page contents Книжен Ъгъл: Зак и Кайли по следите на зловеща конспирация във висшите кръгове на Ню Йорк
Предоставено от Blogger.

Зак и Кайли по следите на зловеща конспирация във висшите кръгове на Ню Йорк

9.7.18

Трето изпитание за отдел „Специални клиенти“ в  „Откуп“ на Джеймс Патерсън

Хънтър Олдън има всичко, за което може да се мечтае: красива съпруга, умен син и банкова сметка с милиони долари. Но когато открива отрязаната глава на шофьора си в гаража и синът му изчезва внезапно, той осъзнава реалната опасност да загуби всичко.
Със случая се заемат детективите от отдел „Специални клиенти“ Зак Джордан и Кайли Макдоналд в „Откуп“ (Хермес, превод Гриша Атанасов), третата книга от поредицата на Джеймс Патерсън „Специални клиенти“.

Хънтър не изглежда особено обезпокоен от факта, че синът му вероятно е отвлечен, и сякаш не гори от желание да съдейства на полицията. Дали причината за това не е ужасяваща тайна, която похитителят знае? Тайна, заради която си струва да убиеш... и да умреш.

Зак и Кайли тръгват по следите на зловеща конспирация, която засяга най-висшите кръгове на нюйоркското общество. Приближавайки се до истината, те ще достигнат до самите дълбини на покварата и ще се изложат на смъртна опасност...

Откакто Джеймс Патерсън написва първия си роман, спечелил наградата „Едгар“ за дебют през 1977 г., от книгите му са продадени над 300 милиона екземпляра. Той е автор на някои от най-популярните криминални поредици, както и на няколко детско-юношески серии. Днес Джеймс Патерсън е най-продаваният писател в света. Следва откъс.

На всеки 31 декември Хънтър Хътчисън Олдън-младши си поставяше две едни и същи цели за новата година:
1. Да струва X долара до края на следващата.
2. Да спре пиенето.
Тази година целта беше пет милиарда, а като се имаше предвид, че сегашната му нетна стойност беше 4,86 милиарда, работата изглеждаше опечена. Но след четиресет и пет минути и три „Пелегрино” на новогодишното празненство на баща си той разбра, че цел № 2 е обречена на провал. Отново.
Седна плътно в ъгъла на дивана „Химел”, тапициран със синя телешка кожа, в източния край на Голямата зала, за да не засреща шарещите погледи на рояка надути богаташи, които парадираха из триетажния апартамент на Хъч Олдън на Пето авеню с великолепния си тен в стил „Коледа в Сен Барт”.
Всяка година се събираше все същата тълпа, подбрана сякаш от списъка на най-богатите и повърхностните. А Хънтър беше там само по една причина: беше длъжен да омайва шибаните гости на своя старец.

