Юлия Кръстева през превратностите на времето в „Пътувам себе си”

Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка?

Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява Юлия Кръстева.  В книгата „Пътувам себе си” бележитата френска интелектуалка  споделя своя живот, „пътувайки себе си“ през превратностите на времето.

„Пътувам себе си“ (Колибри, превод Красимир Кавалджиев) има формата на диалог, простира се на границата между биографичния жанр и психологическото изследване. Разказва за детството в комунистическа България, ученето, изгнанието, срещите по пътя, любимите хора, брака със Солерс като „едно от изящните изкуства”, сина Давид, работата, множеството пътувания, Китай, книгите, фройдистката психоанализа, феминизма по стъпките на Симон дьо Бовоар, поезията, хората с увреждания. И, разбира се, за преподавателската дейност във Франция и като гостуващ професор в редица американски университети. От всичко това са произтекли изпитания, трудове, болка…

Юлия Кръстева е превърнала броденето във витално движение, тъгата – в прозорливост, наклонността към изкуството и литературата – в грижа, в наклонност към другия. Читателят ще може не само да проследи изпълнената с паметни събития, зашеметяваща кариера на една от най-изявените българки, оставила ярък отпечатък върху развитието на световната научна мисъл, да вникне във възгледите й за политиката и процесите в обществото, но и да се докосне до интимния свят на майката, съпругата, човека.

Юлия Кръстева е родена в Сливен през 1941 г. След като завършва френска филология в Софийския университет, през 1965 година заминава с френска стипендия за Париж, където работи в тясно сътрудничество с видни мислители като Ролан Барт, Емил Бенвенист, Люсиен Голдман, Жак Лакан, Жак Дерида и много други.

Още в първата си книга „Семиотика. Изследвания за семанализ“ (1969) Юлия Кръстева установява един парадокс: художественият текст се вписва в езика, но същевременно се позиционира и срещу него, преобразява го. В докторската си дисертация на тема „Революцията в поетическия език“ (1974) тя настоява за прилагане на психоаналитичната теория към езика и литературата. Участва в авангардното списание „Тел кел“, основано от съпруга й – видния френски писател Филип Солерс. Оттогава досега творчеството на Юлия Кръстева наброява множество изследвания в областта на психоанализата, структурната лингвистика, семиологията, философския феминизъм и литературознанието, както и няколко романа, част от които са преведени на български.

Самюел Док е френски клиничен психолог и писател. Първият му роман, „Апокалипсисът на Йонатан“ (2012), е добре приет от читателската публика и от критиката. Широк отзвук намират написаните в съавторство изследвания „Новият сблъсък на поколенията“ (2015) и „Новата неудовлетвореност от културата“ (2017) по аналогия с известното съчинение на Фройд. От 2012 г. е колумнист в „Хъфингтън Поуст“. Следва предговорът му към книгата.

Юлия Кръстева – едно „другаде“ тук, в нашия свят

Никога няма да забравя нашата среща. Лице с високи скули, проницателен поглед, широка усмивка. Елегантна, себеовладяна, без да е напрегната – харесва ми силата, която струи от нейното присъствие. Приема ме в дома си – мен, магнетофона ми, въпросите ми. Пием китайски чай в този тих и светъл апартамент. Тя си спомня, аз я подтиквам. Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък. Хуморът ѝ ми допада, смеем се и това споделяне стопява едва забележимата меланхолия на автобиографичното упражнение.

Обсипаната с титли и почести интелектуалка съживява спомени, преосмисля своето „пътуване“ заедно с мен. Строга? Съвсем не. Съсредоточена, по-скоро взискателна. И стеснителна. Силно присъстваща.

Наблюдава ме, психоаналитичката анализира психолога и обратно, разбираме се, между нас се създава връзка, самата същина на нашето преживяване. Обгръща с пръсти чашата чай, докато доверява тайните си, размишлява, усмихва се. Магията действа. Точен език, бляскав интелект, вглъбено заслушване в афектите – аз съпровождам Юлия Кръстева в процеса на нейното разкриване. Изградила е своеобразието си в това „другаде“.

