„Масклин“ или ново начало за „Трилогия за номите“ на Тери Пратчет

Любимите на хиляди читатели по света номи се завръщат на български в блестящия превод на Светлана Комогорова-Комата, за да ни вкарат в шантави приключения и да ни разсмеят от сърце по начин, който само героите на сър Пратчет умеят

След „Последният герой“ и „Ерик“ дойде ред друга популярна книга на големия Тери Пратчет да излезе в ново издание – романът „Масклин“ (Сиела), който поставя началото на „Трилогия за номите“, известна и като „Бромелиада“.

В Магазина под вехтите дъски на пода съществува цял един свят, за който хората дори не подозират – светът на високите около педя номи. Общоизвестна истина сред номите е, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е сътворил Магазина, за да могат те да го обитават, и е постановил: „Всички неща под един покрив“. И всички неща за миниатюрните номи наистина са под покрива на Магазина, докато един ден внезапно при тях не пристига камион, пълен с номи, идващи Отвънка. Вънка, което според живеещите под дъските номи не съществува.

Освен че твърдят, че Отвънка е съвсем реално, новодошлите бръщолевят и разни глупости за Ден и Нощ, за Сняг и какви ли не други смахнати легенди. И това далеч не е най-лошата новина! Скоро става ясно, че за Магазина предстои Финална Разпродажба. Заповедите за разрушаване са издадени и нищо повече не може да се направи. Сега съдбините на цялото номечество падат в ръцете на младия Масклин, пристигнал заедно с вънкашните гости. Масклин ще трябва да измисли храбър план, който ще промени представата на всички номи за света…

„Масклин“ излиза в оригинал през 1989 г. Макар сър Пратчет да ни запознава с още по-дребните от номите килимени хора през 1971 г., романът „Килимените хора“ и книгите от „Трилогия за номите“ не са свързани помежду си.

Роденият през 1948 г. в малко селце в графство Бъкингамшър, Великобритания, сър Тери Пратчет е най-продаваният автор на Острова през 90-те години на XX век и едно от най-популярните и обичани имена във фентъзи жанра в световен мащаб. Първият му роман – „Килимените хора“, излиза през 1971 г. в оригинал, а оттогава до сетния си час през пролетта на 2015 г. сър Тери Пратчет пише повече от 100 романа, разкази, описания и допълнителни книги към безкрайно интересните си поредици.

Най-популярните му произведения са романите „Килимените хора“ и „Тъмната страна на Слънцето“, както и книгите от поредиците „Светът на Диска“ и „Трилогия за номите“, известна още като „Бромелиада“. За невероятния си принос към литературата Тери Пратчет е удостоен с редица награди –  той е офицер на Британската империя от 1998 г. и рицар-бакалавър от 2009 г. за приноса си към литературата. Сред множеството му престижни отличия са още Fantasy and Science Fiction Author of the Year (1994) на Британските книжни награди, медал „Карнеги“ (2001), награда „Локус“ в категория YA (2004, 2005 и 2007) и за най-добра фентъзи книга за възрастни (2008), World Fantasy Award for Life Achievement (2010) и др. Следва откъс.

От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

Дъждът барабанеше по старите кутии от хамбургери и по пакетчетата от чипс в теленото кошче, което бе предоставило временно убежище на Масклин.

Погледнете го. Мокър. Премръзнал. Страшно разтревожен. И само половин педя висок.

Кошчето за боклук обикновено беше добро място за ловуване, дори и през зимата. Често в пакетчетата се намираше по някой хрупкав пържен картоф, а току-виж и пилешко кокалче. Веднъж-дваж имаше и плъхове. Последния път, когато имаше плъх, наистина им излезе късметът – цяла седмица преживяха с този плъх. Лошото беше, че на третия ден плъхът вече ти втръсва. На третата хапка, ако става въпрос.

Масклин огледа паркинга.

И... ето го, точно навреме. Прецапа локвите и щом спря, спирачките му изскърцаха.

Беше гледал как този камион пристига всеки вторник и четвъртък сутрин през последните четири седмици. Старателно бе засякъл за колко време спират шофьорите.

Имаха точно три минути. За някой с размерите на ном това си е повече от половин час.

Той се промъкна през мазните хартии, изскочи през дъното на кошчето и притича до храстите в края на парка, където чакаха Грима и старците.

– Дойде! – възкликна той. – Хайде!

