page contents Книжен Ъгъл: Веселина Седларска по дългия път към себе си в „Депресията ме обича”
Предоставено от Blogger.

Веселина Седларска по дългия път към себе си в „Депресията ме обича”

13.11.18

След успеха на психологическия роман „Кладенецът”  и пъстрия букет  „България за начинаещи” журналистката и писателка Веселина Седларска се изправя лице в лице с една от най-близките си спътници в живота – депресията.

„Депресията ме обича” (Сиела) само привидно е книга за онова често бъркано с тъга безчувствие. В 212 страници Веселина извървява дългия път към себе си. Припомня си трагични за България и за себе си дати. Изживява своята и чуждата болка буква по буква, за да създаде невероятна амалгама от поезия, мемоар, хроника и роман.

Бореща се със собствените си страхове, една от най-добрите журналистки в България застава честно и откровено пред читателите си, прави ги част от една помитаща сценография, съвсем неосъзнавайки, че „споделената болка е половин болка”.

„Депресията ме обича” е преди всичко книга за себе си и за другите. За всеки един, на когото му е била нужна цяла вечност, за да надживее тази „фрактура на душата”. И най-вече – книга за светлината.

Разказ за прозрачната тъмнина, която все някога избелява в надежда, за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Това не е книга за самопомощ.  Но най-вероятно се нуждаете точно от нея.  Следва откъс.