Ала днес не беше в настроение. Точно сега беше твърде ядосан, за да е очарователен.
Втренчи се в своя „Айфон”, нетърпелив да го усети да вибрира, да чуе звън, избръмчаване, мелодия - изобщо някакъв признак на живот. Все някой от тях щеше да се обади. Като знаеше що за стока е синът му, на хлапето нямаше да му стиска, така че щеше да прехвърли топката на Питър, който пък щеше да се извинява надълго и нашироко, обвинявайки себе си за лошото поведение на Трип.
Първата нота на рингтона екна от телефона и той натисна зеления бутон „Приеми” в мига, в който цъфна на екрана.
– Къде си, по дяволите? – изръмжа, без да го е грижа дали си имаше работа с Трип, или с Питър.
– Така ли разговаряш с дама? – прозвуча провлачено секси глас.
– Съжалявам. Очаквах обаждане от най-безотговорния 18-годишен обитател на планетата. Или поне от шофьора, когото изпратих преди няколко часа, за да го отърве от неприятности.
– Аз не съм от тях, но съм руса, страстна, а ти изглеждаш много развълнуван. Мисля, че мога да направя нещо, за да те успокоя.
– Сигурен съм, че можеш.
– Свободен ли си?
– Практически съм женен, но не го приемам като фанатик.
– Добре – съгласи се русата. – Зарежи я. Ти си точно такъв тип мъж, какъвто търся.
– Какъв?
– Предизвикателство за цял живот.
– Но си струва усилията – каза той. – Къде мога да те намеря?
– На същото място, където Ромео срещнал Жулиета.
Хънтър погледна към извития балкон в западния край на залата. Оттам му махаше жена му Джанел.
– Остани там, където си, Ромео.
Хънтър затвори и се загледа как бившата Мис Алабама се спусна по мраморното стълбище и се плъзна през залата, поздравявайки гостите в движение, като родена за посланик. Беше вихрушка от руси коси и розова коприна.
Розовото беше цветът на Джанел. Често го носеше в памет на сестра си Челси, която бе оцеляла след рак на гърдата на 26-годишна възраст само за да умре на 30, когато рухнаха кулите близнаци.
Хънтър срещна Джанел една година по-късно – на 11 септември 2002. Той беше един от хилядите опечалени, изпълнили зейналата яма на Кота Нула, за да поменат загиналите. А там, сред морето от мрачно сиво и погребално черно, сияеше това златокосо видение в розово– същински ангел.
Тя беше пълната противоположност на покойната му съпруга. Марджъри беше чистокръвна янки, възпитаничка на Харвардското бизнес училище, безмилостна обитателка на „Уолстрийт“. А Джанел беше рожба на Юга до мозъка на костите, никога в живота си не бе ходила на бизнес курсове, ала все пак беше събрала милиони за благотворителност, просто използвайки преливащия си чар.
Тя седна на дивана и сложи ръка на коляното му.
– Ще се прибирам у дома. Трябва да ставам рано.
– Ще дойда с теб. Не сме правили секс цяла година.
– Не бързай толкова, каубой. Търсят те там горе – каза тя и посочи към балкона. – При Хъч има една дама, с която иска да се ръкуваш.
– Цялата му къща е пълна с хора, с които иска да се ръкувам.
– Но само една от тях е новият кмет на Ню Йорк. Затова е поканена на питие с Хъч в личното му светилище, докато останалите са принудени да бродят безцелно около него. Ще се видим у дома.
– Как ще се прибереш? Още няма връзка с Питър.
– Сигурна съм, че е зает да се оправя с колата на Трип.
– Той не е някакъв шибан монтьор, Джанел. Той е наш шофьор. Изрично го предупредих да остави колата на Трип, където е, и просто да го прибере вкъщи. Да не се обажда, е любимият номер на Трип. Сега е научил и Питър на същото.
– Скъпи, Трип се обади – каза Джанел. – Написа ти съобщение, че има нужда от помощ, ти му изпрати и с това да сложим край на историята. Сега престани да се занимаваш с този малък проблем. И за мен не се притеснявай, Хъч вече нареди на Финдли да ме закара вкъщи. Защо не започнеш да вършиш онова, за което говориш?
– И какво е то?
– Да бъдеш добро момче и да не разочароваш своя баща.Той очаква да се качиш горе и да бъдеш мил с нашия нов кмет. Направи го.
Тя го целуна бързо и тръгна към вратата.
Хънтър се изправи и пое дълбоко дъх. Залата миришеше на пари – издателски, козметични и разбира се, пари от пари, онези, които идват от умели инвестиции, докато останалият свят залага по противоположния начин.Той изгълта четвъртия си „Пелегрино”, включи дежурната си усмивка и се гмурна сред навалицата от дебели портфейли.
– Хънтър!
Беше Деймън Паркър, проклетият телевизионен журналист, който някога бе описал Хъч Олдън като излязъл от народа Уорън Бъфет, ала за нещастие, създал син, безмилостен като Рупърт Мърдок.
Паркър се отправи към него широко усмихнат, с разперени ръце, но Хънтър забърза по стълбите към Обетованата земя – командния център за пет милиона долара на Хъч, където никой не можеше да припари, освен ако не беше призован.
– Ето те и теб! – Баща му пристъпи към него, хванал под ръка Мюриъл Сайкс, висока атлетична жена, чието лице беше на първите страници на всички вестници в Ню Йорк тази сутрин. – Поздрави нашата почетна гостенка.
– Госпожо кмет – каза Хънтър. – Бих ви стиснал ръката, но нямате свободна.
По традиция на новогодишните празненства, организирани от Хъч, на гостите се припомняха вкусовете на стария Ню Йорк, затова кметът държеше полуизяден хотдог в едната ръка и чаша горещ яйчен шоколад в другата.
Тя подложи буза и Хънтър я целуна.
– Честита Нова година и честит нов пост - каза той. – Е, как мина?
– Луд ден, но ще ти спомена най-важните моменти. Сутринта президентът се обади, за да ми пожелае успех, а тази вечер баща ти ми поднесе най-апетитния нюйоркски хотдог, който съм яла в живота си.
– Такъв си е баща ми – въздъхна Хънтър. – Верен на корените си.
– Не обичам да ям на крак – каза Сайкс, – но цял ден местят багажа ми в резиденцията „Грейси“, а вече умирам да си изритам обувките и да се изтегна в новото си леговище. Хубава Нова година.

