page contents Книжен Ъгъл: Как смъртта управлява живота
Предоставено от Blogger.

Как смъртта управлява живота

17.3.19

Петко Тодоров

В романа на Джумпа Лахири

„Защо не си двама?... Имам две очи, упорстваше тя. Защо ти не си двама? Невинен и интелигентен въпрос. Беше на шест или седем годинки” – бащата си спомня. Защото му предстои да й каже истината. Че не е неин баща.

Живели в Калкута, брат му влязъл в левичарска организация като студент, той заминал със стипендия да учи в САЩ. Брат му се оженил, полицаи го разстреляли пред родителите и жена му през октомври 1971 г. Той се върнал, разбрал, че тя е бременна, че те се канят да изземат детето и да я натирят.

Според обичаите, както е ясно, че тя ще продължава във вдовишкото бяло сари. За да я спаси я уговаря да се оженят и да замине с него. Дъщерята се ражда в САЩ. Но майката не преживява метаморфозата, напуска ги – в „Низината” на Джумпа Лахири (Жанет 45, превод Надежда Розова).

Лахири е родена в Лондон (1967) в семейство на индуси, израства в САЩ, това е вторият й роман. Изучила в детайли движението на наксалитите,заради което погинал онзи, то още битува в Индия. Животът на индусите в САЩ й е ясен и то е от условията за силата на романа.

Но е най-малкото. Не е никакво главоболие героинята да захвърли сарито заради дънки и тениска, проблемът е другаде. Не културата, а паметта интегрира в живота и това независимо дали е в Индия или в Америка. Когато паметта е непреодолима.

Лахири е сетният аргумент за освежаващата кръв на неанглоезичната духовност в англоезичната литература. Тя е пример за еманципиране на героите от себе си. Няма я, има го нейният разказ. В него смъртта управлява живота.

Да, разстрелът на онзи брат присъства текстово в романа до последното изречение, нищо не се случва извън това събитие. Но внушението е обсебващо: не е ли така, не смъртта ли подрежда линията на битието, независимо дали то се осъзнава. Останалото е следствие.

В случая няма семейна драма, има драма на хора – всеки поотделно, неосъществили семейството... Лахири е от доказателствата, че реализмът е най-мъчната литература. То се проумява читателски едва при успешните образци.