page contents Книжен Ъгъл: Любов с гайджин или да бъдеш жена в следвоенна Япония
Предоставено от Blogger.

Любов с гайджин или да бъдеш жена в следвоенна Япония

8.7.19

Романът на Ана Джонс „Жената в бялото кимоно” е вдъхновен от действителни събития

Американската писателка Ана Джонс разказва трогателна история за сблъсъка на Запада с Изтока и за избора между майчината обич и дълга към семейството на страниците на дебютния си роман „Жената в бялото кимоно” (Сиела). Вдъхновеният от реални исторически събития сюжет пресъздава живота на жените в следвоенна Япония, разделена между величието на миналото и предизвикателствата на новото време.

Япония, 1957 г. Родената по време на Втората световна война Наоко Накамура е едва на 17 години, когато дръзва да се опълчи на семейните традиции, отказвайки да сключи предварително уговорен брак с наследника на богата фамилия, който ще осигури просперитет и уважение на семейството ѝ. Отказът не е просто някаква детинска прищявка – той е породен от любовта, която невинната красавица питае към млад и доста дързък американски войник, когото тя нарича Хаджиме.

Макар тази изпепеляваща любов, която Наоко изпитва към гайджина, да е споделена, между тях стои не само вековната японска традиция, но и американската администрация, която се отнася враждебно към победените във войната жители на Страната на изгряващото слънце.
След като извършва непростимо предателство към своята фамилия и разбира, че е бременна, героинята на Ана Джонс е прокудена от дома. За беда любимият ѝ трябва да замине на опасна мисия и изчезва. Търсещата отчаяно помощ Наоко се оказва впримчена в капан, от който изглежда, че няма спасение. Заедно с други момичета, белязани от греха, Наоко ще поведе борба за живота на децата, които японската нация не желае…

Историята на „Жената в бялото кимоно” е вдъхновена от действителни събития и лични разкази, включително от бащата на авторката. На младини, докато бил в Япония по време на службата си в американския флот, той се влюбил в красива японка, чието семейство дори го поканило на чай. Вместо да се впише в обстановката и да направи добро впечатление с познанията си по японски език, бащата на Ана Джонс не спазил необходимия етикет и бил определен като недостоен кандидат за ръката на своята любима.


Американката от словашки произход Ана Джонс е завършила международна журналистика и има дългогодишен опит в сферата на изкуството – като арт директор и като човек, управляващ собствен бизнес. След повече от 20 години в тези среди Ана Джонс решава да напише първата си книга –„Жената в бялото кимоно”, преведена на повече от 10 езика. Българският превод от английски език е на Надя Баева. Оформлението на корицата е на Фиделия Косева. Следва откъс.

