Утехата Елена Феранте

Петко Тодоров

Преведоха нейните „Неаполитански романи”

„Пиша от много време и съм уморена, става все по-трудно да държа опъната нишката на разказа вътре в хаоса на годините, на малките и големите събития, на настроенията. Затова или се стремя да не говоря за моите дела, за да се заема веднага с Лила и с всички усложнения, които носи със себе си, или по-лошо, посвещавам се на превратностите на моя живот само защото ги описвам с повече лекота”, споделя писателката Елена в „Историята на изгубеното дете” на Елена Феранте (Колибри, превод Иво Йонков).

Последна част от тетралогията „Неаполитански романи”, почната с „Гениалната приятелка”. Историята на доживотното и често кошмарно приятелство на Лила и Елена.

Тук събитията почват от 70-те години, Елена е вече обещаващ и превеждан писател с две дъщери, разделя се със съпруга си за да е с момичешката си любов, Онзи, с когото е била и Лила. И заради когото се връща в Неапол... Хаоса на годините и превратностите на живота й. Най-малко случайно е, че героинята писателка се казва Елена.

Припомняме, Елена Феранте е псевдоним, зад който даже не се знае жена или мъж стои. Но пък това „Елена” е сетнешният аргумент за автентичност. На този толкова непосредствен и автентичен като внушение безкраен разказ. Снимаха по тетралогията сериал, да, но да беше черно-бял и в стилистиката на неореализма. Особено по първия роман. Той вървеше почти в годините на неореализма и съвсем в неговия дух. В бедняшкия неаполитански квартал, от който няма спасение и в четвъртата част. В преносен смисъл.

Феранте е съмнението върху меродавността на налепеното с етикета „постмодернизъм”. Ако щете и заради заклетия нонконформизъм на всичко, що се има за интелигенция. Но не сегашните нашенски напъвания: лошо е, защото там е еди-кой си, като не е той ще е добре. Нонконформизъм без да е спрямо системата е обикновен конформизъм. Дали „постмодернизмът” е продукт на обикновения конформизъм, ще кажат по-умни хора в по-умно време. А засега Елена Феранте е утеха.