– Проверяваш си телефона цяла вечер – смъмри го Хъч веднага щом Сайкс вече не можеше да ги чуе. – Какво толкова важно има?
– Заради Трип. Закъса с колата, на всичко отгоре в Харлем. Пратих Питър да го спасява, но не съм се чувал с тях от часове.
– Спокойно. В Харлем Питър е в свои води. Вероятно показва на Трип какво се казва купон. Тези хаитянски момчета със сигурност знаят как да се забавляват... Ако схващаш намека ми.
– Хаитянски момчета? Да, татко, схващам изключително некоректния ти политически намек.
– Какви ги говориш? Аз съм толкова политически коректен, колкото е възможно. По дяволите, току-що похарчих малко състояние, за да помогна на тази проклета женска да бъде избрана за кмет.
Хънтър се засмя.
– Това е фискално коректно. Сигурен съм, че ще откликне, ако някога се окаже, че се нуждаеш от нея.
Едрият белокос мъж прегърна през рамо сина си.
– Ако ние някога се нуждаем от нея – поправи го той. – Както се казва на испански, mi mayor, su mayor. Сега готов ли си да слезеш долу и да покажеш на тези богати дърти пръдльовци колко чаровен можеш да бъдеш?
– Татко, в този миг не желая нищо повече от това да сляза долу и да им стисна подред ръцете… - Хънтър направи игрива физиономия. – Освен може би да намеря Трип и Питър и да им плесна по един зад врата.

Хънтър мразеше новогодишните соарета на баща си още от дете, но ако тези дивотии правеха стареца щастлив, така да бъде, по дяволите… Беше негов дълг на първороден син.
Прекара следващите два часа, като се провираше през тълпата, ръкуваше се, целуваше бузи и изричаше баналности с чаровен глас. Не бяха нищо повече от кухи фрази, но персонализирани достатъчно, за да създадат у събеседника усещането, че на Хънтър наистина му пука за него. Онова, което не знаеха, беше колко много той всъщност знаеше за тях.
Цялата финансова машина на Хънтър Олдън се задвижваше от информацията. Харчеше милиони, за да има очи и уши навсякъде по света. Неговата разузнавателна мрежа беше проникнала в правителства, компании и институции. А тъй като богатите имаха повече малки мръсни тайни от обикновените хора, той си бе дал труда да се зарови дълбоко в личния живот на повечето от присъстващите в тази зала. Беше готов да използва всичко срещу тях и го правеше.