Идеята, че времето се движи не по линия, а в кръг и всяка случка затваря стар кръг или отваря нов, е на Венета. Венета е машина на времето, тя е на почетна възраст и може да пътува назад в годините и напред във вековете. Виждаме се веднъж в седмицата и тя ме пренася назад, понякога и напред, зависи какво е мислила през нощта. Миналата седмица си изясняваше чувствата към Пенчо Славейков. „Вени – казвам, – мислиш ли, че ако разкажа на някого, че си говорим за Пенчо Славейков, ще ни възприеме като нормални?“ „Но защо? Той е толкова противоречива личност, толкова интересна! Чудя се дали мога заради „Луд гидия“ и „Неразделни“ да му простя това, което е изприказвал за Ботев? Разнолик човек, естет и... епигон.“ Венета винаги ще каже „епигон“ там, където аз ще изръся „преписвач“. Тя е по-правата, разбира се, все пак Пенчо Славейков не просто е преписвал, налагало му се е да превежда някои неща от немски и руски. Венета рови в думите сякаш са камъчета, избира най-шлифованата, поставя я в обкова на произношението си и я поднася.
Тази седмица, изглежда, ще пътуваме съвсем малко назад във времето. Венета носи на срещата албум със снимки от посещението си в Кан през 1986-а. Снощи видяла по телевизията една вила в Кан, собственост на българин, герой на някакъв пореден сюжет за корупция. И не спала. Все едно някой забил пергел в ума є и чертаел кръгове. И тя пъплела по контура на тези кръгове през годините. На сутринта вече била почти сигурна, че на нейните 75 години є е дадено най-мъдрото забавление от торбата с дарове на дядо Боже – вътрешно зрение за кръговата геометрия на живота.
През 1986-а станало невъзможното: градският хор заминал за цяла седмица в Кан. „Е как?“ – учудвам се. „И до днес не знам, но Георги Йорданов (тогава председател на Комитета по култура) е жив, може да го попиташ. Той го уреди. На разменни начала – първо ние посрещнахме хор от Кан, после те нас. Може би Йорданов направи нещо специално в онези години за своя град.“ Започнали дълги, строги и тайнствени инструктажи. По-дълго инструктирали хората за Кан, отколкото хорът репетирал за Кан. Как да се държат, къде могат да ходят – никъде извън програмата, какво могат да правят – нищо извън програмата, какво могат да говорят – нищо извън колко е прекрасна България. Да се пазят, да се пазят, да се пазят. „От какво бе, Вени?“ „Не знам. От империализма, най-общо казано.“
Там нощували при колеги от френския хор. Венета била настанена у Кати (ударението е на и-то, подчертава Вени) и Патрик (ударението също на и). Чудесни, прекрасни и т.н. хора. Кати работела в луксозен магазин, който вероятно е бил колкото скромен провинциален български мол сега, но тогава на Вени є се видял като огромен стъклен кораб, а Кати – една от щастливките в екипажа. По една случайност собственикът минал покрай нейния офис точно когато Вени била отишла да види работното място на Кати. Представила се: българка, хористка, гостенка. Представил се: мосю Бертран. Вени, добре заредена и още по-добре инструктирана, бръкнала в чантата си и подарила на мосю Б. розово мускалче. „Мерси боку, аншанте, фини!“ Вечерта обаче имало продължение.
Кати, вече наясно с ограниченията на българката, се върнала вкъщи с думите: „Не отказвай, не отказвай, не отказвай!“. Мосю Б. канел българката и френските є домакини на гости във вилата си следващата вечер. Седем години работела Кати за мосю Б., но никога към нея не била отправяна подобна покана. Та затова: „Не отказвай...“ Обаче Венета – надлежно подкована да отклонява подобни покани. На Венета є е заповядано да се пази. Както вече знаем – от империализма, в случая от неговото перфектно олицетворение мосюто. А Кати вече е осигурила маман да гледа малкия и не иска да чуе за отказ. Милата ми Венета по принцип обича приятелите си не после отечеството, а колкото отечеството. И поема към опасния и забранен път към вилата на мосю Бертран.
Прескачам описанието на сградата, то е ясно, че такива неща Венета не била виждала. Хората любезни, при отварянето на прозореца една част от стаята се изтегляла напред и се превръщала във веранда, от която, ох, светлините, ах, светлините на Кан! Храната? „Храната ли? Не помня.“ А в средата на стаята някаква спирала от пода до тавана, красиво инкрустирана, украсена с дребни хубавини, сред тях и нашето мускалче, наредено до миниатюрен кактус. Въобще не се съмнявайте, че Венета веднага изрекла латинското название на растението. Трябва да оти-дем на покрива, казала по този повод домакинята.
Покривът се оказал цветарник. С безброй саксии, а над всичко това стърчала палма. Връх на палма, по-точно. Стъблото є било скрито в онази спирала, която минавала през двата етажа. Вилата била построена около палмата. На покрива Венета докоснала с ръка дървото и го скрила в най-тайното джобче на радостта си. Венета не можела да разкаже за палмата на никого. Тя нямала разрешение да види тази вила, тази палма. Тя била престъпила всички инструктажи. Тя изложила на опасност социализма. Палмата се превърнала в нейна идеологическа тайна. Не разказала даже на мъжа си. Защото едно нещо може да не бъде споделено нито веднъж, но не може да бъде споделено само веднъж. В оня албум, който носеше, имаше една и съща снимка в трийсетина варианта. Хорът пред операта, хорът пред казиното, хорът на площада, хорът пред фонтана. Онази палма я нямаше. Венета си я носела само в себе си и само за себе си.
Тук пергелът се завърта и докосва онази точка, в която Венета разказала за първи път за палмата. Това става точно три години по-късно, в началото на ноември 1989 година, когато дъщерята на Венета се връща от протест на еколозите. Когато децата споменават думата „протест“, родителите не могат повече да мълчат за някакви си палми. Дъщерята разказва какво се е случило в градинката пред „Кристал“, майката разказва какво е видяла на пок-рива градинка в Кан. Тези два разказа били прости и уж ставало дума за градинки, а съдържали всички обяснения и извинения, защото всъщност ставало дума за живота на майките, бащите, дъщерите и синовете. Пак в този разговор Венета се почувствала остаряла, а дъщеря є – пораснала. Вече били два кръга, които във вечерта на този разговор се пресичали, но утре всяка щяла да тича по своя. След този разговор Венета разбрала, че вече е с едно сърце назад след дъщеря си в обиколката на общия им кръг. Оставила момичето си да препуска свободно към свят, в който няма да го препъват малки тайни, носещи големи неприятности.