Нямаме часове за подготовка след училище, така че с приятелката ми Кико караме велосипедите си от гарата, без да бързаме особено. Извъртам кормилото в различни посоки и описвам серпентини по чакъла, докато си мисля за Хаджиме, надявам се да е прочел думите ми. Взирам се в червеното кончѐ, което съм се осмелила да омотая на пръста си, а после се изправям на педалите, за да набера скорост за предстоящия хълм.
Кико изостава зад мен. Аз съм изгубена в мислите си, а тя – гръмогласна в мълчанието си. Огорчена е от мен, задето дори съм помислила да тръгна срещу семейството си. Но как бих могла да не го направя?
На върха спирам и се обръщам. Полата от памучната ми училищна униформа залепва за задната част на бедрата ми. Подръпвам я и чакам. Кико не си дава зор с педалите и се преструва, че не забелязва нетърпението ми. Спуска стъпала и крачи по чакъла. Не спира, а просто ме подминава със здраво стиснати устни и силно извити вежди, също като дръзко дете, което сдържа дъха си.
– Наясно съм, че си ми ядосана. – Сядам на седалката и правя няколко гигантски тласъка с педалите, за да я настигна. – Но ти не разбираш.
– Какво има за разбиране? – Духва с уста, за да отметне от очите си дълги кичури от бретона, които се настаняват обратно на същото място. – Първо, срещаш се с чужденец, добре, красив е, и двете обичаме всичко американско. Беше забавно, но сега това. – Гневът кара закръглените бузи на Кико да се осеят с червени петна. Тя спира, за да представи гледната си точка.
Аз също натискам спирачки, готова да се опълча.
– Не мога да повярвам, че искаш да се омъжиш за Хаджиме противно на желанията на баща си. И да споделиш със Сатоши, че е американец, е било крайно лекомислено. Ами ако решат да прекратят отношения с фирмата на баща ти? Състоянието на семейството ти ще се стопи напълно и няма да успеят да ти уредят друг кандидат за сватосване. – Тиква късата си коса зад ушите, та по-добре да обрамчи начумерената ѝ физиономия. – И си наясно какво ще си помислят всички. – Изсумтява леко.
– Не го използвам – тросвам се и скръствам засрамено ръце.
– Но хората ще кажат това. Че си се продала за билет до Америка като проститутките Пан-пан, дето се мотаят из базата. – Отпуска се върху кормилото на велосипеда. – Може дори да решат, че си бременна.
Скривам лице в отпуснатите си върху кормилото ръце.
– Наоко?
След като не казвам нищо, тя ме разтърсва за раменете.
– Кажи ми, че не си.
– Закъснява ми – мънкам.
– Какво? – Гласът ѝ е пронизителен. – О, не... – Шокът на Кико прераства в съчувствие. – Според теб откога е? Може още да има време да се отървеш и да оправиш всичко.
Ахвам.
– Да се отърва ли? Не... – Поклащам рязко глава, за да изтикам мисълта навън.
Кико доближава колелото си до моето и почти шепне:
– Можем да излъжем във формулярите за разрешение. Имам малко пари, не съм сигурна дали ще стигнат. И ще се наложи да издирим лекар, който да се съгласи да позаобиколи правилата.
– Престани, Кико! – Оттласквам се от земята, за да потегля напред и да изоставя тези ужасни думи зад гърба си.
– Колко цикъла си пропуснала дотук? Кажи ми.
Свеждам глава, разочарована от ситуацията си. Такава, за която не мога да призная, но вече не мога и да отричам.
– Като свърши тази седмица, ще станат три месеца. Прекалено много седмици.
– Трябваше да ми кажеш по-рано. – Думите ѝ издават обида. – Щях да ти помогна. Щеше да разполагаш с време. Но сега?
– Но сега нищо. Искам това бебе. – Извъртам се, за да съм с лице към нея и се позовавам на своята истина. – Обичам Хаджиме. Това нищо ли не означава? И Хаджиме също ме желае. – Подритвам чакъла, разпръсквам в различни посоки камъчета и пясък, а после започвам да тикам велосипеда си към вкъщи.
До мен Кико се движи плавно на нейния, жужи също като разярена пчела, готова да ужили.
– Хората ще говорят.
– И бездруго планираме да се оженим – заявявам, без да хвърлям поглед към нея. – Така че това няма да остави на клюкарстващите кокошки нищо, за което да кудкудякат. – Ново подритване, с което вдигам облак пепел.
Гневът на Кико се разпалва.
– Дава им дори повече! – Върти яростно педалите, описва бързи кръгове и ме блокира в центъра им. – Слуховете ще следват семейството ти зад всеки ъгъл.
Завъртам се успоредно с нейните окръжности, за да не изпускам от очи осъдителния ѝ поглед. Те парят от сълзи.
– Ще те наричат уличница, Наоко. Ще заявят, че семейството ти няма чест и никой няма да иска да има нищо общо с теб. Моето собствено семейство ще наложи на мен да страня от теб. Това ли искаш?
Сепвам се.
– Знаеш, че не го искам.
        – Никой не харесва тези със смесена кръв. – Кико изсумтява рязко и се доближава. – Теб също никой няма да те иска. Къде ще живеете? Чужденците нямат право да закупуват земя, а семейството ти ще ви прокуди, така че къде? В американската база ли?
– Не. – Набивам с пета, защото усещам, че губя територия. – Хаджиме е наел къща в Таура. – Вирвам нахакано брадичка. – Ще се справим.
Тя се заковава на място.
– Имаш предвид в старата общност Ета, така ли? – Очите ѝ ме гледат трескаво. – О, Наоко, не можеш да живееш там.
       – Знам... – Сърцето ми се премята. – Но може би няма да се наложи.