page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Силата на мита” на Джоузеф Камбъл
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Силата на мита” на Джоузеф Камбъл

24.11.19

Този разговор между Бил Мойърс и Джоузеф Камбъл се състоя през 1985 и 1986 г. в ранчото „Скайуокър“ на Джордж Лукас и по-късно в Нюйоркския природонаучен музей. Всички ние, които бяхме прочели първоначалните записи, бяхме смаяни от огромния материал, обхванат в тези двайсет и четири часа лента, от които се получиха шест часа, разделени на серии. Идеята за книга възникна от желанието да се предостави тази съкровищница от идеи не само на зрителите, но и на онези, които вече бяха читатели на Камбъл.
При редактирането на книгата съм се стремяла да остана вярна на ритъма на оригиналния разговор, като в същото време се възползвах от възможността да вплета в текста и малко допълнителен материал върху всяка от дискутираните теми – само там, разбира се, където записът позволяваше. Доколкото това бе възможно, следвах формата на телевизионните серии. Ала книгата като всяка книга има своя форма и свой дух и затова не е буквално копие на екранната поредица. Тя всъщност съществува, защото представлява размяна на идеи, върху които си струва човек да се замисли. Искам да добавя само, че както Бил Мойърс, така и самият Джоузеф Камбъл изчетоха ръкописа и направиха много полезни предложения. Благодарна съм все пак, че и двамата устояха на изкушението да пренапишат словата си и по този начин запазиха разговорната форма, защото именно тя придава неповторима живост на текста. Бети Сю Флауърс

Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота така, че нашето преживяване в чисто физически план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването.
МОЙЪРС: Защо митове? Защо въобще трябва да обръщаме внимание на митовете? Какво общо имат те с живота?
КАМБЪЛ: Изкушавам се да ти отвърна: „Добре, продължавай да си живееш живота, той е много хубав – митологията не ти е притрябвала“. Не мисля, че човек трябва да се интересува от нещо само защото се твърди, че то е важно. Смятам, че трябва да бъде запленен от него по един или друг начин. Но нищо чудно да се окажеш запленен от митологията, стига да ти бъде представена по подходящ начин. Значи въпросът по-скоро е с какво може да ти помогне митологията, ако се запалиш по нея?

