С Пип Уилямс за „Едно лято в Италия”

Топла история за италианското умение да се живее в хармония с природата, без да се бърза постоянно

Австралийката Пип Уилямс в книгата си „Едно лято в Италия” (Сиела) ни повежда на забавно приключение из най-различни места на Апенините – Рим, Венеция, района на Неапол, областите Тоскана, Емилия-Романя и Калабрия, разказвайки истинската история на семейството си, решило да осъществи своята мечта и да заживее спокойно сред природата, отглеждайки собственоръчно храната си.

Питали ли сте се какво печелим и какво губим, ако решим да последваме мечтите си и да сложим черта на всичко, което ни натоварва в сивото градско ежедневие? А колко по-добре бихме живели, ако не се налага непрестанно да бързаме и да се съобразяваме с графици, разписания и срещи?

Австралийката Пип Уилямс е потърсила отговорите на тези въпроси в книгата си „Едно лято в Италия”, на чиито страници разкрива душата си, разказвайки как заедно със съпруга си Шанън успяват да осъществят мечтата на живота си: да заживеят бавен, спокоен живот в хармония с природата, докато отглеждат сами храната си и прекарват време с хората, които обичат.

Всичко започва в малката им „къщичка кутийка” в Сидни, в техния преден двор с площ от едва два квадратни метра, в чийто ъгъл Пип и Шанън посаждат лимоново дръвче. Скоро след това семейството осъзнава, че щастието, което им носи собственоръчното отглеждане на храна в двора, е несравнимо с нищо на света.

Скоро семейството се мести в друг район в Австралия, където разполага с по-голям двор, в който и двамата прекарват огромна част от времето си в градинарство. Работата извън дома и текущите задачи обаче изискват своето. Така Пип и Шанън се изправят пред ситуация, в която трябва да избират между дългогодишната си кариера и мечтата си да заживеят спокойно, като се отдадат на природосъобразен начин на живот в провинцията, прекарвайки времето си в собствена ферма. Решението е да осъществят това, за което мечтаят най-силно.

И двамата напускат работа, вземат децата си и отиват да търсят добрия живот далеч от дома – в тъй привлекателната и плодородна Италия, където живеят като доброволни работници в био ферми. В рамките на едва няколко месеца семейството на Пип и Шанън посещава ферми из емблематични градове и региони на Ботуша  – столицата Рим, градът на гондолите Венеция, провинциалната Тоскана, крайбрежието на Амалфи в района на Неапол, местностите Емилия-Романя, Пиемонт, Калабрия и др.

 „Едно лято в Италия” (с подзаглавие „В търсене на добрия живот”) е не просто увлекателен пътепис, посветен на Италия, а реална история за това колко щастлив и удовлетворен се чувства човек, когато сложи черта на сигурния, но скучен живот и поеме по неотъпкания път, за който сърцето му нашепва. Затова забавете пулса на всекидневието си, отпуснете се с тази книга и открийте как да промените живота си към добро. И да усетите неговата истинска сладост – по италиански.

Преводът на „Едно лято в Италия” от английски език е на Надя Златкова. Корицата е рисувана от художника Дамян Дамянов. Следва откъс.

Ванът се изкачва все по-нагоре и пътят става тесен и неравен. Расина би трябвало да е на половин час с кола от фермата, но пътуваме вече четиридесет и пет минути.
Последната джелатерия беше на гарата. Когато Стефан се отклонява от пътя и спира в едно грубо разчистено място в гората, сърцето ми се разтуптява силно. Спокойното му държание приема зловещ нюанс, а предложението му да излезем от вана, ми се струва подозрително. Поглеждам към Шанън, но той не забелязва нищо. Привличам момчетата към себе си и заставаме с гръб към сенките на дърветата.

