В „Кало Змея” децата стават герои

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света

Всички сме чели приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. Но никой от нас не е подозирал, че ламята може да бъде победена от истински… змей! А Кало Змея е тук, за да се пребори с тъмните сили от народните приказки и легенди.

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов „Кало Змея” бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света!

Наглед Кало е съвсем обикновено момче – не обича особено залягането над уроците и гледа винаги да се измъкне и да тича след топката. Там, на игрището, е в свои води и може съвсем сам да победи цял отбор надъхани противници.

Никой не подозира, че Кало е син на змей и притежава неземни сили, благодарение на които нощем лети над покривите, а в мигове на опасност умее дори да призове бурята на своя страна.

Животът на Кало Змея тече привидно мирно и тихо и почти никой освен майка му не е посветен в неговата тайна. Но скоро всичко ще се промени – с появата на коварен враг, който притежава способността да се противопостави на уменията му, и на красивата Йоана и нейната сестра Рая, които също крият своите тайни.

Какво всъщност се е случило с баща му? Какво представлява организацията „Дънгори” и защо Кало ѝ е толкова нужен? Може ли някой да се пребори с опасните караконджули, страховитите устрели и омайните самодиви?

Над Кало и неговите близки е надвиснала огромна опасност. Той трябва да овладее силите си, за да спаси хората, които обича, но и трябва да запази човешкото в себе си в името на доброто.

За златната ябълка ще се борим и на премиерата на 25 юни малко след 18:30 ч., когато актьорите Юлиан Петров („Камъни в джобовете”, „Скъпи наследници”, „Каръци”, „Пеещите обувки”) и Александър Хаджиангелов („Камъни в джобовете”, „Непознати”, „Дървото на живота“, „Шшшт...попей ми!“) ще се изправят един срещу друг на терена на Da Da Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10).

Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура.

Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама. През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете „Кало Змея”. Следва откъс.

Кало тичаше, както винаги, когато се прибираше от училище. Мина напряко през централния площад с паметника на Кирил и Методий и бюста на Вълчан войвода, издигнат на висок мраморен постамент.

Собствениците на околните заведения вече бяха изкарали маси и чадъри и центърът се оживяваше от раздумка, веселие и суета. Зад паметника на братята се простираше Паркът на виното, в който по ирония беше забранено пиенето на открито. Древните букове и дъбове бяха впили дебелите си коренища дълбоко в земята, а клоните им – дълги и разкривени – сплитаха мрежест таван от зеленина. Над тях се издигаха единствено смърчовете, постлали своя килим от иглички над хладната земя.

Още две пресечки и Кало щеше да се прибере у дома, на улица „Вихрушка“ номер три, където, скътана сред по-високи постройки, се намираше тухлена сграда с керемиден покрив и лимоненожълта мазилка. От последния трети етаж, където живееше Кало, можеха да се видят облите меднозелени хълмове на Странджа в далечината. В обратната посока стърчаха сивите панелни блокове на крайния квартал „Нестинари“.

Стълбите догоре Кало взе на един дъх, а като връхлетя у дома, почти забрави да свали протритите си маратонки.

– Ти ли си, юначето ми? – посрещна го глас, нежен като милувка.

– Аха.

Майка му Ралица се показа от кухнята, подсушавайки ръцете си с разноцветна хавлиена кърпа. Беше тридесетгодишна дребна жена с остър нос и неземно красива усмивка. Кестенявата ѝ коса изглеждаше изсветляла по края.

– Нова прическа? – Кало подмина майка си и нахълта в кухнята. – Харесва ми – прокънтя метално гласът му, защото бе забол глава в хладилника.

– Да, докато ти си бил при психоложката, аз бях в салона.

Кало застина. Обърна глава бавно и сведе поглед:

– Тя нищо не знае.

– Притеснена е.

– За какво се притеснява, само досажда.

– Кало – отвърна майка му с укор в гласа.

– Така си е – смотолеви той.

– Нали се бяхме разбрали да си по-предпазлив.

– Юнак без рана не може.

– Хубаво, обаче не искам да привличаш внимание върху себе си – каза тя загрижено.

– Не мога да не привличам внимание – похвали се Кало.

– Не такова внимание – усмивката на Ралица грейна за миг, после лицето ѝ отново стана тревожно.

– Защо не ме запишеш на бокс, тогава ще си имам оправдание.

– Ще се справиш ли?

Това го разсмя.