Един от нашите проблеми днес е, че не познаваме добре литературата на духа. Повече се интересуваме от ежедневните новини и въпроси. А навремето университетът е представлявал херметически затворено пространство, където новините на деня не са занимавали обитателите му, чието внимание е било изцяло съсредоточено върху духовния живот и прекрасното човешко наследство, съставляващо великата ни традиция – Платон, Конфуций, Буда, Гьоте и други, които говорят за вечните стойности, защото именно те могат да дадат смисъл на живота ни. Когато човек остарее и ежедневните грижи отпаднат, и той обърне взор навътре в себе си – тогава, ако не знае какво да търси и къде да го намери, горко му.
Навремето гръцкият, латинският, както и библейската литература са били част от образованието на всеки начетен човек. След като тези предмети са били съкратени обаче, цялата традиция на западноевропейската митологическа информация се оказва изгубена. Докато някога тези истории са били непрекъснато в умовете на хората. А когато една история е непрекъснато в ума ти, не е трудно да видиш практическата є връзка с онова, което се случва в собствения ти живот. Изгубвайки това, ние вече сме изгубили много, тъй като не разполагаме с друга подобна литература, която да запълни вакуума. Всички онези парченца на достигналата до нас откъслечна информация от древни времена, в които се говори за поддържането на човешкия живот, изграждането на цивилизациите и захранването на религиите през хилядолетията, са все неща, посветени на проблемите на духа, на загадките на духа и праговете на духовния преход, и ако човек не познава ориентирите по този път, трябва сам да ги изработва. Ала веднъж запленен от тази материя, обзема те такова чувство, независимо към коя от многото традиции си се обърнал, че започваш да усещаш истинската дълбочина, богатство и жизненост, които се крият в това познание, и никога повече не можеш да се откъснеш от него.
МОЙЪРС: Излиза, че тези прастари истории могат да ни помогнат да се примирим със света, да заживеем в хармония със заобикалящата ни действителност, така ли?
КАМБЪЛ: Да, така смятам аз. Романите – големите романи, – от тях може много да се научи. Когато бях на двайсет, трийсет, че дори и след като прехвърлих четирийсет години, Джеймс Джойс и Томас Ман бяха моите учители. Бях изчел всичко, сътворено от тях. И двамата са писали в порядъка на онова, което може да се нарече митологическа традиция. Вземете например историята на Тонио в романа на Томас Ман „Тонио Крьогер“. Бащата на Тонио е заможен търговец, един от първенците в родния му град. Малкият Тонио обаче е артистична натура и заминава за Мюнхен, където се присъединява към група ерудирани интелигенти, които поставят себе си над еснафското печелене на пари и семейните връзки.
И ето го Тонио на кръстопът: от едната страна е баща му, който винаги е бил добър баща с чувство за отговорност и така нататък, но който никога през целия си живот не е вършил онова, което е искал; и от другата страна онзи, който напуска родния си град и става критик на този начин на живот. Тонио обаче открива, че истински обича тези хорица от родния си град. И макар да се смята за по-издигнат в интелектуално отношение и безжалостно да ги описва с най-остри думи, той все пак ги възприема с умиление и сърцето му остава привързано към тях.
Когато напуска града и заживява с бохемите в Мюнхен, вижда, че те пък се отнасят с такова презрение към живота, че оставането при тях също не го задоволява. Затова напуска и тях, като в писмо до своя приятелка от групата пише: „Аз се възхищавам от гордите и студените личности, които приключенстват по пътеките на великата, демоничната красота и презират „човека“, но не им завиждам. Защото, ако нещо изобщо е в състояние да направи от литератора истински поет, то това е моята буржоазна любов към човешкото, живото и делничното. От нея извира всяка топлота, всяка доброта, всяко остроумие и ми се струва дори, че тя е именно онази любов, за която е писано, че можем да говорим еднакво на човешки и на ангелски език и че без нея ще бъдем просто звучащ метал и дрънкащо звънче“ .
И после продължава: „Писателят трябва да търси истината“. И това е клопката, защото единственият начин да обрисуваш вярно един човек е като опишеш неговите несъвършенства. Съвършеният човек не е интересен – като Буда, който се оттегля от света, нали разбираш? Несъвършенствата на живота – те са ни симпатични. А когато писателят пуска точната стрела на правдивата си дума, тогава боли. Но тя е изстреляна с любов. И именно това Ман нарича „еротична ирония“ – любовта към онова, което убиваш с жестоката си, аналитична дума.
МОЙЪРС: Обичам този образ: вечната любов към родния град, чувствата, които храниш към това кътче, независимо колко дълго си отсъствал и дори ако никога няма да се върнеш. Защото именно там за пръв път си открил хората. Но защо твърдиш, че човек обича хората заради техните несъвършенства?
КАМБЪЛ: Не са ли децата така мили, понеже непрекъснато се препъват и падат, понеже имат малки телца и прекалено големи глави? И Уолт Дисни много добре е знаел това, когато е изрисувал седемте джуджета. А като си помислиш, и малките кученца, които хората взимат да отглеждат – не са ли те обичливи и ненагледни именно защото са толкова несъвършени?
МОЙЪРС: Излиза, че съвършенството би било скучно, така ли?
КАМБЪЛ: Би трябвало да е така. Би трябвало да е нечовешко. Основният момент тук, що се отнася до човечеството, е, че онова, което те прави човек, а не свръхчовек и безсмъртен – то е, което харесваме и обичаме. Именно затова някои хора толкова трудно обикват Бога, защото липсват недостатъците. Можеш да боготвориш, да, но това не е истинската любов. Чак на кръста Христос събужда любов.
МОЙЪРС: Какво искаш да кажеш?
КАМБЪЛ: Страданието. Страданието е несъвършество, нали така?
МОЙЪРС: Историята на човешкото страдание, борби, живот...
