page contents Книжен Ъгъл: Ненко Генов: Тази книга не за сухари
Предоставено от Blogger.

Ненко Генов: Тази книга не за сухари

2.4.19

„Сбогом, дневнико!“ е една забавна история, която говори на езика на децата и засяга темите за семейството, приятелството, опазването на околната среда

Е, това е краят... Щом този дневник е в ръцете ти, значи, ме е сполетяло нещо ужасно. Явно родителите ми са разбрали, че загубих чисто новия си суперскъп телефон, и са ме заточили на доживотна каторга.

Само че аз не съм виновен за нищо от случилото се! Честна дума! Просто животът е несправедлив и аз станах жертва на обстоятелствата.
Нека моята тъжна съдба на многострадален ученик ти послужи за пример, че човек не знае какво може да му се стовари на главата.

Как да се сдобиеш с нов телефон, когато старият вече не отговаря на високите ти стандарти? И как да оцелееш, ако изгубиш този суперскъп телефон още на първия учебен ден в новото училище? „Сбогом, дневнико!“ (Хермес) от Ненко Генов дава няколко възможни отговора на тези въпроси, а накрая може би ще се окаже, че животът без телефон не е толкова скучен и безсмислен – особено ако си водиш дневник.

„Сбогом, дневнико!“ е една забавна история, която говори на езика на децата и засяга темите за семейството, приятелството, опазването на околната среда. Всичко това е поднесено с много хумор и придружено с илюстрации от автора, препратки към музика, филми, игри. Книгата излиза точно навреме за пролетната ваканция, което я прави чудесно развлечение за почивните дни за всички малки и пораснали деца.

Навремето Ненко Генов е бил ученик. После, вместо да се отърве, е продължил да учи – най-напред английска филология, а след това и кинорежисура. Работил е няколко години в телевизия, но тъй като не му поверили епизод на „Междузвездни войни“, в момента кротко се преструва на учител по английски. Живее в Полша със семейството си, където е и сценарист на няколко детски театрални постановки. „Сбогом, дневнико!“ е първата му книга.

Как се роди идеята за „Сбогом, дневнико!“ и откъде черпеше вдъхновение, докато пишеше?

Първите страници се появиха през януари 2018-а, защото „се бях сдухал“, както би казал героят ми. Причината е, че от доста време работя по един фентъзи сюжет, който все още не съм успял да завърша, и ето че беше изминала поредната година, през която, противно на плановете ми, историята все още не беше дописана. Казах си, че може би трябва да „отхапя по-малка хапка“, да оставя за известно време епичната развръзка и да напиша нещо друго – по-леко и не така трудоемко, което да доведа докрай. Нещо, което да завърша значително по-бързо и с което да проверя става ли от мен писател, или не.

Най-много обичам детската литература – там намирам себе си, и без съмнение щях да напиша нещо, подходящо за деца, което самият аз искам да прочета, а не намирам по книжарниците. В България често излизат детски романи дневници, част от които много харесвам, но почти всички са преводни. Българските деца четат за герои със западни имена, които, макар и да се сблъскват със сходни проблеми, все пак имат по-различно ежедневие. У нас никой не се вози на жълти училищни автобуси, не ядем сандвичи с желе и фъстъчено масло, нямаме кастинги за мажоретки, не събираме скаутски значки и не продаваме бисквити на съседите си, не правим вулкани от папиемаше за научния панаир...


Колкото до вдъхновението – част от него дойде под формата на мили спомени от собствените ми ученически години, а другата част – от работата ми като учител и контактите ми с децата. Доста от ситуациите в книгата са преживени под една или друга форма, но за това ще разкажа по-подробно в специалния блог, посветен на „Сбогом, дневнико!“ – .

Ти самият си илюстрирал книгата. Отдавна ли рисуваш и правиш ли нещо по-специално, за да развиваш това умение?

Малко са нещата, за които съжалявам, но едно от тях е фактът, че така и не отделих нужното време, за да развия рисуването си. Обичам да рисувам, но не го правя достатъчно често. А това е умение, което изисква работа, развитие на мускулна памет, точно както при краснописа.
Рисувам, откакто се помня. Аз съм от поколението, което закачи края на „Дъга“ и началото на „Мики Маус“, и още като малък рисувах свои собствени комикси по блокчета, скицници и тетрадки. По-късно, в гимназията, с един приятел също рисувахме свой собствен комикс в една парцалива тетрадка, която ставаше все по-парцалива, тъй като целият клас се изреждаше да чете... Дори имахме специален брой, който излезе в училищния вестник.
Обичам да рисувам, но не бих се нарекъл художник. Хубавото на „Сбогом, дневнико!“ е, че изисква илюстрации, които са ми по силите – на ниво петокласник, мисля, че го докарвам.

Книгата е забавна и съдържа препратки към интересни на децата теми, говори на техния език. Как успяваш да си в крак с „готините“ неща в момента? Наложи ли се да правиш проучване, докато пишеше?

Не, не съм правил проучване. Когато преподаваш в училище, си заобиколен от деца и си в час и в пряк, и в преносен смисъл. Виждаш какво колекционират децата, на какви игри играят, каква музика слушат... Вкусовете ни невинаги съвпадат, но децата наистина се радват, когато намерят нещо общо между себе си и възрастните. А ако проявиш поне малко любопитство, те много охотно споделят подробности. На доста от тях им е интересно да чуят какво е било „едно време“. На тяхната възраст ние нямахме интернет и телефони, но пък тамагочитата бяха хит. Криехме ги под чиновете, а учителите ни ги конфискуваха... Нещата се променят, но допирните точки между поколенията са там, стига да искаш да ги видиш.

В „Сбогом, дневнико!“ се говори за опазването на околната среда, споменава се дейността на „Зелени Балкани“ и работата им със застрашени животински видове. Как реши да включиш тази тема в книгата? Самият ти ангажираш ли се с подобни инициативи?

Ужасно е какво сме причинили и какво продължаваме да причиняваме на планетата си. Гледам и чета новини – за замърсяване, бракониери, изчезващи видове... И хем искам да помогна, хем се чувствам безсилен. Подписваме онлайн петиции, пишем гневни коментари в социалните медии, но дали има някакъв реален резултат от това, не знам. Със семейството ми не сме активисти, но се интересуваме от темата. Случва се да направим скромно дарение към природозащитни каузи. Прибирали сме вкъщи всякакви ранени и нуждаещи се животни. Съседът ни е ветеринар и това е голям плюс. Децата са много чувствителни и се случва нещата да завършат със сълзи, но по-добре насълзени очи, отколкото извърнати от нещастието.
Исках да използвам „Сбогом, дневнико!“ като носител на такива идеи – да вплета темата за опазването на околната среда, за доброволческата и благотворителната дейност. Исках да се получи не просто забавна, но и смислена книга. Винаги съм симпатизирал на каузата на „Зелени Балкани“, които са и една от най-популярните и дейни екологични организации у нас, и сметнах, че е повече от подходящо да ги включа в сюжета.

Какво би казал на всички родители, които се чудят дали да купят книгата за децата си?

Купете си я, много е хубава! (Смее се.) Шегата настрана, бих им казал, че и аз съм родител, и при това се имам за свестен такъв, и никога не бих написал нещо, което не бих искал и собствените ми деца да прочетат. Освен това, насърчавам и самите родители да прочетат книгата (докрай!), защото тя съвсем не е само за деца.