– Разбира се.

– Ще се справиш ли да не нараняваш противниците си прекалено много? – уточни майка му със строга загриженост.

Кало я изгледа продължително.

– Можем само да излъжем, че тренирам бокс.

– А, да, съвсем да се оплетем в лъжи. Не става ли просто да си по-внимателен занапред?

– Ама аз съм внимателен! – възрази той разгорещено.

– Добре. От нищо не мога да те спра, само те моля, бъди разумен! – майка му докосна насинената му буза с топлата си длан.

Кало поклати глава в знак на съгласие и отново отвори хладилника.

– Тази вечер ще излизам – продължи предпазливо тя.

– С доктор Цайс? – изжвака Кало, отхапал половин кайсия.

– Я пак? – навъсено го погледна майка му.

– С Алекс – поправи се той, след като преглътна.

– Да. Осем. Ако случайно има нещо, пиши ми от лаптопа.

– А няма ли да ми вземеш телефон?

– Поредният, който да потрошиш на някоя от… специалните ти разходки? Не, Кало, да не съм банка? Ето ти още един повод да си по-внимателен. Тогава може и да си помисля.

– А ако искам да взема номера на някое момиче? – той я загледа с плах интерес.

Ралица се усмихна с една от онези чудни усмивки, които издаваха гордост и вълнение едновременно.

– Има ли такова момиче?

Бузите на Кало пламнаха.

– Е, ако се появи.

– Знам, че не искаш да говориш за това точно с майка си… но правиш грешка. Мога да ти бъда много добър съветник – тя килна глава и опули очи детински.

– Не ми трябват съвети, трябва ми телефон.

– Защо не я помолиш да ти го напише на бележка, тъкмо ще е по-романтично.

– А после откъде ще ѝ звънна?

– Ще ти дам да ползваш моя.

Момчето изпъшка и се намръщи.

– Може и да ти запише номера на ръката – в очите ѝ проблесна лудешки спомен, – стига да има място от синини и надрано.

– Ооо, добре, ще се оправям. – Кало взе няколко кайсии и тръгна към вратата.

– Знам, че ще се оправиш, юначето ми – изпрати го тя с усмивка.

***

Минаваше десет часът и нощният въздух беше изпълнен с хлад и аромат на липа. Белезникавата луна бе провиснала над ниските постройки с назъбени покриви. От планината лъхаше ветрец, в който се носеше едва доловимо горско ухание.

Триетажната лимоненожълта сграда имаше остро скосен покрив от едната страна и полегат от другата. Най-стръмно бе около тухлените комини. Керемидите бяха начупени и разместени като след силен порой. Два крака, обути в протрити маратонки, ловко се приземиха измежду строшените парчета. Чу се хрущене, после, съвсем безшумно, маратонките прибягаха по покрива и се спряха в самия му край.

Кало погледна подозрително към плочите на тротоара. Не беше като да си на небостъргач, но дори падане от такава височина щеше да ти потроши костите.

Върхът на едната маратонка се показа над ръба. Пепел от хоросан и мазилка полетя надолу. Кало вдигна глава.

Хубав град, немного голям, но чист и спретнат. Изключение правеше окаяната махала след квартал „Нестинари“, но така или иначе повечето жители на Румица предпочитаха да се преструват, че тя не съществува. От време на време обитателите ѝ напомняха за себе си с миризмата на изгорени боклуци и пепелища, която си съперничеше с благоуханията от планината. Всъщност махалата не беше далеч. До панелните блокове на „Нестинари“ можеше да стигнеш пешком за около двайсет минути, а с градския автобус, ако не го чакаш твърде дълго, както е по принцип, за десет.

Кало си представи как пътува затворен в тесния нагъчкан автобус. Почувства вкуса на прах в устата си, лактите на хората, които го ръгаха, многобройните тела, притискащи го в затвор от облечена плът.

Пое дълбоко дъх. Често му се случваше да бъде връхлитан от необясними усещания. Понякога чувстваше толкова много неща, че чак се задушаваше. И мислите не искаха да го оставят. Щом застанеше мирно, те хукваха! И тъпчеха из съзнанието му с тежки обувки. Имаше само един начин да ги спре. Кало тръсна глава като жребче, огромният му черен перчем се разпиля пред очите. Усети милувката на вятъра по лицето и дланите си. Върховете на двете маратонки щръкнаха от края на покрива и той усети през тънките подметки напора на ръба.

Скочи.