Уроците на Никола Георгиев

Петко Тодоров

Той доказва равенството между ерудиция и еманципация

Вторият том „Литературни похождения” от „Избрано” на Никола Георгиев дава повод за квалификацията, че с двете си части (1160 страници) изданието, заедно с 10-те тома „Западноевропейска литература” на Симеон Хаджикосев са литературоведските събития след 1990 г.

„Автори, творби, анализи” е подзаглавието с текстове от 1966 до 2011 г. (изд. „Изток-Запад”). От Ботевото „Хаджи Димитър” до „Ничтожна фамилия и въздушна природа” - „собствено съчинение на Нягул К. Семков”, 1885 г. - класически шедьовър на националната графомания.

И ето какво. Интерпретацията взривява желание за прочит на това библиофилско съкровище. Бива да го пипне някой родолюбив издател? Цитатите говорят за продаваемост не по-слаба от на Людмила Филипова.

Защо му е на Георгиев този Семков? Поради „симптоматичен и социалнофункционален смисъл”, обяснява той. Другаде е мястото за оценка на Георгиев. Само две неща тук: социалнофункционалният смисъл на неговите анализи и езикът му. Ако той е омайващо четивен, то е заради невъзможността му да скрие коментираните автор или творба извън социалността.

И до окото ни стигат по-скоро неприятни, ала точни съобщения. Един ден някой ще изследва езика на Георгиев. Бива да го изучават особено писателите ни постмодернисти и особено в по-късните му работи. Най-малкото заради уроците по вариативност на българското слово. Има и за друго.

Човек чете текста му за „Моторни песни” на Вапцаров от 1980 г. и онемява: докъде в нашенския преход стигна конюнктурната лакомия в УПОТРЕБАТА на огняроинтелигента!

И трето за него: сякаш той е доказателството за равенство между ерудиция и еманципация: „В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си... Може да се допусне, че още най-близките ни потомци ще ни се чудят и смеят на ума”.