page contents Книжен Ъгъл: Средновековието според проф. Цочо Бояджиев
Предоставено от Blogger.

Средновековието според проф. Цочо Бояджиев

18.6.19

„Изток-Запад“ представя „Историко-философски изследвания. Том II. Средновековие ч. I“

Културологичният подход тръгва от убеждението, че – въпреки дори най-драстичните противоречия между строгата и дисциплинирана теория и трудно доловимата в понятия стихийност и разнопосочност на човешкото живеене – философията не е нищо друго, освен самият даден в логоса живот. Да се реконструира една философска система от миналото следователно означава не просто да се възстанови коректно логическата схема на съответното учение, а преди всичко да се изяви неговата жизнена плът, неговата отвъдлогическа стихия.
Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика в България. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на редица студии и монографии, учебни помагала, съставил е няколко антологии и сборници с философски текстове. Учредител е на Института за изучаване на средновековна философия. Превежда от латински, старогръцки и немски.
Носител е на националната награда „Христо Г. Данов“, голямата награда на портал „Култура“, наградата „Златната метафора“, Големия кръст на Суверенния Малтийски орден. Следва предговорът на книгата.

Навлизането в пространството на средновековната философия и култура, на философията и културата на тази така необичайна и екстравагантна от гледна точка на делничните ни представи епоха е, без съмнение, вълнуваща авантюра. Днес, разбира се, едва ли ще се намери сериозен човек, който да споделя баналното схващане за Средните векове като за своего рода цезура, прекъсване на нормалния ход на европейската цивилизация между светлата Античност и не по-малко светлото Възраждане, като период на дълбок упадък на образоваността и абсолютна безплодност на знанието. Терминът „тъмните векове“, обозначаващ в старата просветителска литература феодалната епоха, днес звучи напълно анахронично и едва ли се нуждае от специално опровергаване.
При все това обръщането ни към Средновековието – както изобщо обръщането ни към миналото – предполага една особена пренагласа на възприятието и мисълта ни, култивиране на нова чувствителност за културни явления, битуващи сякаш и в собствения ни всекидневен живот, но носещи понякога напълно различни значения в онези далечни времена, формирането на усетливост за специфичния светогледен профил на Средните векове е продължителен процес.
Той включва в себе си изучаване на множество богословски, философски и литературни текстове, запознаване с архитектурните и художествените стилове, вслушване в църковната и светската музика, най-сетне спускане в дълбинните пластове на т.нар. ниска култура, културата на необразованото, „безмълствено“ множество, представляваща странна амалгама между популярно християнство, останки от езическите вярвания и най-безпросветно суеверие.
Сега ние правим първата стъпка по този дълъг път. Това, че пристъпваме към средновековната култура именно откъм философията, е особено благоприятно. Ако е вярно, че философията е не безцелно мъдруване върху отвлечени и безразлични предмети, а самият, даден в логоса, в разумното разсъждение, живот, то несъмнено е, че тя – в своята концентрираност и в смисловата си интензивност – ще ни предостави отличен достъп към най-дълбоките светогледни пластове на изследваната културна епоха, в най-пълна степен ще ни продемонстрира съдържанието и жизнения стил на съответното време.
Поемането по този път предполага известна предварителна „въоръженост“, предпоставяне на няколко изходни „аксиоми“, които ще улеснят придвижването ни в това непривично за нас и неординерно философско пространство. Минимумът на тези предусловия неизбежно трябва да предшества и настоящото изложение.

Що е средновековна философия?
Водещ белег на европейската средновековна философия е нейната тясна обвързаност с християнството, с неговата светогледна доктрина, с неговата ценностна система, с неговите познавателни и общожизнени цели. Тази най-интимна обвързаност предопределя тематичния обхват, изследователските методи и цялостната стилистика на средновековното философстване. Тя може да послужи и като критерий за определяне хронологическите граници на средновековната философия. За начало на европейската философия на Средните векове в такъв случай трябва да бъде посочен II в.сл.Хр., т.е. времето, през което първите християнски апологети осъществяват началния синтез между езическото знание и истините на откровението, а за неин край – XIV в., т.е. времето на „окамистката революция“, разединяваща безвъзвратно разумното изследване от достъпното само по вяра.

Източници
Синтетичният характер на средновековното философстване очертава и границите на източниците, от които черпи мисловното си съдържание и над които се надгражда философията на европейското Средновековие. На първо място това е свещената книга, Библията, в която се съдържа текстуално фиксирана откровената от Бога истина за съществуващото. От старозаветните книги философски релевантни се оказват най-вече „Битие“, съдържаща по същество изложението на цялостната християнска космология и подхранваща поради това натуралистичния интерес на средновековните мислители, „Песен на песните“, представляваща неизчерпаем източник за средновековната мистика, „Йов“ и „Еклесиаст“, подаващи мощни импулси за изграждането на моралната доктрина на средновековното християнство, а от новозаветните – „Евангелието на Йоана“, посланията на апостол Павел (особено тези до римляните и до коринтяните) и „Апокалипсисът“ или „Откровението на свети Йоан Богослов“. Важна роля за формирането на средновековната философия играят идеите на езическите мислители – най-вече на Платон, Аристотел и стоиците. Наистина, тези идеи Средновековието познава почти изключително опросредствано – чрез съчиненията и коментарите на късноантичните автори. До самия край на феодалната епоха Платон е познат единствено чрез превода на част от диалога „Тимей“; от Аристотел преди средата на дванадесетото столетие са известни само двата кратки логически трактата „За тълкуването“ и „Категории“. Стоическото учение оказва влияние по-скоро чрез дифузията си в неоплатоническите и раннохристиянските текстове, отколкото чрез съчиненията на Сенека; поемата на Лукреций се разглежда като чисто литературно произведение, докато достъпът на атомистическите идеи е максимално стеснен чрез моралното осъждане на философа Епикур.

