page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша” от Мартин Колев
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша” от Мартин Колев

24.9.19

След успеха на „Софийски магьосници” и „Софийски магьосници. Самодивите от Странджа” излиза „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша” (Сиела) – дългоочакваната трета част на хитовата поредица, която развълнува читатели и магьосници от цялата страна.

Свилен Воев заминава за Витоша в търсене на душевен мир. Вместо това попада на вещерско сборище, призраци от миналото и заплаха, по-страховита от всичко познато. За да я предотврати, той ще трябва да се върне обратно в града.
Силите на мрака не са си почивали по време на отсъствието му. Гласът е събрал цяла армия и се готви да завладее София, а сетне ‒ и цялата страна. Свилен няма друг избор, освен да се изправи пред външните и вътрешните си демони… и да се надява, че на сутринта слънцето ще изгрее отново.

Чанев напусна Президентството с бърза крачка. Край жълтите павета беше пълно с тайни офиси на маг-администрацията. Това бяха добри, сигурни работни места, които рядко се освобождаваха преди пенсия. Пазачите наоколо също бяха пенсионирани магове, които следяха някой случаен* да не свие в погрешния коридор. Или, ако го стори, скоропостижно да забрави за случилото се.
Чанев изправи рамене. Винаги се изгърбваше, щом го налегнеха мрачни мисли. Напоследък софийските магьосници привличаха твърде много внимание. След битката в библиотеката* Евромагическият съюз* най-сетне изгуби търпение и предприе крути мерки. Изпрати свой официален представител, който да наблюдава работата на властите и да сигнализира за евентуални нередности. Освен това столицата се напълни с одитори, които разследваха всякакви злоупотреби със заклинания.
„Май не случих на идеално време за повишение“, рече си Чанев и махна на пазача. Вън вече се смрачаваше – все едно някой беше разсипал по небесното платно бурканче с розови боички. Тумба туристи снимаха ожесточено караулите на входа.
Чанев се намръщи. Трябваше да страни от случайни снимки. Докосна показалеца, на който носеше амулета си – пръстен със сребърна ястребова глава. Ястребът се пробуди от докосването, отвори ониксовите си очи и изплю кълбо дим. Чанев продължи напред през дима – апаратите вече нямаше да уловят лицето му.

