page contents Книжен ъгъл: Художникът Васил Горанов: Искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите
Предоставено от Blogger.

Художникът Васил Горанов: Искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите

3.3.19

„История на България в картини“ събира в едно репродукции на маслени платна от художника Васил Горанов и текст на Христина Йотова

Луксозното издание в голям формат е полиграфическо бижу, предназначено за всяка семейна библиотека. „Изкуството трябва да възхищава“, казва художникът Васил Горанов и допълва: „Най-вече искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите. Българите са красиви, знаещи и можещи хора. Просто трябва да запретнат ръкави и да работят“.

Историческите събития, описани в книгата, са подредени в тематични раздели. Така читателят не научава само сухи исторически факти и години, но вижда връзките и последствията от определени решения, битки и съюзи. „История на България в картини“ се стреми да бъде не учебник по история, а книга за българския дух.
„Без да преувеличаваме, това е една от най-красивите книги на Софтпрес и мислим, че читателите ще го оценят. Тази книга е написана така, че да бъде разбрана от всички: и най-малките, и най-големите. Картините на Васил Горанов говорят на най-разбираемия език на света – езикът на красотата“ – казва Димитър Риков, главен редактор на издателството и отговорен редактор на „История на България в картини“. Следва откъс.

За миналото и вечността

За миналото се говори като за нещо, останало далече, далече назад в годините и вековете и безвъзвратно отлетяло. И няма как да е иначе. Нищо, случило се преди години – дали ще са хиляда, петстотин, преди година-две, или даже днес сутринта – не може да се повтори такова, каквото е било. Дори видяното и преживяното само преди минута вече е отминало. Беше, било е… Минало време.
Но миналото не може да бъде изличено. То живее в паметта ни и се връща при нас като спомени от детството, спомени за срещи и раздели, за успехи и разочарования, за тъжни и щастливи мигове, за места и хора, за приключения и премеждия…
Миналото не отминава безследно. То оставя следи – последствията от нещо, което вече се е случило, от разиграли се отдавна или наскоро събития – без значение дали сме били участници в тях, или просто наблюдатели, или изобщо не подозираме какво и как е станало. А най-важното е, че тези последствия сякаш предначертават пътя ни днес, в настоящето, дори в този момент, защото, искаме или не искаме, няма начин да ги пренебрегнем, когато правим избор и вземаме решение как да постъпим в дадена ситуация – накъде да тръгнем, какво да кажем, кого да подкрепим или от кого да потърсим подкрепа. Изправим ли се пред тях, понякога ги наричаме просто „стечение на обстоятелствата“ – щастливо или неблагоприятно за нас в зависимост от резултата.

Стореното днес утре вече ще е в миналото, но то нито ще бъде изличено, нито ще отмине безследно. Ще остане в паметта ни като повод за гордост или угризения, като вдъхновяващ стимул или напомняне да сме по-предпазливи, умерени и разсъдливи или по-решителни, но при всички случаи като част от житейския ни опит, чрез който трупаме мъдрост.
Така, както е значимо за настоящето и бъдещето на отделния човек, миналото предопределя и съдбата на държавите през годините и вековете. Какви личности са ги водили? Дали са били решителни и прозорливи, или плахи и колебливи? Какви решения са вземали? Добре обмислени и далновидни или прибързани и безразсъдни? Какви събития са белязали пътя им? Как народите им са се справяли с изпитанията? Какво е поддържало жив духа им? От това е зависело тогава, в далечното и близкото минало – зависи и сега дали държавата ще укрепва и процъфтява, или ще рухне, сломена от изтощаващи силата ѝ вътрешни междуособици и раздори или под напора на нагли нашественици. За съжаление, поуките от преживяното често се забравят – понякога поради невежество, понякога поради прекалена самонадеяност. Колко по-хубав щеше да е светът, ако народите помнеха уроците на миналото!
Нека се запитаме дали ние, българите, познаваме историята на България – и славните, и мрачните ѝ страници? Познанието има силата да подхрани самочувствието ни на народ, способен да твори и съгражда, но и да се справя във времена на тежки изпитания.
Неслучайно паметта за владетели, книжовници, будни умове, светли, свободолюбиви, юначни и прозорливи личности, за величието и немощта на държавата, за героизма и себеотрицанието на българските воини в битките за защита на Отечеството, за трудните решения на държавниците – правилни или не, се предава от поколение на поколение.
И не е случаен интересът към миналото ни на бележити наши творци, посветили се на художественото слово – писатели, поети, драматурзи, на изобразителното изкуство – художници, скулптури, на музиката – композитори и изпълнители. Техните творения, вдъхновени от историята на България, ни пренасят назад във времето и с невероятна сила предизвикват въображението ни. Благодарение на него образите на бележити личности, пресъздадените сцени или събития от миналото, до които се докосват сетивата и съзнанието ни, сякаш заживяват в настоящето успоредно с нас в романтичните ни представи за далечните времена. Няма как да не изпитаме гордост и възторг, зървайки прекрасна картина с изображението на цар Симеон Велики, или тръпки на униние, но и преклонение пред паметта на падналите за България, когато четем словата на поета в „Новото гробище над Сливница“!
И тогава просто си казваме, че изкуството е онова вълшебство, онази чудна магия, която запазва миналото, увековечава го, обезсмъртява го, за да достигне до бъдещето, за да не бъде изличена паметта.