Българинът се смее за чужда сметка

Петко Тодоров

Доказва го историята на хумористичния печат

„Българите обичат смеха, но не обичат да бъдат смешни. Предпочитат да се смеят за чужда сметка. Смехът се приема по-често като израз на превъзходство и по-рядко като форма на равностойно и хармонично общуване. Това обяснява и превеса на сатирата за сметка на хумора в българската култура”, обобщава Ясен Бориславов в „Българският сатирично-хумористичен периодичен печат между двете световни войни”. Продължение на „Естествена история на българския смях от Иван Богоров до в. „Българан”.

В онези към 2 десетилетия излизат около 170 сатирично-хумористични вестници и списания. Много ли са? За целия век от 1844 до 1944 г. излизат общо 10 200 вестници и списания. От тях хумористичните са по-малко от 3%. Само 11 от онези 170 имат повече от 100 броя, а 120 стигат 1-2 до 10 броя.

Не статистиката е важна за Бориславов, важен е прочитът. Политизираният смях – ляв и десен е ясен. Но като че ли. Авторовият прочит ни обяснява духа на времето и нагласите на неговите потребители. Вестник „Щурец” на Райко Алексиев е друга работа. Най-задължени на Бориславов сме сякаш заради прочита на „развлекателния и булеварден смях”.

Защото докато в „К’во да е” литературните находки и днес са значими, ами там е Смирненски! То „находките” в „Червената ти връзка”, „Не ме закачай”, „Ината на жената”, „Деколте” и какво ли не биха оцапали хартията на нашия вестник.

Никой няма да се наеме да изчете нехумористичната родна графомания, а Бориславов показва, че там се спотайва не малко народопсихология. Онзи взрив на булевардния смях е съотносим с чалгата от 90-те години, според него, и с коментарите в „модерните социални мрежи”.

Има и друго, видя се в „Шоуто на Слави”. Обвържеш ли се с продажбата на телевизионно време или какъвто и да било артикул, просто сваляш летвата до нискочело равнище. И ако тази ситуация ни изправя пред въпроса „Какво ни остава?”, отговорът е един: страницата „После” в „Сега“, какво друго.