page contents Книжен Ъгъл: Как възрастните развалят магията
Предоставено от Blogger.

Как възрастните развалят магията

15.3.20

Петко Тодоров

Според класиците за деца Ерих Кестнер и Дино Будзати
   
„Сега тя е моя, защото аз съм най-големият. Това не е нито справедливо, нито несправедливо, просто си е така. Ако ти беше най-големият, ти щеше да получиш мелницата. Кълна ти се във всичко най-свято!”, обяснил най-големият брат на възмутения най-малък. Тримата сина поделят наследството на мелничаря. Мелницата – на най-големия, магарето на средния, на най-малкия – котаракът. „Котаракът в чизми”, досетихте се.

Но в преразказа на Ерих Кестнер откровеничи традиционното наследствено право – през XVII век било така – около Шарл Перо. Кестнер си позволява  иронията. Имаше ли иначе смисъл да преразказва? Само ирония, обаче тя извиква и съответния език. И ето го новият живот на вечната приказка (Колибри, превод Жанина Драгостинова, с оригиналните илюстрации на Валтер Трир).

Наследството като повод. Даваме ли си сметка, че материалният интерес движи сюжета открай до край на тази приказка? Че може ли да е иначе, ще се отзоват неокласическите икономисти. Иронията е безсилна – като литература – срещу този аргумент...

Ето и откритието за нашенския книжен пазар: „Тайната на Старата гора” на Дино Будзати (Лист, превод Нева Мичева, илюстрации Кирил Златков). Пенсиониран полковник се изправя  срещу племенника си – неговата част от наследената гора е по-калпава. Но Будзати е свободен във въображението си, маргинализира материалния интерес за сметка на нематериални страсти. Полковникът изнудва местния вятър да го отърве от племенника, ще преживее катарзис, но със закъснение.

А вятърът ще обясни на 12-годишното момче: „Може би точно днес е съдбовната нощ, в която ще престанеш да си дете... Повечето дори не забелязват своята нощ, изобщо не предполагат, че съществува, а тя е окончателна бариера и се спуска изневиделица. Случва се обикновено насън... И утре ще си много по-силен, утре за теб ще почне нов живот но ще престанеш да разбираш много неща: например езика на дърветата, птиците, реките, ветровете”.

Будзати споделя мотива няколкократно: „Това явление, досега слабо изучавано, се наблюдава във всякакви гори, поля, дефилета, пасища и блата: животни и растения видимо се оживяват, когато се намират в досег с деца, и способността им да се изразяват дотолкова се усилва, че позволява помежду им да се получи истински разговор. Достатъчно е обаче присъствието на един само възрастен и тази своеобразна магия се разваля”.

Наследството тук е единствено повод. Дърветата имат свои духове, които се явяват в човешки образи за да спасят гората. И други такива, но, слава Богу – през 1935 г., когато Будзати го е писал, фентъзито не е било на мода.