът дори не се прицелваше, просто стреляше по масата притиснати едно до друго тела – телата на онези, които не бяха успели да се измъкнат, докато накрая всички те останаха на земята в локви кръв.

Презареди отново и се върна в главното помещение. Там завари проснати на килима мъже – някои бяха мъртви, други – ранени; останалите бяха избягали. Докато минаваше покрай телата, изстрелваше по един куршум в главите им за всеки случай. Coup de grâce, смъртоносният куршум бе единственият начин, за да е сигурен, че всички са мъртви. Върна се до вратата, като по пътя стреляше за последен път в главите на всички проснати на пода тела.

Щом стигна до изхода на храма, погледна часовника си. Стрелките показваха 13:47 ч. Бяха изминали седем минути, откакто бе паркирал автомобила, и само пет от първия произведен изстрел. Всички наоколо бяха повалени. Беше време да се изтегли. Тръгна към портала. Докато се приближаваше към телата на четиримата младежи, които бе застрелял в началото на атаката, се натъкна на просната на земята жена. Цялата беше изцапана с кръв, но беше жива и изглеждаше в съзнание. Качулатият спря и се наведе, сякаш искаше да чуе какво има да му казва.

– Не! – умолително промълви жената със сгърчено от ужас лице. – Моля ви, недейте.

Насочи полуавтоматичната пушка към нея.

– Имам деца, имам...

Пусна куршум в главата ѝ и тя застина, само краката ѝ потрепериха в предсмъртна агония. Нападателят тръгна отново и мина през портала, влезе в автомобила и потегли с бясна скорост.

Песента на славянски език отново прогърмя в купето.

нек се види, никог се не боје, никог се не боје.*** 

Водачът на автомобила си пое дълбоко дъх.

– Оръжията свършиха добра работа – отбеляза на глас той, сякаш представяше доклад, очевидно говорейки на зрителите, които следяха събитието на живо чрез стрийма на Facebook Live. – Жалко за лентата с боеприпаси, която падна на земята по време на стрелбата, нали? Колкото до останалото, момчета, дори нямах време да се прицеля добре. Имаше толкова много мишени, по дяволите!

Пътуването към следващата дестинация не отне много време. Часовникът на таблото показваше 13:52, когато мъжът спря автомобила на тротоара до малка бяла постройка с примитивен вид, която приличаше на сглобяем павилион. Неколцина азиатци се приближаваха към бараката, някои носеха западни дрехи, други бяха заложили на традиционното мюсюлманско облекло. Още мишени.

Без да прекъсва излъчването на живо, мъжът повтори действията от предишното нападение. Слезе от колата, приближи се до задните седалки, грабна същото полуавтоматично оръжие AR-15 и нова късоцевна ловна пушка и ги зареди с муниции. Когато беше готов, се изправи срещу хората, които вървяха към малкия бял павилион, и откри огън с ловната пушка, покосявайки най-близките мишени.

Внезапно оръжието спря да стреля, може би беше засякло или патроните бяха свършили и нападателят го запрати на земята. Но докато насочваше полуавтоматичната AR-15, за да продължи атаката, един от мюсюлманите – мъж, облечен с кафтан, хвърли по него някакъв едър предмет, принуждавайки го да свали оръжието. Мюсюлманинът докопа захвърлената ловна пушка и я насочи към нападателя.

Изплашен, качулатият незабавно влезе в автомобила, тъй като не знаеше дали оръжието може да стреля и да го улучи, и бързо потегли. Чу как задното стъкло се пръсна на парчета, улучено от мюсюлманина, но колата веднага зави и успя да избегне следващите изстрели.

След няколко секунди сигналът на Facebook Live беше прекъснат. Край с излъчването на стрийминга. Но камерата продължаваше да записва. Колата се бе насочила извън града, навлезе в гориста местност и неочаквано пое по черен път, напускайки главното шосе. Така шансовете да не бъде незабавно заловен от властите се увеличаваха.

Автомобилът спря на място, закрито от дървета и високи скали. Образът, който до този момент беше стабилен, отново се завъртя хаотично, показвайки множество предмети в бърза последователност: волана, тавана на купето, седалките, таблото, докато накрая камерата се спря върху лицето на нападателя. Очевидно беше свалил смартфона от качулката и сега се взираше в микрокамерата на мобилното устройство. 

Мъжът беше на фокус, когато свали качулката, развърза кърпата, която покриваше лицето му и махна слънчевите очила, показвайки зелените си очи. Сега, когато вече не се криеше и показваше лицето си пред света, устните на масовия убиец се разтегнаха в красива усмивка.

Беше Томаш Нороня.

* От Бихач до село Петровац / цялата сръбска земя е нападната. / Караджич, води своите сърби / нека се види, че те не се страхуват от никого, те не се страхуват от никого (от срб.). Откъс от сръбската националистическа антихърватска и антимюсюлманска песен „Силна Сърбия“ (Србија је јака) от времето на Югославските войни (1991–1995). По-късно песента става популярна сред крайнодесни групи. – Б. пр.