page contents Книжен ъгъл: Ан Тумио и историята на Уенди, която метна раница на гърба и заряза всичко
Предоставено от Blogger.

Ан Тумио и историята на Уенди, която метна раница на гърба и заряза всичко

28.1.19


Свежа история за необходимостта да повярваш в себе си, да откриеш вътрешния си мир, да се научиш да казваш "не" и да започнеш да се обичаш повече


В "Денят, в който зарязах всичко" (Ера, превод Весела Шумакова) едва на 26 години, Уенди вече е потънала в работа и отговорности. Докато съдбата не се намесва и преобръща живота й в рамките на два месеца. Изгубила почва под краката си, тя се впуска в спонтанно приключение, което далеч не е характерно за нея.

Само с една раница и група познати Уенди поема към Аржентина в опит да избяга от проблемите и ежедневието. Скоро отношенията с останалите в групата се обтягат и Уенди решава да продължи пътуването си сама. Странно е, ново е и дори малко страшно, но осъзнаването, че всичко зависи само от теб, че си свободна и силна, си струва риска. Горещите тропически джунгли, смразяващите ледници, горите с кактуси, солената пустиня очароват Уенди. А страстното танго и срещите с местни хора разкриват пред нея необятните възможности, които животът предоставя. Ако имаш смелостта да ги приемеш...

Стилът на Ан Тумио с лекота ни пренася в типичната атмосфера на Аржентина. Едновременно с това разказва една съвсем лична история за трудностите и грешките, които допускаме; за начина, по който да ги превъзмогнем, за да продължим напред. Ан Тумио ни показва как да променим това, което можем, както и как да се научим да приемаме онова, което не зависи от самите нас. Историята на Уенди е цветна, вдъхновяваща и позитивна.

Ан Тумио е журналистка, писателка и блогърка. Тя живее във Франция и е посветила кариерата си на това да помага на хората да открият щастието. Следва откъс.

Живей ден за ден

15 часът. 15 часът! Вече? Стряскам се и се събуждам, когато чувам звънеца. – Дааа! – Препоръчано писмо! Аз съм по пижама, още замаяна, а ето че се появява всекидневното писмо от моя тъп шеф. Е, от бившия шеф. Дори не го отварям, знам какво съдържа. Заплаха, та да ме накара да се върна... След онова, което се случи, този тип опитва наистина всичко, просто е невероятно. Без изобщо да го отворя, хвърлям писмото на купчината върху десетината други, които се трупат, и се опитвам да не мисля за това.
Погледът към огледалото в антрето ме осведомява, че изглеждам ужасно. Колкото косите ми са тъмни, толкова кожата ми е бледна, благодарение на английското наследство от майка ми. Затова пък не съм получила сините ѝ очи. Моите са с лешников цвят, а сега – малко зачервени и украсени с морави кръгове. Все едно ми е изтекъл срокът на годност. Добре, гася лампата, това ме потиска. Би трябвало да отида в апартамента на родителите ми, за да подредя... Толкова не ми се ще. Вземам един йогурт. Изтекъл му е срокът на годност. Виж ти, също като мен. Но изглежда, че стават за ядене още дълго след това. Трябва да отида да напазарувам, обаче май си длъжен да спазваш някакви часове за стоене вкъщи, когато си прекъснал работа заради трудов спор1, нали? Все се страхувам да не направя нещо не както трябва. Като си помисля за хората, които мамят, почти им завиждам, защото аз едва не изпадам в паника, ако не валидирам билета си в метрото, откак един контрольор ми състави акт, след като изхвърлих талона си по погрешка. Настръхвам от неправдата и още си спомням как не ми се вярваше: значи човек може да бъде добросъвестен и това да не променя нищо? Изобщо не можахме да се споразумеем с онзи ограничен тип, представих му дори доказателство за покупка, но той отговори: „Това съвсем спокойно би могла да бъде бележката на мъжа ви, откъде да знам?“. Въздишка. Добре. Ще ида да си взема душ и да си измия косата, няма да ми се отрази зле, а после излизам, мислех си, сякаш давах обещание сама на себе си.