Венета може би щяла да спи спокойно и да не дойде на срещата ни с албума от Кан, ако онази вила, която показали снощи по телевизията, не била на едно симпатично момче с дънки, което се мотаело по коридорите на „Раковски“ 134 по същото време, по което и дъщеря є. След оня екологичен протест дъщеря є живеела от митинг на митинг, крещяла „45 години стигат!“, а на Венета є се струвало, че дъщерята зачертава живота є, който бил толкова свиреп, че в него нямало място дори за една палма. И понеже Венета искала дъщеря є да живее друг живот, все я питала за кого да гласува, макар че дъщеря є винаги отговаряла „за сините“. Докато един ден є отговорила: „Не знам“. По-точно: „Не знам вече. Нищо вече не знам“.
Дъщерята лека-полека се оттеглила от синия ентусиазъм за демокрация, защото там пак успявали дъщери и синове на родители с не толкова свирепи, а доста привилегировани животи, като онова момче с дънките тогава и с вилата в Кан сега. Животът на Венета се бил променил само дотолкова, че вече можела да разказва за палмата където си иска, на когото си иска, колкото си иска. Долу-горе такава била промяната и в живота на дъщеря є. Можела да разказва за палмата на майка си. И за това, че иска да има своя. И че един ден ще може да тръгне ей така, без инструктаж и виза, само с лична карта в посока към палмите на Френската Ривиера. Ще работи тук и ще ходи на почивка там. Само че стана обратното: дъщерята работи там и идва на почивка тук. Тя е лекарка. Тук беше много добра лекарка, във Франция мери кръвното преди и след процедурата на хора, които даряват кръв. Работи три пъти по-малко и взема шест пъти повече. В Северна Франция е, никакви палми. Внучката остана на грижите на Венета.
„Предавам се – пъшка Венета, – как да се грижа за нея? Студентка, хем дете, хем възрастен човек. Знаеш ли къде е сега? На Орлов мост на протест! Знам ли в момента дали не я арестуват! А и да знам, какво мога да направя?“
Върти се пергелът, върти. И – хоп! – отвежда Венета-младша там, където е била майка є преди 22 години. А ние с Венета-старша седим и се чудим: внучката е на протест, защото е еколожка или защото „28 години стигат!“. Забравих да ви кажа, че на тези седмични срещи ходя с лаптоп, защото помагам на Венета да издирва бившите си ученици. Откакто се насели във фейсбук, тя е хванала следите на стотина. Понякога шпионираме Венета-младша, всеки път всъщност. „Я да видим какво си е сложила на листа“, предлага Венета, която никога няма да се съгласи с мен, че това е стена, а не лист. И че там се поства. Статус се поства, а не съчинение, както тя го нарича.
Венета-младша е сложила на стената си рисунка на дърво с надпис: „Мъдростта на дървото“. Следва списък на съветите на дървото: „Бъди изправен и горд. Осмели се да дадеш плод, въпреки че това те прави уязвим. Помни корените си. Пий много вода. Бъди доволен от красотата, която природата ти е дала. Наслаждавай се на изгледа“.
Мълчим. „Кажи ми ги пак, моля те“, казва Венета. Някак се досещам, че нов кръг е свързал дървото на внучката с палмата на бабата и тя иска да разбере дали нейната палма би могла да даде същите съвети. „Бъди изправен и горд. Осмели се да дадеш плод, въпреки че това те прави уязвим. Помни корените си. Пий много вода. Бъди доволен от красотата, която природата ти е дала. Наслаждавай се на изгледа.“ Да, би могла. Само че тогава подобни съвети бяха трудно изпълними. Дъщерята на Венета ги направи по-лесно изпълними. Внучката просто ги изпълнява.
Това на Орлов мост не ми прилича само на екология, казва Венета. И на мен не ми прилича. Това ми прилича на „обичам родината, мразя държавата“, казва Венета. И на мен на това ми прилича. Лятото на 1989-а, на това най-много прилича.
Помниш ли, че и тогава си казвахме „имам да ти разправям нещо, но не по телефона“? И дали ще имаме добра работа зависеше от партията. Интелигенцията пак беше съмнителна. Номенклатурчиците бяха отвратителни. Отвратените излязоха на протест уж за въздуха на Русе, уж за водите на Струма и Места. После сред отвратените се намериха ново поколение отвратителни. И няма как да не се появи ново поколение отвратени. „Бъди изправен и горд!“ И това ново поколение отвратени се бори уж за гората. А всъщност против новите отвратителни. „Осмели се да дадеш плод, въпреки че това те прави уязвим!“ Което поколение, за разлика от майките и бащите си, вече не пази родината само от Партията, а и от държавата. От партиите. Химнът му е „Хубава си, моя горо“, а любовта му е към мястото, не към авторитети и институции. „Помни корените си!“ Младите от това поколение не разбират алчността на олигарсите, ненаситността им да тъпчат гладните си сърца с още. Те искат да живеят по начин, който няма да разсърди планетата, на която има достатъчно за всички. „Пий много вода!“ Те чувстват, че ние, техните майки и бащи, баби и дядовци, сме взели природата назаем от тях и искат да им я върнем. Тя е тяхна – природата. И държавата. Те поставят условията си, за да останат тук.
„Поне да беше отишла без колело“, тюхка се Венета. С колело є се виждало по-опасно някак. „Бабче, отивам да сгризкам няколко бобъра и се връщам.“ „Моля-я-я?“ „Еее, бабче, не си ли чувала: изяж бобър, спаси дърво!“ Венета бе спасила своята палма, като я скрила в мълчание. Всяко поколение има своя начин. Но правилото номер едно винаги е: Бъди изправен и горд!
„Не се нервирай, но пак се сетих за Пенчо Славейков – казва Венета. – Когато го учехме в университета, преподавателят ни, тогава съвсем младият асистент Никола Георгиев, но вече така перфектен какъвто е и като мастит професор сега, ни раздаде да анализираме по една миниатюра от „Сън за щастие“. В моята се говореше за море, в което се мята члун. Члун!?! Как да разбера какво е члун? Нямаше тогава много речници, нямаше Гугъл. Рових се в библиотеката цял ден. Накрая библиотекарката попита какво търся, може ли да ми помогне. „Търся члун“ – казвам. Тя слезе в хранилището и се върна с речника на братя Данчови. Ако и тук го няма... Но го имаше. Члун – малка лодка, направена от корубата на дърво без никакви свързващи пирони. Морето бучи, вълните подмятат душата на поета като члун... Без посока. Дърво без корени...“
Правило на любителите на дървета с корени от Орлов мост: Наслаждавай се на пейзажа, ако не ти харесва, промени го! Пейзажът е твой! Ти си пейзажът!
Бабите понякога са досадни. Но не и излишни. Те съхраняват пергелите.