Сви по „Леге“ и погали пръстена, за да го приспи. И на него му идеше да затвори очи, да зареже задълженията си, ала време за губене нямаше. На идната пресконференция трябваше да представи пред магьосническа България новия талон за пътуване. Това беше първото му голямо постижение – замяната на прастарото, безполезно безценно билетче*. За разлика от него новият талон щеше да важи за градския транспорт в цялата страна, че даже и за метрото.
Чанев разтръска глава. Щеше да си навакса със съня след пресконференцията, тя просто трябваше да мине изрядно… Каква по-добра възможност да докаже на всички, че е достоен за поста си?
Той спря пред будката за вестници и направи тайния знак с пръсти.
 – Добър вечер!
Една къдрава глава, захапала цигара, отвърна:
‒ Ама моля ви, защо въобще ползвате сигнала? Нима е останал още някой, дето да не познава новия Висш везник?!
Продавачката се разтършува из купа вестници, а Чанев отвърна:
‒ Е, правилата са си правила – всички трябва да ги спазваме.
Тя му връчи днешния брой на „Магьосническо дело“ и кимна одобрително.
‒ Затова ви харесвам – личи си, че сте един от нас! Оня измекяр Кисимов години наред раздаваше празни обещания, а след фиаското в читалнята се скри в миша дупка… Абе изобщо не ми ги хвалете – всичките са един дол дренки!
Чанев плати и прегледа първата страница. Най-голямата снимка бе негова и не го представяше в твърде ласкава светлина: неподкастрен мустак, виснало шкембе, глуповата усмивка… Сякаш за няколко месеца на новия пост се беше състарил с години.
Заглавието отдолу гласеше:
НОВИЯТ БЕЗЦЕНЕН ТАЛОН –
СБЪДНАТА МЕЧТА ИЛИ ПРАХ В ОЧИТЕ?
Знаеше кой е авторът още преди да провери името му. Деян Краен. Водещият журналист на в. „Магьосническо дело“ беше сред най-върлите му критици. Беше нарекъл новия талон „несериозно, глуповато начинание във време на задълбочаваща се криза“. Като че ли Чанев можеше отведнъж да оправи всички бакии, които беше заварил на поста си…
Той взе рестото и набута вестника в чантата си. Продавачката забеляза унинието му и размаха пръст.
‒ Хич не им обръщайте внимание на тия тарикати – само се чудят кого да нахулят! Нали ви виждам: млад сте, скромен, дори без охрана ходите. Оня борсук Кисимов все се движеше с бодигардове, с луксозно возило – а после къде отивали парите на данъкоплатците?! Само с такива като вас ще се оправи България, чуйте ми думата!
Чанев поблагодари вяло и продължи нататък. Подобни високопарни приказки само му напомняха, че народът възпява кумирите си също толкова бързо, колкото после им срутва паметниците.
Евромаг разчиташе на него да въдвори ред в страната. В действителност обаче властта на Висшия везник беше незначителна – плащаха му главно да се усмихва пред камерите и да повтаря, че всичко ще се оправи. Чанев се опитваше да разшири правомощията си с променлив успех. За всяко нововъведение се нуждаеше от позволението на представителя на Евромаг, както и на Управата. Представителят беше образована, симпатична жена, която не му създаваше проблеми, дори поощряваше усилията му. Онези хитри, проклети старчета от Управата обаче го ненавиждаха.
Те от десетилетия насам стискаха властта в костеливите си, отрупани с пръстени ръце. Приемаха Чанев за враг и гледаха да го спънат при всяка възможност. Работата в маг-милицията го беше понаучила да се ориентира в политическите игри и той не се даваше без бой. Цялото това фиаско обаче го вбесяваше – мъчеше се да подобри живота на хората, а Управата се вълнуваше само от собственото си добруване. Може би Деян Краен имаше право, може би новият талон наистина бе несериозно, глуповато начинание. При все това Чанев се гордееше с него – виждаше го като първа стъпка в правилната посока.
Някаква муха се удари в челото му. Той я отпъди и изправи рамене – пак се беше изгърбил. От малък мечтаеше да бъде везник и дори не се замисли, щом видя обявата. Колегите от маг-милицията го спукаха от подигравки заради дързостта му. Обикновено човек трябваше да натрупа години стаж като общински везник, преди да обърне поглед към най-високата позиция в страната. Евромаг обаче взеха че го харесаха. Чанев беше работохолик, идеалист; нямаше достатъчно опит, но нямаше и задкулисни политически интереси. Освен това колегите му го наричаха не как да е, а Неподкупния.
Разбира се, работата не си заслужаваше. Заплащането беше скромно, а интриги имаше в излишък. При все това Чанев бе доволен, защото помагаше на хората. Когато му прекипеше, той си припомняше думите на татко си: „Слабаците плачат от отчаяние. Силните стискат зъби, упорстват и накрая вдигат наздравици със сълзи от щастие“. Старият Чанев, също магиционер като него, си падаше по чашката – афоризмите му задължително включваха някоя и друга наздравица. За щастие, Емил бе наследил твърдоглавието му, но не и коварния навик.
