Яник Енел представя у нас „Дръж здраво венеца си“

Романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е първото произведение, отличено с „Гонкур в България“ - заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“

„Дръж здраво венеца си“ (Парадокс, превод Тома Георгиев) от Яник Енел излиза за 20 март - Международния ден на Франкофонията. Тя ще бъде представена от самия автор в зала "Славейков" на Френския институт в България (София, пл. „Славейков" 3) от 18:30 ч. Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

„Гонкур в България" e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория "Гонкур в България".

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„В този лъжовен свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен“ – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук нататък е посветен на търсенето на тази истина чрез книгите и филмите, които го обсебват, чрез имената на автори и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в „тайнствено порестата вътрешност” на главата му.

Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, за да напише мащабен филмов сценарий за живота на автора на „Моби Дик“, който задължително трябва да бъде заснет от Майкъл Чимино, „последния голям американски режисьор“. Твърде чувствителен към социалните несправедливости, героят се затваря в свой собствен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и „Апокалипсис сега“. Проблясъкът в това ежедневие идва, когато Дешел ненадейно се сдобива с номера на  Чимино, който му определя среща.

В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря неочаквано приключение, което започва от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, за да достигне до езерото Неми в Италия. Не по-малко необичайни са и спътниците му в различните етапи на тази авантюра, сред които се открояват далматинецът Сабат, един демоничен съсед, един леко шашав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един заядлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.

Яник Енел е роден през 1967 г. в семейство на военни. Прекарва детството си в Африка, а след завръщането на семейството във Франция постъпва във Военното училище в Сарт и след това завършва лицея „Шатобриан” в Рен. Трудният период от живота му във военното училище е основна тема на първия му роман Малките войничета, издаден през 1996 г. Година по-късно, заедно с Франсоа Мейронис, е сред основателите на литературното списание Лин дьо риск, като издава и два сборника съвместно с Филип Солерс. През годините сътрудничи още на списанието за литература и кино Трансфюж, както и на Шарли Ебдо.

Сред издадените от Яник Енел романи са „Кръг“ (2007), спечелил наградите Декември и Роже-Нимие, публикуваният през 2009 г. исторически роман „Ян Карски“, донесъл на автора наградите Фнак и Интералие, и „Бледите лисици“ (2013).

Сред основните теми в творчеството на Яник Енел, изпълнено с остра социална критика, са свободата, личността, търсенето на идентичност и вътрешният бунт в душата на твореца, борещ се срещу наложените от обществото норми и ценности. Следва откъс.

В петнайсет часа на седемнайсети април, както беше предвидено, стоях пред Полският ездач на Рембранд. Не беше лесно да се съсредоточа върху картината, защото дебнех пристигането на Чимино. Повтарях си думите, които той каза по телефона, за да уговори срещата ни:
– Искате ли да се видим във „Фрик кълекшън“? Това е един музей точно пред „Сентрал парк“.
И въодушевен от съвпадението, защото в този музей беше изложена картината Полският ездач на Рембранд, която свързвам, както знаете, с подплашения елен на истината според Мелвил, аз изказах пред Чимино не само съгласието, но и вълнението си и уточних, че тогава бихме могли да се срещнем пред тази картина, която толкова обичам. Той каза само Wonderful, а сега, когато стоях пред Полският ездач на Рембранд, се питах дали е чул добре, дали му беше ясно, че имаме среща пред тази картина, точно пред тази.
Може би беше разбрал друго, може би си мислеше, че ще се срещнем случайно някъде в музея, а аз бях посочил Полският ездач на Рембранд, само за да му покажа, че познавам музея.
Какво да правя? Чаках вече половин час и ако сега се отдалечах от картината, за да търся Майкъл Чимино в другите зали на музея, той можеше междувременно да се по яви в залата с Полският ездач и като не ме види, имаше вероятност да си тръгне. Най-добре беше да не мърдам – дори да не беше разбрал, че трябва да се видим пред Полският ездач на Рембранд, дори да си мислеше, че ще се срещнем „случайно“ в музея, в един или друг момент задължително щеше да влезе в залата с Полският ездач на Рембранд и да се срещнем.
Тъй като стоях прав пред картината, така че да се виждам отдалече, постоянно се оглеждах наоколо и всеки път когато се обръщах към входа на залата в очакване на пристигането на Чимино, разпоредителка срещаше погледа ми. Всеки път тя се вглеждаше в мен и постепенно погледът ѝ се втвърди – стана не чак неодобрителен (това би било преувеличено), но донякъде въпросително неприязнен – какво търсех там, прав, повече от четиресет минути пред една картина, която дори не гледах (бях прекалено зает с предстоящото пристигане на Чимино), а постоянно се оглеждах наоколо, ето какво изразяваше погледът на раз¬поредителката (и не можех да я виня).
За да ме познае веднага Майкъл Чимино, аз стоях с книгата на Жан-Франсоа Лиотар в ръка, държах я изправена пред гърдите си, като че я рекламирах, което, както забелязвах, само затвърждаваше шантавото ми поведение и подхранваше съмненията на все по-изнервената разпоредителка.
Тогава си дадох сметка (чаках вече почти час), че не знам как изглежда Майкъл Чимино днес – помнех лицето му, но то вероятно беше от времето на Вратите на рая, от славните му времена, което беше преди повече от трийсет години – всеки път когато поглеждах към входа, очаквах появата на онзи Майкъл Чимино с кръглите бузи отпреди трийсетина години, с каубойска шапка и очила „Рей Бан“, които виждах навсякъде по онова време.
Но бях много уверен – уверен спрямо кого, спрямо Чимино? Спрямо себе си? Усмихвах се, докато гледах лицето на Полският ездач, той също, изглежда, беше изпълнен с увереност и въпреки апокалиптичното небе, което беше надвиснало заплашително над него, въпреки мрачните сенки, които сякаш поглъщаха топлите червени и кафяви цветове, с които беше обгърнат, в жеста на ездача, в неговата замечтаност, която му придаваше известно благородство, се усещаше някакво очакване, което беше по-силно от разрухата, предусещаше се, че здрачът, в който бе застинал неподвижно с коня си, е само прелюдия към нещо, което за момента оставаше смълчано, но което щеше да промени всичко – Полският ездач на Рембранд чакаше нова епоха, ново мълчание.
Идва момент, когато абсурдността на ситуацията ви изглежда като триумф, като някакъв шедьовър – тя си е самодостатъчна; а същевременно надеждата, която ме окриляваше, беше толкова силна (а бях и уморен от пътя), че бях стигнал дотам, застанал пред Полският ездач на Рембранд, да забравя самата причина за присъствието си, да забравя, че чакам Майкъл Чимино.
Прибрах книгата на Лиотар за Малро в джоба си и седнах на тапицираната с кадифе пейка срещу картината. Чувствах се добре тук, сам, в Ню Йорк. Нежната следобедна светлина проникваше през един от прозорците, пролетните ѝ лъчи смекчаваха и разведряваха мрачните цветове на Полският ездач, а аз, като внимавах разпоредителката да не ме види (но откакто седях на пейката, вече бях извън подозрение), извадих от джоба си шишенцето с водка, купено от безмитния на „Роаси Шарл дьо Гол“ за по-лесно понасяне на полета, и на малки глътки, потънал в приятно вцепенение, изпих бутилката.