КАМБЪЛ: ...и младостта, преди да опознае себе си, трябва да мине през какво ли не.
МОЙЪРС: Докато четях книгите ти – „Маските на Бога“ или например „Героят с хиляди лица“, – стигнах до заключението, че общото между хората, именно то се разкрива в митовете. Митовете са разкази за търсенето през вековете на истината, на смисъла, на значението. Ние всички имаме нужда да разкажем собствената си история, за да я разберем. Искаме да проумеем смъртта и да се помирим с нея, всички ние имаме нужда от помощ по пътя си – от люлката, през живота до гроба. Имаме нужда да знаем, че животът означава нещо, че се докосва до вечността, искаме да разберем загадъчното и да открием кои сме.
КАМБЪЛ: Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота така, че нашето преживяване в чисто физически план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването. В крайна сметка за това става дума и ето защо се нуждаем от тези ключове – за да разгадаем какво носим в себе си.
МОЙЪРС: Искаш да кажеш, че митовете са ключове за разгадаване?
КАМБЪЛ: Митовете са ключове за разкриване на духовния потенциал на човешкия живот.
МОЙЪРС: Онова, което можем да научим и преживеем вътрешно.
КАМБЪЛ: Да.
МОЙЪРС: Ти променяш дефиницията за мит от търсене на смисъла в преживяване на смисъла.
КАМБЪЛ: Преживяване на живота. Умът е, който борави със смисъла на нещата. Какъв е смисълът на едно цвете? Има една дзен история, в която се разказва как в своя проповед Буда взел цвете и го вдигнал пред очите на хората. Само един човек му кимнал, дал му знак, че разбира смисъла на казаното по този начин. Самият Буда нарича себе си „дошлият така“. Няма смисъл. Какъв е смисълът на Вселената? Какъв е смисълът на една бълха? Тя просто съществува. Това е. Твоят личен смисъл е в това, че съществуваш. Всички ние сме толкова улисани непрекъснато да правим нещо и да преследваме цели извън нас, та забравяме за духовните стойности вътре в нас, а само екстазът от факта, че живеем – това е, за което става дума.
МОЙЪРС: И как се стига до това преживяване?
КАМБЪЛ: Чети митовете. Те ще те научат да се обърнеш навътре в себе си и тогава ще започнеш да разчиташ посланието на символите. Чети митовете на други народи, не само онези, които са част от собствената ти традиция, защото в такъв случай неволно интерпретираш собствените си вярвания с оглед на фактите – ако обаче четеш други, чужди митове, тогава вече по-лесно усвояваш съдържащото се в тях послание. С помощта на митовете може да настроиш ума си на вълните на чистото преживяване на живота. Защото митът ти разкрива именно това преживяване. Бракът например. Какво е бракът? Митът ти казва какво е. Той представлява повторното събиране на веднъж разделената дуада. Първоначално вие двамата сте били едно. Но сега, в света, сте разделени на две и именно разпознаването на твоята духовна идентичност – това е бракът. Той е много по-различен от, да речем, любовната връзка. Дори няма нищо общо с нея. Бракът обитава друг митологичен план на съществуването. Когато хората се женят просто защото смятат, че връзката им е била достатъчно дълга, те много скоро ще се разведат, тъй като всички любовни връзки свършват неизменно с разочарование. Бракът е разпознаване на духовната идентичност. Ако живеем правилно, ако умът ни е настроен да търси истинските добри качества в индивида от другия пол, непременно ще открием подходящия партньор – мъж или жена. Но ако се разсейваме и вниманието ни се отвлича от, да речем, чувствени интереси, тогава със сигурност ще се оженим за неподходящ човек. Ако обаче изберем подходящия човек, ние въплъщаваме в себе си образа на Божието съвършенство и именно в това е смисълът на брака.
МОЙЪРС: Подходящият човек ли? Че как се избира подходящият човек?
КАМБЪЛ: Сърцето ще ти подскаже. Трябва да ти подскаже.
МОЙЪРС: Моят вътрешен аз.
КАМБЪЛ: В това се крие цялата загадъчност.
МОЙЪРС: Човек разпознава другата си половина.
КАМБЪЛ: Не знам как точно става, но нещо просветва в теб, нещо вътре в теб знае по-добре и ти казва, че това е човекът.
МОЙЪРС: Щом бракът е свързване на част от твоя аз с друга негова част, ако, иначе казано, по този начин ние допълваме своя аз със съответната му мъжка или женска половина, тогава защо бракът в нашето съвременно общество е толкова несигурен?
КАМБЪЛ: Защото на него не се гледа правилно. Бих казал дори, че ако женитбата не представлява първостепенна задача в даден живот, бракът няма да се получи. Женитбата означава свързване на двама, които са едно, двамата стават една плът. Ако бракът им продължи достатъчно дълго и ако човек съумее да се съобразява с него вместо със собствените си, чисто лични капризи и желания, в един момент ще разбере, че това е истината, че двамата действително са едно цяло.
МОЙЪРС: Едно цяло не само биологически, но и духовно.
КАМБЪЛ: Най-вече духовно. Биологичното не е нищо друго освен отвличане на вниманието, което може да доведе до погрешен избор.
МОЙЪРС: Тогава излиза, че основната функция на брака, а именно продължаването на самите нас чрез децата, не е най-важната.
КАМБЪЛ: Не, това е много елементарно схващане. В брака съществуват две съвършено различни фази. Първата е младежкият брак, когато, следвайки прекрасния си импулс, дар от природата в нейното биологично взаимодействие между половете, ние се свързваме с цел създаването на деца. Но ето че детето съзрява и напуска дома.

Превод Иглика Василева

Джоузеф Кембъл е американски учен и преподавател, познат главно с работата си в сферата на сравнителната митология. Той е роден в Ню Йорк през 1904 г. и от най-ранно детство се интересува от митология. През целия си живот тои пътува и пише много, като издава значителен брой книги, включително четиритомната поредица „Маските на Бога", „Митове, според които да живеем", „Вътрешните измерения на външното пространство", „Ключ към „Бдение над финеган" и други. Джоузеф Кембъл умира през 1987 г.