Той пресече „Позитано“ и спря. Улицата нещо не му изглеждаше съвсем наред. Обикновено в края на деня гъмжеше от народ. Старите се връщаха от работа, потни и оклюмали, а младите тепърва излизаха, шумни и щедро напарфюмирани. Днес обаче тук беше пустош.
Чанев предпазливо продължи напред. Може би имаше голям мач, за който бе забравил, или нещо такова… Ослуша се. Беше необичайно тихо като за центъра – само рояк мушици жужаха наоколо. Всъщност жужаха твърде ожесточено, като се замисли. Почти като да се мъчеха да му кажат нещо.
Той стисна по-силно дръжката на чантата си. Май беше крайно време да преглътне самочувствието си и да си вземе охрана. Искаше да служи за пример на народа, но все пак предпочиташе да стори това жив, отколкото мъртъв.
Движение в края на улицата привлече вниманието му. Ниска, набита фигура. При вида ѝ го побиха ледени тръпки. Наметало в цвета на падането на нощта… Огледална маска, в която се оглежда лицето на покайващия се. Одеждата на непокорните. Среща с непокорен в центъра на града можеше да значи само едно: беда.
Чанев се обърна назад – втора фигура препречваше пътя му за бягство. Той поизправи гръб, неусетно се беше разсънил напълно. Продължи напред бавно, но уверено, без да показва страх. Представи си наум околните улици в търсене на убежище. Дали да пробва да се върне в Президентството, или да продължи към градинката на Народния?
„Точно така – каза си, – трябва да стигна Художествената галерия.“ На гърба на сградата имаше вход към няма пряка – улица „Акациева“. Непокорните бяха прочистили някак района, но улица „Акациева“ щеше да е фрашкана с магьосници. Нищо чудно дори да завари някой магиционер там…
Чанев присви устни. Непокорните щяха горчиво да съжаляват, че са се захванали тъкмо с него.
Той докосна пръстена си. Побягна, разчиташе на ефекта на изненадата. Маскираният разпери ръце и се хвърли напред, за да го спре. Чанев тъкмо това очакваше, сви юмрук към краката му и викна:
Дуйни, дуйни,
вятро горянино!
Беше заклинание, любимо на татко му – старичко, но ефикасно. Сребърният ястреб зяпна и изстреля напред мощна въздушна струя. Непокорният се стовари на земята, а Чанев изхвърча над него. Във въздуха отново дочу натрапчивото жужене. Приземи се и в същия миг непокорният го сграбчи. Чанев повтори заклинанието, произведе втори тласък, отново го събори. Нямаше време дори да си поеме дъх – двама тичаха към него от срещуположни страни. Знаеше, че тези фанатици винаги нападат на групи. Бяха слаби противници, но за сметка на това многобройни.
Третата струя беше по-слаба – нямаше време да си възстанови силите. Все пак полетя достатъчно надалеч, че да се изплъзне от лапите им. Побягна още преди стъпалата му да са докоснали паважа. С доволство отчете как двамата зад него се блъснаха един в друг.
Сви по „Генерал Гурко“ и видя целта си – Софийската градска художествена галерия, а пред нея – две акациеви дръвчета. Входът към нямата пряка се намираше помежду им. Побягна толкова бързо, колкото не беше бягал никога. Дори не искаше да мисли за множащите се стъпки зад гърба му.
 – Бързо! След него! – викаха непокорните.
Пресече „Княз Александър“ и се хвърли към дръвчетата. В същия миг нещо го сграбчи – черен кошмар, тайфун. Събори го на улицата, затули очите му, запуши човката на амулета му… Жуженето прииждаше отвсякъде. Чанев отпъди тварите от лицето си и видя какво го очаква.
Бяха се събрали цяла дузина. Изглеждаха еднакво – тъмни наметала, огледални маски. Само този в средата се различаваше от останалите. Черните твари излизаха от процепа на лявото му око, сякаш извираха от него самия. Приличаха на мухи, но само на пръв поглед. Очите им блестяха в кървавочервено.
Чанев се помъчи да се изправи. Не успя. По тялото му се беше разлял някакъв втечнен мрак, който спираше движенията му. Извърна се към най-близкия непокорен, приклекнал току до него. Стисна зъби. С обичайния си инат успя да се протегне и да сграбчи маската му. Под нея разпозна Дългуча, свой дългогодишен колега от маг-милицията.
 – Дългуч? – прошепна Чанев. – Защо…?
Мъжът зад маската го погледна тъй, сякаш го виждаше за първи път. Сетне прошепна:
 – Гласът говори с моето дихание…
Чанев присви вежди. Небето горе тъмнееше, черната боя се бе разляла и бе погълнала всички останали цветове.
 – Какво значи това?
 – Гласът говори с моето дихание… – повтори Дългуча.
Като по команда непокорните се размърдаха. Приближиха го в еднакъв ритъм, заповтаряха едновременно:
– Гласът говори с моето дихание… и сбъдва всяко искрено желание… Гласът ме отървава от страдание…