page contents Книжен Ъгъл: Анджела Марсънс - от охранителка в мол до звезда на британския трилър
Предоставено от Blogger.

Анджела Марсънс - от охранителка в мол до звезда на британския трилър

8.5.18

„Сподавен писък” е първата книга от обещаваща поредица

Издателите отхвърлят 25 години книгите на Анджела Марсънс, която работи две десетилетия като охранителка в  местния търговски център в Бриърли Хил, Англия. През 2015 г. тя пуска първите три романа от поредицата си за приключенията на инспектор Ким Стоун в платформа за дигитално публикуване и достига милионен тираж още след първата си поява в Amazon. „Сподавен писък” заема пето място в класацията за най-продавани артикули на AmazonUK за 2015 г.

Така се появява ярко ново име в необхватния свят на британския криминален роман. А световното признание идва след заемането на челни места по продажби в САЩ, Канада, Австралия, Франция и Испания. Успехът на първата книга, преведена на повече от двайсет езика, е повторен от следващите заглавия от поредицата, стигнала до номер 8 от очакваните 16.

В „Сподавен писък” (Еднорог, превод Зорница Русева) петима души са се събрали около плитък гроб. Изкопали са го заедно. Гроб за възрастен човек би отнел по-дълго време. Но в този безкръстен гроб ще лежи невинно дете. Над него тъмните силуети сключват своя договор – тайните им ще останат скрити, а договорът е подпечатан с кръв...

Години по-късно една директорка на училище е удушена в собствената си баня. Това е първото от поредица жестоки убийства, хвърлили мрачната си сянка над Средна Англия. Когато човешки останки са открити и в един запустял дом за изоставени деца, страшната тайна започва да надига глава. Инспектор Ким Стоун разбира, че преследва човек с изкривена психика, убивал безнаказано в продължение на десетилетия.

Труповете стават все повече, Ким трябва да спре убиеца, преди да е нанесъл нов удар. Но дали тя самата ще успее да се справи със сенките от собственото си минало, преди да е станало прекалено късно? Следва откъс.
 
Тереза Уайът изпитваше необяснимото чувство, че това щеше да бъде последната ѝ нощ.

Тя изключи телевизора и къщата замлъкна. Но това не беше обичайната тишина, която се спускаше над дома ѝ всяка вечер, когато и тя, и къщата плавно притихваха и се подготвяха за сън.

Не знаеше какво точно беше очаквала от късните новини. Съобщението вече беше излязло в новинарската емисия на местния канал. Може би се беше надявала на някакво чудо, на помилване в последната минута.

От момента на първото заявление преди две години, тя се беше чувствала като затворник, осъден на смърт. Надзирателите няколко пъти бяха идвали да я отведат до електрическия стол, но после съдбата я беше връщала обратно на сигурно място в килията ѝ. Но този път щеше да бъде за последно. Тереза знаеше, че няма да има повече възражения и отлагания.

Чудеше се дали другите бяха гледали новините. Дали се чувстваха като нея? Дали щяха да признаят пред себе си, че в тях надделяваше не разкаянието, а желанието за самосъхранение?

Ако беше по-добър човек, може би съвестта щеше да изплува над тревогата за нейната собствена участ, но това не се случи.

Казваше си, че ако не се беше съгласила да участва в плана, животът ѝ щеше да бъде съсипан. Името на Тереза Уайът щеше да се споменава с погнуса, а не с уважението, на което се радваше сега.

Тереза не се съмняваше, че оплакването щеше да бъде прието сериозно. Източникът беше непочтен, но достоверен. Но беше принуден да замлъкне завинаги – за което тя никога нямаше да съжали.

Въпреки това, през годините след случилото се в дома в Крестуд, стомахът ѝ се беше преобръщал при вида на сходна походка или цвят на косата, или на подобния начин, по който някой друг беше свеждал глава.

Тереза се изправи и се опита да се отърси от унинието, което я преследваше. С решителни крачки се отправи към кухнята и сложи единствената чиния от вечерята си и чашата за вино в съдомиялната.

Нямаше куче, което да изведе навън, нито котка, която да пусне вътре. Оставаше само последната вечерна проверка на заключващия механизъм на бравата.

Отново я обзе чувството, че е безсмислено да проверява дали е заключила; нищо не можеше да попречи на миналото да нахлуе в настоящето. Тя се отърси от тази мисъл. Нямаше от какво да се страхува. Всички те бяха сключили пакт и се придържаха неотклонно към него вече десет години. Единствени те петимата знаеха истината.

**********************

Спомни си нещо, което беше прочела някъде: съвестта не е нищо повече от страх да не те хванат. Тереза беше достатъчно честна да си признае, че за нея това беше напълно вярно.

Но тайната им беше опазена. Трябваше да бъде.

