Юлия Кръстева е агент, все пак. В бурлеската на Лоран Бине

Петко Тодоров

„Господин комисар, в деня на произшествието господин Барт е притежавал документ, който му е бил откраднат. Желая вие да откриете този документ. Използван злонамерено, той би могъл да предизвика неизчислими щети и да заплаши самите основи на демокрацията. Това е задача, свързана с националната сигурност” – президентът на държавата, но не е характерната завръзка в американски трилър. Валери Жискар Д’Естен.

Камионетка блъска на парижка улица пешеходеца Ролан Барт на 25 февруари 1980 г. Шофьорът е Иван Делахов, българин, а прочутият литератор и семиотик умира по-късно в болница.

Въпросният комисар тръгва да издирва познавалите го по правилата на занаята. Но не им разбира приказката: Мишел Фуко, Жак Дерида, Умберто Еко, Луи Алтюсер... Те филолозите не им я разбират, какво да прави ченгето? Наема талантлив докторант по семиотика да му превежда. Двамата ще търсят документа до края.

А-ха, да забравим що е бурлеска и ето я: „Седмата функция на езика” на Лоран Бине (Парадокс, превод Владимир Сунгарски). Писателят Филип Солерс притичва със съпругата си Юлия Кръстева в болницата, приятели са на Барт. „Казвам се Жюлия”, представя се тя на ченгето „с френско произношение с палатализирани „жи” и „ю”.

За последно Барт се е виждал с арабско жиголо, двама го убиват. Българи. Въоръжени с чадъри, с какво друго. Ченгето стига и до Цветан Тодоров за да заключи след разпита му: „Значи наистина има българска следа”. И след 100-тина страници: „Българската следа води към Кръстева”. Която е агент на българските тайни служби.

Бурлеската е тънка работа, лесно се къса. Бине карикатури без каквато и да било почтителност: от Фуко в гей сауната до кървавата вакханалия в гробището на Итака, САЩ с Дерида – в стила на „Шарли Ебдо”. И жанрът му се връзва в съвсем прилична словесна хармония. А понеже линията е върло криминална, сме длъжни да приключим с мъдростта на ченгето: „За Червената шапчица реалният свят е този, в който вълците говорят”.