Слушам историята ѝ. Разплитам мрежата на съществуването и се връщам назад по нишката. Детството в комунистическа България, учението, изгнанието, срещите по пътя, любимите хора, бракът със Солерс като едно от изящните изкуства, синът Давид и пак работа, винаги работа, множеството пътувания, Китай, книгите, фройдистката психоанализа, феминизмът по стъпките на Симон дьо Бовоар, поезията, хората с увреждания. От всичко това са произтекли изпитания, скръб, трудове. Юлия Кръстева е превърнала броденето във витално движение, тъгата – в прозорливост, наклонността към изкуството и литературата – в грижа, в наклонност към другия. Погледът ѝ е насочен изцяло към мен, прекосява ме и уцелва другия. Изживявам пълноценно това неосезаемо съучастие, тази истинска среща.

Познавате ли Юлия Кръстева? Едва ли, въпреки че тя е известна, но другаде. Аз лично я открих благодарение на Мари-Франс Кастаред – психоаналитичка, с която написахме книга за сблъсъка между поколенията и която ме посъветва да посетя нейна среща с читатели. И така, една вечер отидох в книжарница недалеч от Монпарнас. Юлия представяше „Нагони на времето“. Остър ум, благосклонна емпатия, неутолимо любопитство, хипнотичен вихър от идеи: актуалност на фройдисткото наследство, Европа в криза, брак за всички, престижност на майчинството, нуждата да вярваме – бях поразен от нейната проницателност и от широтата на изследователското ѝ поле.

Прочетох „Нагони на времето“. И публикувах възторжена рецензия в „Хъфингтън Поуст“. В нашето толкова хаотично време, в което езикът се разпада, а психическият живот се губи, Юлия Кръстева предлага да изградим хуманизма върху нови основи. Още същия ден получих от нея електронно съобщение с благодарности. За мен това беше голяма чест.

След няколко месеца Клод Дюран, генерален директор на издателство „Фаяр“, ми предложи проект за биография под формата на диалог, книга между биографичния жанр и психологическото изследване – Юлия желаела аз да осъществя това начинание. Да не би да има грешка? Не, за мен ставало въпрос! Аз съм клиничен психолог и писател, но не се възприемам като интелектуалец или артист, а по-скоро като занаятчия, работник, пиша едновременно предпазливо и пламенно, докато не осъзная, че трябва да пиша още, да подхващам пак, да измислям, да се преосмислям. Ще успея ли да я предразположа да разбули своя интимен свят, който крие от толкова време?

Бяха ми необходими няколко месеца, за да прочета всичко написано от нея: романите ѝ – от „Самураите“ до „Вълшебният часовник“, трилогията ѝ за женския гений – Арент, Клайн, Колет, есетата ѝ „Черно слънце“, „Власти на ужаса“, „Истории на любовта“ и всички останали. Няколко месеца, за да се запозная с теоретичните ѝ приноси по време на дългогодишната ѝ преподавателска практика в университета „Париж-VII“ или отвъд Атлантика и да проследя многобройните ѝ битки... Няколко месеца, за да очертая основните линии на живот, отдаден изцяло на творчеството и на сублимацията, и да прозра – отвъд теорията и на границата на фикцията – нейните мадлени, грапавини, тайни бездни.

Обзема ме носталгия в мига, когато ви оставям да се потопите в резултата от нашата съвместна работа. Ще ми липсват разговорите, смеховете ни. С удоволствие я оставях да прави това, което умее най-добре: да развива и прецизира мисълта си, докато напредвахме в изгубените ѝ, а после и преоткрити територии. Надявам се, читателят ще проследи с наслада житейския път на тази изключителна жена, толкова находчива и обаятелна. А аз, не, аз никога няма да забравя.

Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява тя. Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка? Една мисъл, която докосва твърдото ядро на човешкото същество, разкриващо ужаса и прелестта на другостта в себе си, извън себе си.

Юлия Кръстева? Едно далечно и все пак тъй близко „другаде“. Едно „другаде“ тук, в нашия свят.

Самюел Док