Как е възможно да сме толкова глупави? Да се качим във вана на непознат, да поставим децата си в опасност? Стефан прави знак към Шанън, рязка инструкция да го последва към задната част на вана. Опитвам се да възразя, мислейки за стопаджии с раници в затънтените области на Австралия, но Шанън е като омагьосан. Сладостта на мед, топлината на усмивка, хипнотичното жужене на пчели. „Ела в гостната ми“, казал паякът на мухата.
Представете си радостта ми (и лекия срам), когато Шанън се появява иззад вана, изглеждайки като войник от „Междузвездни войни“. На Ейдън му трябва само секунда, за да се присъедини към мъжете, и скоро тримата тръгват по пътеката, за да проверят кошерите, които Стефан държи в тази част но гората. Когато десет минути по-късно Ейдън се затичва обратно при мен, усмивката му вещае добро за престоя ни при този загадъчен пчелар.
– ...след това отряза клона от дървото, а пчелите останаха на него като голяма топка желе и целите потрепваха и се извиваха. Той ги изтърси в един празен кошер, но те остават само ако има царица, затова ще ги сложи във вана с нас и ще ги откара у дома...
Двамата с Райли започваме да замахваме към невидими пчели. Ейдън, който проваляше всичките ми опити да го науча нещо за Италия, току-що бе попил информация. Какво облекчение. Сега мога да оправдая дългото му отсъствие от училище.
Една симфония от бръмчене става фон на останалата част от пътуването ни до фермата. Отвръщам поглед от хълмовете и поглеждам към мъжа, който шофира.
Стефан има телосложение като това на Шанън – слаб е, а очертанията на ръцете му предполагат жилавост и сила. Двамата с жена му Улрике се преместили от Германия в Италия преди тридесет години. Работили в една ферма и след известно време решили, че този начин на живот им харесва. Преди дванадесет години се установили високо в хълмовете на Тоскана с петте си деца. Започвали да отглеждат пчели и да приемат доброволци, които работят в био ферми.
Вече съм сигурна, че Стефан няма намерение да ни навреди, но все още имам само повърхностното си първоначално впечатление за него – посивяваща коса, почерняла от слънцето кожа, обрулено лице, което става привлекателно заради постоянната му приятелска усмивка. Привлекателен е и ми хрумва, че след петнадесет години Шанън може би ще изглежда така. Обръщам се отново към хълмовете, за да скрия изчервяването си.
Когато за първи път започнахме да говорим за това приключение, аз проверих организацията за работа на доброволци в био ферми, за да видя как са го направили други семейства. Надявах се да намеря съвети за пътуване с деца и идеи за това какво да очаквам от фермите, в които щяхме да работим. Имаше много малко, повечето бяха блогове за пътувания, написани от млади мъже или жени, но имаше и един, написан от четиричленно австралийско семейство. Любимата им ферма беше в Тоскана. Сред описанията на каменната къща, плувния басейн, грижата за пчелите и печенето на сладкиши беше и фактът, че семейството било настанено в удобен апартамент. Звучеше повече като почивка в провинцията, отколкото като работа във ферма. Идеалното място, откъдето да започнем живота си на доброволци в био ферми.
Вече почти пристигаме. Докато се движим по черния път, гората ни заобикаля отвсякъде. Нямам търпение да се настаним в апартамента си, да извадим малкото си вещи и да го превърнем в наш дом за следващите три седмици. И се надявам да се сприятелим със семейството. До този момент никога не се бях замисляла за другата възможност.
Но истинското очакване е за това какво ще правим тук и какво ще научим. Представям си поляна с цветя, по която са пръснати кошери, и ние четиримата събираме мед. Но вместо да съм облечена с бял гащеризон и защитна качулка, аз изглеждам невероятно в лятна рокля, която всъщност не донесох, защото вече не се побирам в нея. Не мога да продължа с тази фантазия и решавам, че предпочитам да съм затънала до лакти в извара или може би да пека хляб с квас. Представям си следобед със Стефан, който ни показва как да правим свещите от пчелен восък, които видях отзад във вана, когато гората изведнъж се отдръпва.
Представите ни за фермите, в които ще работим, са на обвити в глицинии вили. Опитахме се да се подготвим за нещо по-прозаично, но знаехме, че ще се разочароваме, ако отидем на другия край на света и се озовем пред величествената гледка на жилищен комплекс. Когато ванът спира, ние се изсипваме навън. Няма глициния, но виждаме стара каменна къща и всички въздишаме с облекчение. Когато човек описва Ил Мулино, клишетата са неизбежни – фермата е туристически постер, превърнат в реалност. Къщата се издига от едната страна на пътя, по който дойдохме, и от комина й се издига обещаваща струйка дим, привличащ погледа към хълмовете отзад. Другата страна на пътя, който отново изчезва в гората, е заета от група също толкова красиви сгради. Те гледат над долината към маслинова горичка. Стефан ни казва, че включват едно студио и два апартамента и аз съм безкрайно доволна.
Едно момиче на около тринадесет – дълга руса коса и стройната, безполова фигура на предпубертета – изтичва към вана, жестикулирайки към близкото черешово дърво. Потокът от немски думи ни напомня за произхода на семейството.
Източникът на вълнението й е рояк пчели, увиснали като гигантски извиващ се плод от един висок клон. Стефан взима стълбата от вана, облича униформата си на междузвезден войник и започва процеса по залавянето на рояка.
Около пчелите е нужно спокойствие, а Стефан е самото му олицетворение. С димящ парцал в едната ръка той разтяга стълбата до най-голямата й височина. Когато става ясно, че не може да достигне рояка, не следва ядосано поклащане на глава или немски ругатни. С плавно движение той се настанява на един от по-високите клони. Със следващото ляга върху клона, на който са се заловили пчелите.
Долу на земята аз се тревожа. Той не е едър, но и клонът не е много дебел. Марта, дъщеря му с дългата руса коса, продължава да му говори с тон, който ми напомня за моментите, в които момчетата ми разказват за деня си в училище, докато аз приготвям обяда. Искам тя да замълчи, да го остави да се съсредоточи. Ако аз бях горе на клона с рояк пчели, няколко бързи молби да мълчи, щяха да са границата на разговора ми.
Накрая, зашеметени от дима, пчелите позволяват да ги спуснат в една кутия. По-късно Стефан ще ги настани заедно с пчелите, които пътуваха с нас от гората. Идва време за запознанството. Една красива млада жена на име Симона е четвъртото дете на Стефан и Улрике, а малкото момиченце в ръцете й е дъщеря й Амели. Симона обяснява, че братята й Джовани и Херман живеят в друга част от фермата, а сестра й Ева учи във Флоренция.
Марта, така оживена по-рано, сега се скрива зад майка си и поздравът й е заглушен от ръката, която непрекъснато държи пред устата си. Подражавайки й, Ейдън и Райли се скриват зад полата ми и промърморват нещо, което прилича на „здравейте“, при всяко представяне.
Децата във фермите са от съществено значение за успеха на това пътуване. Като доброволци двамата с Шанън ще работим по много часове на ден. Искаме момчетата да имат приятели и възможността да научат езика чрез игра. Марта, която е година по-голяма от Ейдън, е детето, на което възлагаме надеждите си в тази ферма, но това ниво на стеснителност можеше да означава три седмици живот зад полите ни.
Докато децата ни правят всичко възможно да избегнат погледите си, ние с Улрике разменяме по един от онези, които са над всеки език и всяка култура. С отработено движение и двете навеждаме глави и започваме да шепнем сходни неща на различни езици. И трите деца се измъкват по малко иззад сенките на майките си. Това е някакво начало.
– Елате с мен – казва Стефан.