Те се надигнаха. Замърмориха, засумтяха. Това му го бяха разигравали сума ти пъти. Знаеше, че не си струва да крещи. Само дето се разстройваха, сконфузваха се и продължаваха да мрънкат. Мрънкаха, че им били студени картофите, дори и когато Грима ги притоплеше. Мръщеха се на мръвките от плъха. Сериозно си беше мислил да тръгне сам, но все не можеше да се реши. Те имаха нужда от него. Трябваше им някой, пред когото да мрънкат.

Ама бяха толкова туткави. Направо му идеше да се разреве.

Но се сдържа и се обърна към Грима:

– Хайде де – рече той. – Да ги сръгаш ли, що ли. Иначе няма да се размърдат.

Тя го потупа по ръката.

– Страх ги е – отвърна тя. – Ти тръгвай. Аз ще ги доведа.

Нямаше време за спорове. Масклин притича обратно през лепкавата кал, като развиваше въжето с абордажната кука. Беше му отнело цяла седмица да я направи от парче тел, измъкнато от една ограда, и се бе упражнявал дни наред. Когато стигна до гумата на камиона, метна ловко въжето.

На втория опит куката се закачи високо-високо за брезента. Той я подръпна веднъж-дваж за проверка, после застърга с подметки по гумата и се покатери нагоре.

И преди го беше правил. О, да – цели три-четири пъти. Пропълзя под тежкия брезент и хлътна в мрака отвъд него, като издърпа още връв и я нави възможно най-стегнато около едно от въжетата, дебели колкото ръката му.

После се промъкна обратно към ръба на каросерията – слава Богу, Грима вече беше подкарала старците през чакъла. Чуваше се как се оплакват от локвите.

Масклин взе да подрипва от нетърпение.

Май щеше да трае часове. Милиони пъти им го бе обяснявал, но тия хора никой не ги бе издърпвал в каросерията на камион като малки, та не виждаха защо трябва сега да се захващат с това. Старата баба Моркий, например, настоя всички мъже да се обърнат гърбом, та да не видят как си запретва полите. А пък старият Торит така хленчеше, че се наложи Масклин да го свали обратно, та Грима да му върже кърпа около очите. След като издърпа първите горе, вече не беше толкова зле, защото те му помагаха при тегленето, но все пак времето напредваше.

Изтегли Грима последна. Беше лекичка. Всичките бяха лекички, ако става въпрос. Плъх не им падаше всеки ден.

Невероятно. Всички бяха на борда. Докато им помагаше да се качват, бе наострил уши за стъпки по чакъла и затръшване на врата – но не ги беше чул.

– А така – рече той, разтреперан от изтощение. – Е това е. И сега, ако тръгнем...

– Изтървах Нещото – рече старият Торит. – Нещото. Изтървах го, разбираш ли? Изтървах го при гумата, докато тя ми връзваше очите. Я ходи го вземи бе, момче.

Масклин го погледна ужасéн. После промуши глава под брезента и... ами там си беше, ей там долу. На земята. Черен куб.

Нещото.

Седеше си в една локва, макар че това не можеше да му навреди. Нищо не можеше да повреди Нещото. Дори не гореше.

И тогава чу бавни стъпки по чакъла.

– Няма време – прошепна. – Наистина няма.

– Не можем да тръгнем без Нещото – рече Грима.

– Разбира се, че можем. Че то си е само някакво си... е ами, нещо. Там, където отиваме, тоя нещастен предмет няма да ни трябва.

Веднага щом го каза, се почувства гузен – бе смаян, че подобни слова се отрониха от собствените му устни. Грима явно бе обзета от ужас. Баба Моркий се възправи в цели си треперещ ръст.

– Простен да си! – излая тя. – Що за ужасни приказки говориш! Кажи му, Торит! – И тя сръга Торит в ребрата.

– Ако не вземем Нещото, аз никъде няма да ходя – тросна се Торит. – Това да не е...

– Твоят вожд ти говори, чу ли? – прекъсна го баба Моркий. – Така че прави каквото ти казват. Да остави Нещото тук – как пък не! За срам и резил. Тъй че тутакси рипни да го вземеш.

Масклин безмълвно се втренчи в лепкавата кал долу. После с отчаяно движение прехвърли връвта през ръба и се плъзна по нея.

Сега валеше още по-силно и дори избиваше на суграшица. Камшикът на вятъра го шибаше, докато падаше покрай голямата дъга на гумата; накрая тежко тупна в локвата. Протегна ръка, награби Нещото и...

И камионът тръгна.