page contents Книжен Ъгъл: Ивинела Самуилова: За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар
Предоставено от Blogger.

Ивинела Самуилова: За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар

19.11.19


В „Тъй рече баба Ега“ (Хермес) младата изследователка на фолклора, позната на читателите от романа „Бабо, разкажи ми спомен“ (Любима книга на България за 2016 г.), пристига в потъналото в цъфнали бадеми селце Горни праг, сгушено под древно тракийско светилище в последните дипли на Източните Родопи. В този очарователен, но различен от познатия й свят, скътал тайни, предавани през поколенията от незапомнени времена, тя е топло посрещната от местните жители.

Сред тях най-ярко изпъква старата лечителка баба Ега. Своенравната баячка впечатлява не само с острия си език, но и с мъдростта на изреченото. А нейните билки „светци“ и чудати ритуали сякаш са побрали цялото познание на народа ни не само за лечителството, но и за най-важните въпроси на битието.

Първоначално скептична към заниманията на възрастната жена, скоро главната героиня е силно заинтригувана от нейния магически свят. За това допринасят домакините й: психоложката Цвета и родителите й – забавният чичо Тодор и сърдечната леля Надка, както и срещите й с колоритния траколог професор Радев и неговия асистент, и с хора, на които лечителката е помогнала. Младата жена осъзнава, че в знанията и уменията на баба Ега са съхранени лечебни практики и вярвания още от времето на далечните обитатели на тези земи. Знание, скрито в мълчанието на Древна Тракия.

В последните години творбите на Ивинела Самуилова се превърнаха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите й „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“. „Гатанки от небето” зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България” за 2015 г. А романът „Бабо, разкажи ми спомен“ бе избран за „Любима книга на България” за 2016 г.

Ивинела Самуилова е родена в Севлиево, завършва езикова гимназия с испански и английски език в град Враца, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология. Освен като писател, Ивинела Самуилова се изявява и като преводач на художествена литература от испански език.

- След „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Пътеписи за душата на България“ с „Тъй рече баба Ега“ продължаваш темата за българските традиции и културното ни наследство. Този път обаче насочваш вниманието на читателя към траките – древните обитатели на нашите земи, които по-скоро възприемаме като митични персонажи, обвити в мистерия и множество догадки. В хода на задълбочените проучвания, които направи за тази книга, какво най-много те впечатли от тяхната култура?

- Българската традиционна култура е израз на жизнелюбието и жизнеспособността на нашите предци. „Бабо, разкажи ми спомен“ е разказ за този жизнеутвърждаващ мироглед на традиционния българин. За мен обаче този разказ остана недовършен. Още докато писах романа, бях наясно, че съм стигнала само донякъде. Творческото ми любопитство ме поведе назад, към първоизточника на това отношение към живота, което, изглежда, много читатели не само разпознават като автентично, понеже са имали своята „баба Жива“, но и припознават като същностно, дълбоко вкоренено им. И така – баба Жива ме отведе до тракийския „бог Живе“ и до революционната за времето си вяра на траките в безсмъртието. Постарах се да разкрия дълбочината на тази идея и да обясня защо е толкова значима.
- Защо?

- За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар. Той е битие, поверено на човека от Бога, като част от Неговото божествено битие. Древният тракиец, за разлика от съвременния човек, не е вярвал в смъртта, понеже самата идея, че животът е от Бог, изключва възможността за не-живот. Вярата в смъртта би означавала не само да се припише дефицит на Бога, тя е директно богоотрицание. Затова човекът не е обречен на смърт, а на „безсмъртстване“. Именно този глагол са използвали древногръцките автори, за да опишат вярата на траките, но така и не са разбрали дълбочината на тази вяра.

- Това ли е, което ние сме забравили, а е крайно необходимо да си припомним в наши дни? Това ли всъщност ни казва баба Ега?

- Баба Ега ни припомня това, което хилядолетия наред се е предавало като мироглед по нашите земи чрез българската народна традиция. А тя е много интересна, пълна със символи – като кодова система за посветени. Не е сборник с легенди и митове за живота на боговете и хората, а най-вече устно послание, което предава знание за живеенето в неговата пълнота, като богообщение. Когато изследователите на българската традиционна култура ни казват, че тя е „уникална“, това не е евтино клише и подбудите им не са патриотарски. Нашата културна традиция заема особено място между традициите на Изтока и Запада. Изтокът съзерцава пасивно живота и очаква да получи просветление. Западът се опитва да го обясни и да го пребори. Нашите предци са умеели да го живеят – истински, пълнокръвно, едновременно като чудна тайна и като радостно събитие, при това – вечно.

- Лечителската обредност ли онагледява най-добре тази „философия“?

- Синоним на „лечение“ е „изцеление“. Всеки лечителски обред е космогоничен акт – той има за цел да направи отново цял разрушения от хаоса (болестта) личен космос (духовно-телесното единство) на човека. Това обаче не означава, че всяка бабичка, която знае да лекува, е философ. Обясненията са нужни на нас, които сме изгубили това знание.

- Трудно е да се повярва, че този толкова жив и колоритен образ на лечителката баба Ега няма реален прототип...

- Баба Ега сигурно съществува, но аз не я познавам лично. Образът е измислен, макар, освен прочетеното, да съм ползвала и някои впечатления от трима лечители, които срещнах, докато пишех книгата. На едната бабичка се натъкнахме случайно, докато с Венци обикаляхме из едни затънтени села в Трънско. Пасеше овчици край пътя и спряхме колата да я поздравим, а тя ме „прихвана“. Каза, че не съм съвсем наред с главата, но аз това така или иначе вече си го знаех. Шегата настрани, някои неща, които тази жена ми каза мимоходом, ми влязоха в употреба. По същия начин използвах впечатления от срещата ми с друга лечителка в Източните Родопи. Може би най-интересен обаче ми беше разговорът с един старец от района на Смолян. Споменала съм за него в послеслова към книгата.

Интервюто продължава в блога на Ивинела Самуилова.