В 10 часа, след като приключи със здрависванията, той тихичко се измъкна през вратата и взе личния асансьор на Хъч до фоайето.
На смяна беше Нилс, ниският набит нощен портиер.
– Навън е ужасен студ, господин Олдън – каза той, - особено заради смразяващия вятър. Сигурен ли сте, че нямате нужда от палто?
Защо, по дяволите, да ми трябва ли палто? - помисли си Хънтър. Неговият свят беше с контролиран климат. Дори навесът пред сградата беше оборудван с топлинни лампи, за да се греят богаташите, докато изминаваха двайсетината метра от вратата на фоайето до чакащите ги лимузини.
– Не се безпокой, Нилс. Ще се оправя – каза той.
Черният кадилак на баща му беше спрял на ъгъла с работещ двигател. Щом го видя, Финдли Сейнт Джон, дългогодишният шофьор на Хъч, разпери широко ръце.
Финдли беше един от малцината, допуснати отвъд стената, която Хънтър бе издигнал около себе си. Беше пял песнички на момченцето, когато го караше за първия му ден в детската градина, беше сплашил тримата млади побойници, които тормозеха Хънтър в основното училище, и едва не беше уволнен, щом се закле, че бутилката водка под задната седалка на „Кадилака” е негова, а не на четринайсетгодишния син на Хъч.
– Честита Нова година, Спорт – избоботи той и прегърна здраво Хънтър.
– И на теб, старче. Виждам, че още караш тази американска таратайка.
Финдли посегна с ръкавицата към дръжката на задната врата, отвори я и я затвори веднага щом Хънтър влезе, без да остави никакво време на затопления въздух да се изпари в студената вечер.
– Таратайка, значи… - промърмори Финдли, докато сядаше зад волана. – Нали знаеш какво казва татко ти. „Щом е достатъчно добра за президента на Съединените щати, значи е достатъчно добра и за мен”.
– Баща ми е твърде стар и твърде богат, за да се задоволява с нещо „достатъчно добро”. Няма нищо по-надеждно от германската машина.
Този спор, който приличаше на канадска борба, между двамата продължаваше вече десетилетия и Финдли беше развълнуван от възможността за още един рунд.
– И все пак – каза той, поглеждайки Хънтър през рамо, – сега се налага твоята надеждна немска кола да бъде спасявана от онези боклуци в Детройт.
– Проблемът не е в колата – възрази Хънтър, - а в моя ненадежден шофьор от Хаити.
Финдли се изсмя гърлено. Той беше от едно село с Питър.
– Току-що закарах госпожа Джанел у дома и тя нищо не спомена за ненадеждни хаитяни. Стори ми се по-скоро, че проблемът е бил в палавия тийнейджър. Явно крушата не пада по-далеч от дънера.
Имаха само още пет минути да се препират, докато караха по „Медисън”, преди Финдли да завие наляво по Осемдесет и първа улица.
– Добра новина – каза той и спря „Кадилака” пред четириетажния облицован с варовик дом на Олдън в стил „Бо-з-Ар”. – В гаража свети, тъй че, изглежда, Питър вече си е у дома.
– Кучият му син – изруга Хънтър и изскочи от колата, без да чака Финдли да му отвори вратата. – Защо, по дяволите, не ми се обади?
– Няма да се мотая тук, за да разбера – подвикна му Финдли и включи на скорост. – Не бъди твърде строг с него, Спорт. Все пак е Нова година.
Хънтър забърза право към гаража. Вдигна капачето на клавиатурата и набра кода, по-нетърпелив да види колата на мечтите си, отколкото да смъмри Питър.
Неговият „Майбах 62 S” беше създаден в Центъра за върхови постижения в Зинделфинген, Германия. По думите на личния му консултант, работил с Хънтър през целия четиринадесетмесечен период от поръчката до доставката, автомобилът беше единствен по рода си шедьовър, грижливо проектиран и безупречно ръчно изработен, за да отрази стила и личността на собственика си. И според Хънтър си струваше всеки цент от тези 1,1 милиона, които беше дал за създаването му.
Гаражната врата се отвори и помещението се освети още по-ярко. Пространството беше широко, дълбоко… и празно. Хънтър вдъхна, напрегнат от режещия януарски въздух. Колата му я нямаше. Единственото нещо на сребристосивия под, покрит с плочи „Суистракс”, бе яркожълтата полиетиленова кутия, поставена в средата – калъфът от камерата на Трип. Хънтър изпита леко облекчение. Поне синът му си беше у дома.
И тогава ги видя. На пръв поглед изглеждаха като драсканици върху жълтия калъф. Той се приближи. Кафеникавочервените линии не бяха от маркер. Беше засъхнала кръв. А хаотичните черти бяха всъщност букви – ХХО III – Хънтър Хътчинсън Олдън III, инициалите на Трип.
Хънтър се отпусна на колене, щракна ключалките от неръждаема стомана и отвори кутията. Най-отгоре имаше найлонов плик с цип и мобилен телефон в него. Извади плика и рязко се отдръпна, ужасен от онова, което видя отдолу – отрязана глава, положена в тапицирания калъф, с висящи от прерязания врат кървави жили, обърнала бялото на очите си към Хънтър.
Беше Питър.
Къс хартия беше закрепен между устните му. С треперещи пръсти Хънтър го дръпна, разгъна го и се втренчи в съобщението. Пет думи, изписани четливо.
Тук ще се правят пари.
Дъхът му секна, усети, че се задушава… Беше невъзможно, немислимо, ала се беше случило. Някой някъде беше разбрал за проекта „Гутенберг”.
Разтреперан, Хънтър Олдън затвори гаражната врата и пое към горния етаж. Имаше нужда от едно питие, първото за новата година.