Книжен ъгъл

40 години по-късно - нова среща с прочутия роман

Направихме „Сто години самота“ както бихме я направили за себе си. Тоест най-простата работа – каквото пише в оригинала. Нищо повече и нищо по-малко, и на хубав български език. Само дето е много лесно да се каже и е много трудно да се направи.

В досегашните издания липсват някои текстове, предполагаемо резултат от редакционната обработка. Както преводачката Тамара Такова каза за „Любов по време на холера“, така и преводачът на „Сто години самота“ Румен Стоянов каза, че не знае защо ги няма, и сам поиска да ги възстанови и да си провери целия превод преди отпечатването му. Съвсем обяснимо, след почти 40 години не пазеше вече оригинала на първоначалния превод, за да вземе текстовете от там.

Работата по публикуването му се оказа повече от очакваното по един много познат, но винаги изненадващ начин – умственият труд беше по-малко от техническия по отразяването му в текста. Възстановяване на около 20 кратки и по-дълги премахнати пасажа. Връщане на 146 изписвания на пряката реч в оригиналния им вид. 157 проверки и корекции на изписването на пряката реч в авторовия текст. Промяна на част от имената на героите съгласно оригинала. Различни други редакции и корекции. Коригиране на всички стари правописни форми в съвременен вид. И като краен резултат – по-дълга работа от първоначално предвидената.

Най-лесно беше допълването на текста с липсващите пасажи. Взимаш, превеждаш го и го слагаш на мястото му. После това, което сме написали в предишното съобщение. Редактиране на пряката реч в кавичките. Преобразуване на пряка реч с тирета в пряка реч с кавички. Гарсия Маркес е знаел коя да напише с тирета и коя с кавички. След това единият редактор. (Този, който допълни текста и поправи сбърканите значения.) После другият редактор. (Този, който поправи още сбъркани значения, отстрани досадните русизми и изглади езика.) И накрая фината настройка – нищо да не спъва читателя. (Коректорката ни каза, че романът се чете леко и хубаво, макар Гарсия Маркес да не е любимият й писател.) И всичко това в пълен синхрон с преводача.

Но пък така вече ще знаем веднъж завинаги, че това е оригиналният текст на романа, и няма да се питаме какво има и какво няма в него, а просто всичко ще бъде както е написано в оригинал.

Имаме съмнения, че друг би го направил. Повечето биха препечатали каквото има. Ние не работим така. Сега романът е какъвто всъщност е. Следва откъс.

– Добре, детенцето ми – утеши го тя, – сега кажи ми коя е.

Когато Аурелиано ѝ каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше като гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.

– Не се тревожи – усмихна се тя. – Където и да е сега, тя те чака.

Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и, уплашена, отново го загърна.

Направи безмълвен знак към съседната стая, чиято врата беше открехната и където Аурелиано знаеше, че Гастон започваше да пише писмо.

– Върви си – каза безгласно.

Аурелиано се подсмихна, вдигна я през кръста с две ръце като саксия с бегонии и я просна по гръб в леглото. С грубо дръпване я освободи от туниката ѝ за къпане, преди тя да смогне да му попречи, и надзърна в пропастта на една току-що измита голота, която нямаше ни един оттенък по кожата, ни ивичка от мъх, нито затънтена бенка, която той да не беше си представял в мрачините на други стаи. Амаранта Урсула се защитаваше искрено с хитростите на мъдра самка, извъртайки плъзгавото, гъвкаво и благоуханно тяло на невестулка, докато го удряше с колене и го дращеше по лицето с нокти, но без нито той, нито тя да издадат някаква въздишка, която да не би могла да се сбърка с дишането на човек, съзерцаващ бавно празничния априлски здрач от разтворения прозорец. Това беше една свирепа борба, една битка до смърт, която обаче изглеждаше лишена от всякакво насилие, защото се състоеше от изкълчени нападения и призрачни изплъзвания, бавни, предпазливи, тържествени, тъй че между едното и другото имаше време петуниите отново да разцъфнат и Гастон да забрави мечтите си на въздухоплавател в близката стая, сякаш те бяха двама любовници-неприятели, които се мъчеха да се примирят в дълбините на прозирно езеро. В грохота на ожесточеното и достолепно боричкане Амаранта Урсула разбра, че грижливостта на нейното мълчание е толкова нелогична, че би могла да разбуди съмненията на близкостоящия съпруг много повече, отколкото трясъците на война, които се мъчеше да избегне. Тогава започна да се смее със стиснати устни, без да се отказва от борбата, но се защитаваше с лъжливи хапания и малко по малко развиваше тялото си, докато и двамата осъзнаха, че са едновременно противници и заговорници, и борбата се изроди в условно палуване и нападенията станаха милувки. Изведнъж, почти на игра, сякаш в едно от лудуванията Амаранта Урсула занемари защитата и когато понечи да се възпротиви, уплашена от онова, което сама бе направила възможно, беше вече прекалено късно. Едва смогна да протегне ръка, да потърси слепешком кърпата за лице и да я пъхне като запушалка между зъбите, за да не бликнат котешките писъци, които вече раздираха вътрешностите ѝ.

По материали от сайта на издателство „Лъчезар Минчев“