Изведнъж чу шум от трошене на стъкло. Но шумът не се чуваше отдалече. Идваше откъм кухненската ѝ врата.

Тереза остана напълно неподвижна и напрегна слуха си за последващи звуци. Никой друг нямаше да чуе счупването на стъклото. Най-близката къща се намираше на повече от петдесет метра разстояние, от другата страна на плътна редица шестметрови кипариси.

Тишината в собствената ѝ къща започна да се сгъстява около нея. След внезапния силен шум, покоят криеше заплаха.

Може би беше просто случайна проява на вандализъм. Или пък някои от учениците ѝ в „Сейнт Джоузеф“ бяха разбрали къде живее. Господи, дано беше това.

Кръвта бучеше във вените и пулсираше в слепоочията ѝ. Тя преглътна в опит да освободи напрежението в тъпанчетата си.

Тялото ѝ започна да реагира в синхрон с усещането, че вече не беше сама в къщата. Тя се надигна до седнало положение. Чу се силното плискане на водата, която се раздвижи във ваната около нея. Ръката ѝ се подхлъзна на порцелановия ръб и дясната половина от тялото ѝ отново потъна във водата.

От долния край на стълбището се разнесе шум, който сложи край на всяка надежда, че това е просто случайна проява на вандализъм.

Тереза знаеше, че времето ѝ изтича. В една паралелна вселена мускулите на тялото ѝ щяха да реагират на грозящата я опасност, но в тази тук и тялото, и умът ѝ застинаха пред неизбежното. Тя знаеше, че вече няма къде да се скрие.

Когато чу проскърцването на стълбището, тя стисна очи и се насили да остане спокойна. Имаше нещо освобождаващо в това най-сетне да се изправи пред страховете, които я преследваха.

Когато усети студения полъх от отварянето на вратата, тя отвори очи.

Фигурата, която влезе в стаята, беше черна и безлична като сянка. Тъмни работни панталони и дебела блуза от полар под дългото палто. Вълнена маска покриваше лицето. Но защо точно мен? Разумът на Тереза се бунтуваше срещу това. Тя не беше най-слабата брънка във веригата.

Тереза поклати глава:

‒ Не съм казвала на никого.

Думите ѝ едва се чуха. Всяко едно от сетивата ѝ започваше да притъпява усещанията си, докато тялото ѝ се подготвяше за смъртта.

Черната фигура направи две крачки към нея. Тереза се опита да я разпознае, но не успя. Можеше да бъде само един от четирима.

Тереза усети как собственото ѝ тяло я предаде, когато между краката ѝ потече урина и се сля с ароматизираната вода.

‒ Кълна се… не съм…

Думите на Тереза заглъхнаха, докато тя се опитваше да повдигне тялото си до седнало положение. Ваната беше хлъзгава заради сапунената пяна.

Въздухът се врязваше в гърдите ѝ при всяко вдишване, докато тя си блъскаше главата как да помоли за милост. Не, тя не искаше да умре. Още не. Не беше готова. Имаше толкова много неща, които искаше да направи преди това.

Изведнъж си представи как дробовете ѝ се пълнят с вода и се издуват като празнични балони.

Тя протегна умолително ръка и най-сетне успя да проговори:

‒ Моля те… моля те… не… не искам да умра…

Фигурата се надвеси над ваната и постави облечените си с ръкавици ръце върху двете ѝ гърди. Тереза почувства как я притискат надолу към водата и се помъчи да се изправи. Трябваше да се опита да обясни, но натискът на ръцете върху гърдите ѝ се усили. Тя направи още един отчаян опит да измъкне тялото си на повърхността, но беше безнадеждно. Гравитацията и натискът бяха по-силни от нея.

Миг преди водата да покрие устните ѝ, от гърдите ѝ се откъсна един последен стон:

‒ Кълна се…

Преди да успее да довърши, Тереза видя как мехурчетата въздух излизат през носа ѝ и изплуват на повърхността. Косата ѝ обгърна лицето.

Фигурата проблясваше през водната бариера.

Тялото на Тереза започна да се съпротивлява на липсата на кислород, тя се опита да обуздае паниката, която се надигаше в гърдите ѝ. Размаха ръце и за момент успя да отмести чуждата ръка от гръдната си кост. Вдигна глава над водата и погледна отблизо студените, пронизващи очи. Прозрението пресече последния ѝ дъх.

Мигът на объркване даде възможност на нападателя ѝ отново да заеме предишната си позиция. Две ръце притиснаха тялото ѝ под водата и този път го задържаха там.

В съзнанието си тя все още не можеше да повярва на това, което беше открила, дори когато мислите ѝ започнаха да угасват.

Тереза беше осъзнала, че нейните съучастници дори не можеха да си представят от кого трябва да се страхуват в действителност.