Особености на стила
Правилното разчитане и тълкуване на средновековните философски текстове предполага осмислянето на специфичния стил на интелектуално поведение на мислителите от тази епоха. Те – както и техните езически предшественици – са насочени към търсенето на истината, но истината има за тях особен статус, определящ своеобразния маниер на тяхното философстване. Истината, която е целта на философското дирене, е богооткровена и е записана в свещения текст на Писанието. Бог сам е откровил истината за съществуващото и тя ни е предадена в неопорочим вид в книгите на вехтозаветните пророци и новозаветните апостоли. Ролята на философията следователно не може да бъде откривателска, а само тълкувателска. Нейна задача е не разумното конструиране на истината, не „произвеждането“ на истината, а грижливото разчитане на вече съобщената и фиксирана в текст истина. Затова и средновековната философия е по същество екзегетика, т.е. тълкуване на текстовете от Светото Писание и от съчиненията на старите църковни авторитети.
Обстоятелството, че истината за универсума е вечноналична, но и вече откровена и записана, предзадава не само изходните предпоставки, но и крайния резултат от философските изследвания. Истинската християнска философия не прекрачва тематичните граници, очертани от Светото Писание, нито пък е възможно нейните изводи да влязат в противоречие с казаното в него. В този смисъл средновековната философия – както и средновековната култура изобщо – е подчинена на един радикален традиционализъм, в който нововъведението е нещо крайно подозрително (защото, ако цялата истина вече е казана, ново може да бъде само отклонението от нея, т.е. заблуждението и грехът). Литературната дейност пък е само безкрайно благоговейно повтаряне, смирено „иконографично“ изографисване на неизменния светъл лик на богооткровената истина.
Пристрастието към традицията, съпроводено от естествен за философското изследване стремеж към ясна отчленимост на собствените идеи, култивира особената чувствителност към детайла, усетливост за най-фините разлики при интерпретацията на даден въпрос. В общите си очертания средновековната философия наистина е скована от конвенционалност на темите, изследователските методи и решенията, но вътре в себе си тя демонстрира изумително богатство от идеи, загатнати най-често чрез изкусното преакцентиране на като че добре познати и дори тривиални неща.
Този тип философстване, насочен към ценностите на традицията, заключен в рамките на една подчертано екзегетична програма, предполага сетива за понякога трудно доловими отлики, изисква многогодишно ученичество и, съответно, благоговейно отношение към всеки, който може да бъде наш учител. Названието схоластика, което по-късно придобива подчертано пейоративен смисъл, първоначално изразява единствено общоразбираемия за Средновековието факт, че всяко знание и всяка мъдрост се придобиват в „школата“ под ръководството на учителя, който остава наш учител завинаги, независимо от бъдещия ни социален или интелектуален статус.
Ролята на учителя придобива такава огромна значимост поради самия механизъм на „препредаване“ на една вече откровена истина (което може да бъде само еднопосочно, а именно – от знаещия към незнаещия), но и понеже всички ние сме само смирените ученици на всеобщия наш Учител Христос, понеже нашето ученичество е не ситуативно, а метафизическо определение на самото ни съществуване.
Доброволното себеустановяване на средновековната философия в положението на ученик и тълкувател на божествената мъдрост определя и характерния ѝ – да го наречем така – емоционален профил. В средновековните философски текстове ние изключително рядко ще срещнем себевеличаене на автора, високомерна претенциозност на славолюбивия ум, тщеславно себеласкаене на суетния индивид. Определящата тоналност на философските писания през Средните векове е смирението, продиктувано от ясното себесъзнаване на тези мислители не като автентични създатели на собствените си творби, а като инструменти и глашатаи на единната и неделима Божия мъдрост.
Тази пасивна възприемателна позиция спрямо истината изключва, така да се каже, по дефиниция чистия интелектуализъм. Божествената истина се постига не само благодарение на активността на разума, а ни се дарява и по благодат. Това означава, че ние трябва да сме готови да приемем този дар, да го посрещнем и съхраним не само в съкровищницата на ума си, но и в добрата си воля. Затова и самото познание е неосъществимо извън любовта, то винаги и непременно е познание-с-любов.
Изключително важно е тези два елемента – смирението и любовта – да се схващат не като външен колорит на средновековния тип философстване, а като негов вътрешен смислов определител, като конструктивно-съдържателен компонент на самото философско учение. Това внимателно и сериозно отношение към „емоционалния профил“ на средновековното философстване ще ни помогне не само да усетим неговия неповторим вкус, но и да вникнем в смисловите му дълбини и (може би) да доизградим сградата на собственото си съществуване.