Направи си равносметка


Бях изгубила двамата си родители един след друг през четири месеца: рак на белите дробове, бум! И инсулт, бам! Едва няколко месеца след това нещата в работата тръгнаха на зле. Тъпият ми шеф ме питаше всеки път, когато се връщах от нотариуса: „Е, гушна ли паричките?“, без изобщо да осъзнава нетактичността си. Впрочем накрая го обзе галопираща параноя. Този едър, изключително вулгарен тип не вървеше, а се перчеше. Сигурно възприемаше офиса като някаква настолна игра, защото много рядко го бях виждала да работи. Задоволяваше се да седи зад бюрото си и да ни привиква, за да „изясни положението“, въртейки пурата си с пръсти. Трябва да го беше видял по телевизията и вероятно си мислеше, че е знак за принадлежност към висшата класа. Убеден, че ще офейкам при конкуренцията с всичките тайни на великата му фирма (тъй като фактът, че присвоява средства, почти беше станал обществено достояние, всъщност вече нямаше много тайни за пазене), един ден той ми се нахвърли – буквално – след като научи, че още поддържам връзка с бивша колежка, която беше изиграл тотално и която се стремеше да си уреди сметките с него. И когато бушоните му гръмнаха окончателно, той ме разтърси като овошка с несвързани крясъци. Аз, която не бях взимала нито отпуск, нито дори един почивен ден след смъртта на родителите си, подадох оплакване и реших, че достатъчно съм си скъсвала гьона и ще си остана вкъщи, предавайки щафетата на трудово- правната комисия. Не стига че беше откачен, ами не ми беше плащал от цял месец и след разноските, свързани с двете наследства, трябва все пак да кажа истината: бях останала без пукната пара. Животът е такъв, какъвто го знаем (a bitch), и на главата ми непременно ще се стоварват още и още катастрофи, но нека да е с по-забавено темпо, моля. Както с родителите ми: те не умряха заедно, „Иначе не е забавно“, казвах на всички, които ми задаваха въпроса, развявайки черния си хумор като бойно знаме за защита от абсурдността на живота. Нещата се стоварваха като удари на ковашки чук, редовно и непрестанно. Ако имах чук... И всичко се случваше, при положение че се бях укрила вкъщи, отваряйки само на пощальона, който не пропускаше и ден да не ми връчи препоръчаното писмо от тъпия ми шеф (настояващ да се върна, можете ли да повярвате?). Тъй като не бях в състояние да си платя наема, щеше се наложи да напусна жилището си. Не исках още да отивам в големия апартамент на родителите си, който наследих. Никога не бях живяла с тях в този голям-апартамент-с-паркети-корнизи, но въпреки това, наложеше ли се да го обитавам сама, това направо щеше да ме убие. Предвид факта, че следващото изпитание логично щеше да бъде опразването му – или опитът да го направя – преди да се нанеса там, защото трябваше да се реша, това беше единственото, което можех да направя. Щеше да е едва ли не каприз от моя страна да не се възползвам от апартамент сто квадрата насред Париж, нали? В този дух бяха колкото отвратителните, толкова и честите намеци, с които ме заливаха роднините, и сякаш никой не си даваше труда да прецени какво би представ­лявало наистина всичко това за мен. Трябва да се отбележи, че те бяха страшно тъпи. „О, ти, с твоя голям апартамент, сега всичко е наред, можеш да си спокойна...“ Ето такъв тип изказвания чувах. Не знам дали е добра сделка да размениш родителите си за апартамент. Аз лично бих предпочела обратното, но изправена пред толкова голямо състрадание, обикновено се въздържах от отговор, за да не ме изкарат отново дежурната досадница с асцендент на бунтарка. Накратко: бях изправена сама пред тази каша. Все пак, като изключим няколкото неконтролируеми кризи, не бях плакала много. За мен да плачеш сам е доста смешно. Пред хората? Не исках да притеснявам нито роднините, нито приятелите. Нещастието смущава, сълзите предизвикват неудобство, това е добре известно, и много ме беше страх да не накарам хората да избягат, налагайки им моята тъга. Все пак веднъж „излязох от равновесие“: разридах се една събота вкъщи, на леглото си. Тогавашното ми гадже – прекалено ново в живота ми, за да вложи някакво усилие – ми подхвърли: „Ами добре, може би ще се прибирам, няма да те гледам цял следобед как плачеш“, установявайки, че вече плачех, преди той да влезе под душа (МОЯТ душ впрочем), и че продължавах да плача, когато той излезе оттам. Явно не ми се полагаше никакъв отдих. Живеех ден за ден, страхувайки се от пощальона, който сега освен приятната кореспонденция от тъпия ми шеф ми носеше и фактури от нотариуса, свързани с разноските по унаследяването. Бях получила този голям апартамент, както и една гарсониера в Южна Франция, която принадлежеше на майка ми, но в наследството имаше много малко налични пари. Тъй като родителите ми вероятно бяха плащали големи суми за медицински разноски, сметките бяха изчерпани, след като взеха от тях нужното, за да платят и за погребенията. Защото погребалният бизнес не познава криза! Трябваше да си избера тази професия: некролози, ковчези, урни, пренасяне на тела, полагане в гроба... Всяко човешко същество е потенциален клиент! Да не говорим за онова, което се случва на безброй хора с не твърде високо жизнено равнище, получили в наследство недвижим имот: те трябва да платят данъци, за да го запазят. Така са били продавани пряко волята замъци от наследници, които не могат да платят исканите от тях астрономически суми, а в наследството не е имало трезор, пълен с пари. Накратко, ако исках да запазя парижкия си палат, щеше да се наложи да намеря, и то бързо, мангизи, най-вече за да платя „по писмото за 70 000“. Пощенският раздавач сигурно беше започнал да се безпокои за мен или да изпитва чувство за вина, задето ми носи всекидневно лоши новини, защото се усмихваше леко притеснено всеки път, когато ми подаваше ново препоръчано писмо... Отваряйки пристигналия този ден плик, избухнах в смях. Беше неминуемо. 70 000 евро бяха това. Да се предадат на нотариуса до два месеца. Нормално. В сравнение с това 5-те кила, които качих, откак се самонастаних на канапето си, бяха нещо второстепенно. При всички случаи, когато си метър и шейсет, рядко изглеждаш като топ модел. По-добре да си взема едно рафаело. „До тази мисъл стигнал бях, когато, че съм тъп, разбрах, на пода както си седях“ – сещам се за тази песен2 от 90-те години на миналия век... Тя няма да ме напусне до деня, когато няколко месеца по-късно, тоест около година след смъртта на майка ми, баща ми и загубата на бачкането ми, ще почине баба ми от майчина страна, стоварвайки на гърба ми трето наследство, този път поделено с една стара братовчедка, и така окончателно ще хвърли живота ми в безпрецедентен ад от административни и човешки отношения. Става пикантно, нали?