С Хорхе Луис Борхес в „Този търпелив лабиринт от линии”

По случай 120-годишнината от рождението на Хорхе Луис Борхес, един от най-мощните гласове в литературата на XX век, „Колибри” предлага на читателите избрани негови творби в проза и стих. Сборникът „Този търпелив лабиринт от линии” е изящно библиофилско издание в превод на Анна Златкова. Художественото оформление е дело на Кирил Златков.

Един човек си поставя задачата да нарисува света. С течение на времето изпълва  пространството с образи на земи, царства, планини, заливи, кораби, острови, риби, жилища, сечива, звезди, коне и хора. Малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии чертае образа на лицето му.

 „Този търпелив лабиринт от линии“ и вече издадените у нас сборници с есета и разкази на ненадминатия майстор на кратка проза се нареждат сред най-значимите страници в световната литература. Борхес казва, че книгата е нещо повече от словесна структура или поредица от словесни структури; тя е и диалогът, който завързва със своя читател, и интонацията, която придава на гласа му, и изменчивите и трайни образи, които оставя в паметта му. А този диалог е безкраен. „Няма друг рай освен изгубения”, заключава Борхес в една от миниатюрите, намерили място в  „Този търпелив лабиринт от линии”. Но ако някога сте си представяли рая като библиотека, той не е изгубен, повярвайте, и това издание му принадлежи.

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, есеист, поет и преводач, смятан за един от най-величавите творци на XX век и родоначалник на магическия реализъм в латиноамериканската литература. Неговите „измислици” и есета ловко съчетават поезия и философия, въвеждат читателя в неразгадаеми лабиринти, въображаеми енциклопедии, онтологични детективски истории и научни коментари, преобръщат всички представи за възможностите на прозата. „Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара”, признава един от гениите на световната литература.

DREAMTIGERS

В детството си аз бях страстен поклонник на тигъра – не петнистия тигър сред камалотите на Парана и в амазонските дебри, а истинския, азиатския тигър на ивици, срещу който могат да устоят само въоръжени мъже в кула върху боен слон. Аз стоях безкрайно дълго пред една от клетките в зоологическата градина; аз обичах пространните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на техните тигри. (Още помня онези рисунки – аз, който не мога да си спомня безпогрешно лице или усмивка на жена.)

Детството мина, тигрите и увлечението по тях изчезнаха, но още са живи в моите сънища. В този потопен надълбоко или хаотичен пласт те пак изобилстват.

Ето: спя, развлича ме някакъв сън и изведнъж разбирам, че е сън. И си мисля: това е сън, просто игра на моята воля, а щом като имам безгранична власт, сега ще създам един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не успяват да родят желания звяр. Тигърът се явява наистина, но е немощен или препариран, с уродлива форма или с недопустими размери, мярва се само за миг или прилича на куче или на птица.

ПРИТЕЖАНИЕ НА МИНАЛОТО

Знам, че съм загубил толкова неща, че не бих могъл да ги преброя, и че тия загуби сега са всичко мое. Знам, че съм загубил жълтото и черното, и мисля за тия невъзможни цветове тъй, както не мислят зрящите. Баща ми е мъртъв и винаги е до мен. Когато декламирам стихове на Суинбърн, го правя, казват, с неговия глас. Само мъртвият е наш, наше е само онова, което сме изгубили. Илион го няма, но Илион пребъдва в оплакващия го хекзаметър. Израил го нямаше, когато бе древна носталгия. Всяко стихотворение с времето става елегия. Наши са жените, които ни оставиха, неподвластни вече на утрешния ден, който е тягост, и на тревогата и гнета на надеждата. Няма друг рай освен изгубения.

ЗАСТРАШЕНИЯТ

Любовта е. Ще трябва да се крия или да бягам.

Растат стените на затвора й като в страшен сън.

Красивата маска се е сменила, но както винаги е само една. С какво ще ми помогнат моите талисмани: заниманието с литература, смътните знания, изучаването на думите, с които си е служил суровият Север, за да възпява своите морета и своите мечове, ведрото приятелство, хранилищата на Библиотеката, обикновените неща, привичките, младата обич на майка ми, ратната сянка на моите мъртъвци, безначалната нощ, сладостта на съня?

Да бъда с тебе или да не бъда с теб, е мярката на моето време.

Вече се чупи делвата над извора, вече се надига човекът при крясъка на птицата, вече са помръкнали онези, които гледат през прозорците, но тъмнината не донесе покой.

Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея и занапред.

Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.

Има една улица, по която не смея да мина.

Вече ме обкръжават войските, ордите.

(Тази стая не съществува; тя не я е видяла.)

Името на една жена ме издава.

Боли ме една жена в цялото тяло.