page contents Книжен Ъгъл: Непревежданият Джек Лондон
Предоставено от Blogger.

Непревежданият Джек Лондон

24.11.19

Петко Тодоров

Неговите човешки катастрофи остават уникални

„Притиснати с такава сила, тежащите стотици тонове айсберги бяха запращани в небето като грахови зърна. Грохотът, последвал мразовитото безредие, нарасна и мъжете трябваше да си крещят, за да се чуят. Островът се разтърси от сблъсъка с огромен къс лед, който се заби право в него. Изкорени няколко бора, после се завъртя и извиси, вдигна калната си основа от дъното на реката, връхлетя върху къщата и отряза като с исполински нож брега и дърветата.

Изглеждаше, че само докосна единия ъгъл на къщата, обаче одяланите стволове се поместиха като кибритени клечки и цялата постройка се разпадна и се срути, сякаш беше кукленска къща” – има и по-катастрофични сцени във „В края на дъгата” от Джек Лондон (изд. „Изток-Запад”, превод Огняна Иванова). Почти всички разкази в сборника излизат за първи път на български.

Катастрофата не е природна, човешка е. Това, което телевизията ликвидира - направи от него зрелище. На телевизията това й е работата. Да покаже за 40 секунди зрелището и да го гарнира с 20-секундно разплакано лице. Проблемите са два. Ликвидирането на човешката катастрофа е ликвидиране на човешкото, защото телевизията е най-непосредственото послание. И второ, тя обсеби писателите. Срещата на човешката катастрофа с природната екстремност при Лондон вече е невъзможна. Тя е плод единствено на набедено въображение. Успешната се екранизира.

Няма как биографията да е без значение. Той е и скитник, лежал е за това в затвор, и златотърсач край реката Клондайк в Северна Канада. Такава е участта на героите от сборника. Техните катастрофи не са 40-секундни. Имат си уникалните основания и уникални сюжети. В края на XIX век са все още автентични в онези обстоятелства.

Негов герой, освен това, споделя: „Често си мисля, че на онова, което научих в дните си на скитник, в голяма степен се дължи моят успех като разказвач на истории. За да си осигурявам храна на местата, където попадах, бях принуден да разказвам случки, в които трябваше да повярват”.