page contents Книжен Ъгъл: Мразовитото преддверие на ада
Предоставено от Blogger.

Мразовитото преддверие на ада

5.8.19

Петко Тодоров

В романа на Тор Вилхялмсон „Сивият мъх сияе”

Трима братя махмурлии пътували с конете си, единият паднал, изтърколил се по склона, братята го вдигнали, не помръдвал: „Мъртъв е, рекъл тогава единият. И братята затрупали тялото с камъни, за да не го нападат гарваните”.

Вкъщи баща им яхнал коня му, намерил купчината камъни, изровил го: „Наквасил устните му, а калпазанинът дошъл в съзнание, просто бил заспал” - в „Сивият мъх сияе” на Тор Вилхялмсон (изд. „Лист”, превод от исландски Стефан Паунов).

„Исландия. Земя на ледовете. Мразовитото преддверие на ада”, XIX век. Млад съдия пътува на кон из провинцията за първото си дело – за кръвосмешение и убийство на новородено. Съчинява стихове, приспива се с Ницше.

Хората по тези места разговарят малко, общува се най-вече с природата – дървета, облаци, камъни, птици, океанът. Тя диктува ритъма на битието. Силно е вживяването в смяната на сезоните, просто нищо по-силно не се случва, колкото по-беден е човекът.

Тролове и призраци са банализирано всекидневие. Просветените се позовават на мотиви от древни саги. Атмосфера на вглъбяване, човекът се е обърнал към себе си, но през ставащото в природата: „Вятърът отнесе думите до морето, където върху една скала дремеше женски тюлен. Оттам не идваше никакъв звук”.

Романът на Вилхялмсон (1925-2011) е от 1986 г. и минава за ключово явление в скандинавската литература. Писателят разиграва житейската и съдебна драма в онази атмосфера. Само че атмосферата не е фон, тя е литературата, а събитията се промушват с деликатна мъчителност. Те са предопределени, сякаш не зависят от хората. Фермери и ратаи. Не че първите са нещо извън атмосферата, но за ратаите тя върви със скотския статус: „Съдията навярно знае, че хора като нас нямат официални дрехи”.

Литературата не свършва. Вилхялмсон диктувал романа на сина си, той записвал, обяснява преводачът. Ефектът: напевност, но смислова и ритъмът е като в поема...

Заоплаквали сме се, че сме малка литература. Исландците са колкото жителите на Пловдив.