page contents Книжен Ъгъл: За „Тъмната страна”, която иска да признаем греховете си
Предоставено от Blogger.

За „Тъмната страна”, която иска да признаем греховете си

29.1.19

Коуди Макфейдън се завръща с третия роман от поредицата за агент Смоуки Барет – след „Човекът сянка” и „Лицето на смъртта”, преведена на десетки езици и продадена в над 3,5 млн. копия само в Германия

Американецът Коуди Макфейдън – автор на хитовите трилъри „Човекът сянка” и „Лицето на смъртта”, превърнали се в бестселъри както у нас, така и в света – отново е тук, за да ни разкаже третата история от поредицата за хладнокръвната агентка Смоуки Барет. В „Тъмната страна” ще изникнат прекалено много тайни от миналото, които преплитат лъжи, изневери и особено мрачни желания.
Съдбата на хладнокръвната агентка Смоуки Барет е да преследва и залавя „най-лошите от най-лошите” убийци. На всичкото отгоре Смоуки трябва да превъзмогне загубата на съпруга и детето си, убити пред очите й от поредния маниакален убиец, който, освен друго, обезобразява и лицето й.  Сега Смоуки се изправя пред тайните на младо момиче, убито показно по време на полет. Какво може да крие това невинно наглед създание, подбудило такова жестоко деяние? Пред агент Барет и елитния й екип ловци на хора, събрани специално по случая от самия директор на ФБР, на когото дърпат конците от още по-високите етажи, стои задачата да намерят отговора на този въпрос.
Смоуки знае от първа ръка какво е да загубиш дете. Тя черпи сила от тъмата в себе си и приема лично всяко убийство. В този толкова заплетен случай ще й се наложи да хукне по петите на  несравнимо жесток убиец, който е успявал десетилетия наред да убива безнаказано – без да оставя каквито и да било следи. Сега, решен най-накрая да се разкрие пред света, маниакът качва онлайн записи от своите престъпни деяния. Той смята всички за прикриващи греховете си виновници, които заслужават смъртна присъда. Смоуки и екипът й са предизвикани пряко. А някъде там един човек е намерил начин да прониква в най-интимните кътчета на душите на хората и да ги наказва за всяка тяхна премълчана тайна…
Подобно на „Човекът сянка” и „Лицето на смъртта”, преводът на „Тъмната страна” от английски език е на Коста Сивов. Дизайнер на корицата е отново Живко Петров.
Коуди Макфейдън е име с утвърдена репутация в трилъровия жанр. Автор е на 6 романа, в 5 от които главното действащо лице е агент Смоуки Барет. Забележително постижение и доказателство за умението му да пише в сферата на остросюжетната литература е, че само в Германия от тази негова поредица са продадени повече от 3,5 млн. копия.

Докато ги наблюдавам, в главата ми веднага изникват приликите и разликите между двамата. Те са еднакво високи. Джоунс е с късо подстригана кестенява коса, която направо крещи: „Нямам време за това“. Тази на директора е черна, със сиви косми, стилна. Той е красив възрастен мъж, харизматична личност. Заместник-директорът е с осем години по-възрастен от него и доста по-отруден. Директорът прилича на човек, който всяка сутрин бяга за здраве и обича това, а Джоунс на човек, който може всяка сутрин да бяга за здраве, но предпочита цигара и чаша кафе и майната ви, ако не ви се нрави. Костюмът на директора е по-хубав, а часовникът му е „Ролекс“. Заместник-директорът носи часовник, който струва трийсет долара и е купен преди десет години. Разликите са очевидни, но въпреки всичко това приликите ме изумяват.

И двамата имат еднакъв изморен поглед и изражение, което подсказва, че носят в себе си скрито бреме. Лицата им са като на играчи на покер, които пазят чинно своите тайни.
Ето ти двама мъже, с които би ти било трудно да живееш, мисля си аз. Не защото са лоши хора, а защото смятат, че да ги е грижа за теб, е достатъчно, и след като те обичат, няма нужда да ти подаряват цветя.
Директор Ратбън отново се обръща към мен:
– Ще карам без заобикалки, агент Барет. Тук си, защото бях помолен да те повикам, от човек, на когото не мога да откажа.
Поглеждам Джоунс и си спомням коментара му, че са му казали име, което не е могъл да пренебрегне.
– Мога ли да попитам кой?
– Скоро. – Ратбън кима към тялото. – Кажи ми какво виждаш.
Обръщам се към трупа и се насилвам да се концентрирам.
– Млада жена, в началото на двайсетте си години. Вероятна жертва на убийство.
– Какво те кара да мислиш, че става въпрос за такова?
Посочвам към няколко синини в горната част на лявата ръка.
– Синините са червено-лилави, което означава, че са съвсем пресни. Виждате ли контурите им? Причинени са от ръка. Трябва да сграбчите някого доста силно, за да му нанесете подобно нараняване. Тялото е студено на допир, което подсказва, че е мъртва от поне дванайсет часа, вероятно от повече. Ако мога да съдя от синините, са около двайсет. Все още не се е вкочанила, така че е мъртва от по-малко от трийсет и шест часа. – Свивам рамене. – Тя е млада и някой я е сграбчил достатъчно силно за ръката, за да я насини малко преди да умре. Това е подозрително. – Дарявам го с крива усмивка. – О, да, освен това съм тук, което значи, че не е починала от естествена смърт.
– Набито око, както и очаквах – заявява директорът. – Права си. Била е убита. По време на пътнически полет от Тексас до Вирджиния. Никой не е разбрал, че е мъртва, преди самолетът да се изпразни и стюардесата да се опита да я събуди.
Опулвам се насреща му. Имам чувството, че се шегува с мен.
– Убийство на девет километра във въздуха? Това някаква шега ли е, сър?
– Не.
– Откъде знаем, че е била убита?
– Става ясно от начина, по който е намерена. Въпреки това искам да видиш всичко сама, без да имаш никакви предубеждения.
Обръщам се отново към тялото. Вече съм доста заинтригувана.
– Кога се е случило?
– Тялото ѝ е било открито преди двайсет часа.
– Знаем ли вече причината за смъртта ѝ?
– Не е правена аутопсия. – Директорът поглежда часовника си. – В интерес на истината, чакаме съдебният лекар да пристигне. Вероятно в момента подписва договор за конфиденциалност.
Тази странност ме подсеща за първия ми въпрос и го задавам отново:
– Защо аз, сър? Или по-скоро защо вие? С какво тази жена е толкова важна, че се изисква директната намеса на директора на ФБР?
– Ще ти обясня. Но първо искам да видиш нещо. Угоди ми.
Сякаш имам избор.
Ратбън отива до тялото и вдига чаршафа от него. Задържа го така.
– Погледни – приканва ме той.
Двамата със заместник-директора се преместваме в горната част на масата и оглеждаме тялото на жената от горе до долу. Виждам малки гърди с кафяви зърна и плосък корем, на който бих завидяла, ако беше жива. Погледът ми продължава надолу към младото ѝ тяло и безсрамно стига до окосмението около слабините ѝ – едно от многото унижения на смъртта. Там се спирам шокирана.