Спасението е в родните духове

Петко Тодоров

И в романа на Ерик-Еманюел Шмит

Той е на 12, расте без баща, майка му държи малко, но много успешно кафене в парижки квартал и във „Феликс и невидимият извор” на Ерик-Еманюел Шмит (изд. „Ера”, превод Гриша Атанасов).

След училище преживява с постоянните посетители на кафенето: травестит, двойка лесбийки, мъж който е посветил живота си на наизустяване на речника „Робер” и още подобни птици.

Един ден се отваря възможност да започнат с майка си нов живот, но я приклещват фатални бюрократични хватки и тя изпада в зловеща депресия. Момчето призовава единствения си роднина, за когото е чувало – вуйчо от Сенегал. Който не се оказва вуйчо, каквито са и доста от останалите обстоятелства, но това са подробности.

Новият „африкански” роман на френския писател. Има такъв момент. Пристигат с баща си и майка си в Дакар и изведнъж момчето се усеща „банализирано”. Майка му губи чара си – всички жени са с нейните цвят и фигура: „Макар и великолепна, тя се обезценяваше. Като черни в черна Африка губехме привилегиите си, предпочитах да съм черен в Париж”.

Преживяването на 12-годишния. В Сенегал са за да съживят майка му – в родното й място, при родните духове.

Човек дори и добре да живее, един ден изпада от живота без родни духове. Глобализираното битуване на обикновения човек се крепи единствено върху неподозирано крехкия усет за успеваемост и въобразена нормалност. Срутването им дебне отвсякъде. Спасението е въпрос на чудо...

Африката на Шмит е отново мистика, почеркът му театрално-експресивен, фабулата безпогрешно ритмична в обратите си. Светът на 12-годишния е приказката на всекидневието – приказни хора, приказни отношения, приказни развръзки.

Моженето на Шмит. Ако сюжетът вървеше примерно през очите на травестита, който е достатъчно ключова фигура в тази история, от приказността нямаше да има следа, щеше да е обратното на приказност.

Момчето може да сервира и своя 12-годишна зрялост: „Уви, животът не прилича на филмите повече, отколкото филмите приличат на живота”.